За смисъла на нашето явяване в света…

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

За боледуването си. За смисъла на нашето явяване в света – като страдалческо творение на самите себе си във вечността
по образ и подобие Божие. За принципа на личността и придобиване на живот в Бога

The Old Rectory, Рождество Христово 1968/69 г.

Не обичам твърде да пиша за себе си, но този път ще отстъпя малко от обичая си и ще споделя какво ми е напоследък. Знаеш, че ми се появи някакъв световъртеж; намалява моята „само-състоятелност“. Често предпочитам да има някой около мен, който да би ми заменил органа за пазене на равновесие; или пък да имам „третата“ опорна точка (патерицата). Преди известно време внезапно почувствах пълна неспособност да се държа на краката си и направо се отпуснах на пода. След пет-седем минути някой мина наблизо (по това време започваше богослужението и всички бяха в църквата) и ми помогна да се добера до леглото.

Така прекарах няколко дни в леглото, да си почивам, по съвета на лекаря. Сега съм по-добре, но около две седмици нямах стабилност, затова не се осмелих да замина за моя уединен кът. В самия момент на онова „отсядане“ на пода не забелязах в себе си нито вълнение, нито безпокойство, нито каквато и да е болка. Просто „седнах“. После си помислих: възможно е мнозина така да умират: нито страх, нито болка.

Постепенно ми се възвърна известна увереност, та сега отново съм в своя си „ермитаж“. Изобщо не зная, какво всъщност ми е, дали ще преживея още много години, или така някой близък ден съвсем „ще седна“ и ще се отпусна вече не на пода, а по-дълбоко, в земята. Боледуването ми бе отчасти причина за продължителното ми мълчание. Нямам надежда, че в кореспонденцията си ще успея да се издължа на всички; пиша по-скоро или поради необходимост от общуване, или по пътя на
най-малкото съпротивление, тоест какъвто е потокът на мислите ми.

И тъй като неведнъж си ми казвала, че обичаш да те посвещавам в „руслото“ на моето световъзприятие, ще ти споделя как гледам на живота, тоест на появяването ни от „нищото“, и на смисъла на битието ни в този свят. Тази мисъл ме съпровожда вече много години. В дълбочината си тя е винаги ЕДНА-и-СЪЩА, но в проявленията или формулировките ѝ има разлики, в зависимост от едни или други вътрешни или външни събития. Неотдавна, опитвайки се да обясня на едно лице моите виждания, приканих го да си представи фреската на Микеланджело в Сикстинската капела. Ти несъмнено знаеш тази фреска по репродукциите. (Говоря за „Страшният съд“). Виждаш в средата на огромната картина образа на Христос. Спомни си Неговия „жест“ – като някакъв свръхшампион, Той захвърля в бездната на ада всички посмели да Му се възпротивят. Жестът Му е „отмъстителен“, жесток… Това не е мой образ, не е и твой, разбира се. Уверен съм, че въобще не е и евангелският Христос… Тогава защо приканвам и тебе да си представиш такъв „чужд“ нам Христос? – За да мога по-нагледно да ти изложа размислите си.

В Сикстинската капела, която впрочем не предразполага душата към молитва, а само към едни или други художествени или философски размишления, на плафона има друга великолепна фреска: „Сътворяването на Адам“. Тази фреска също не отразява моите виждания. Сега замени „образа“ на Христос на голямата фреска: вместо „свръхшампиона“ – постави нашия, православния Христос, творящ света. Ако сега ми бе нужно живописно да представя Божия акт на Творенето, то на „жеста“ на Христос бих придал трагически характер. Бог е създавал СВЕТА, и главно човека, РИСКУВАЙКИ. Като съзерцавам пришествието на Христос на земята, съзерцавам и този божествен РИСК в достъпната за мен пределност. Ако човек е наистина свободен, свободен като образ и подобие на Бога, то неизбежно ще помислим, че Бог „в начало“, искони, е създавал една чиста потенция и всичко, което по-сетне последва в съдбините на човека, вече не зависи само от Бога Творец, а и от свободата на всяка човешка личност (персона [1]). Всеки от нас е свободен да се съгласи с Бога, да бъде едно в Божията любов, или пък да Го отхвърли и наивно да се обърне към търсене на друг живот. Казвам „наивно“, защото извън божественото Начало няма живот. И така, в свободата на човека е трагизмът на цялата история на света. Несъмнено Бог е предвидил тази трагедия, съзерцал я е в Своята Вечност. Следователно Сътворяването на Човека е този ТРАГИЧЕСКИ ЖЕСТ, с който Бог Отец ни хвърля в бездната на битието, въззвал ни от бездната на небитието. Бог, Който е „везде Сый и вся исполняяй“, Който е вредом около нас, където и да се намираме; Той любвеобилно, òбично ни търси, призовава ни към Себе Си, търпи, очаква… Никога не насилва свободата ни; почита ни, като да сме равни Нему. Във всеки случай, Той се отнася с нас като с РАВНИ на Себе Си и нищо друго не очаква от нас, освен да ни види във всичко подобни Нему… – Аз така разбирам Откровението в Христа, Който и като Човек седи отдясно на Отца [2]. От това ми виждане произлиза и съзнанието ми, че и за самите нас е необходим този трагически страдалчески подвиг на творене на самите себе си във вечността по „образ и подобие“ на Отца, Който ни се е открил чрез явяването на Христос и пращането, слизането на Светия Дух. Личностният принцип е кулминационният момент в сътворяването на света. Тайнствено възниква животът на Лицето, Ипостаста, изплъзващ се от всяко „рационалистично“ определение. Лицето е носител на живота; то е наистина живеещото. Ако би било възможно да се отнеме от Битието този момент, този принцип (изначалното), всичко загубва смисъл, всъщност потъва в смъртта. За този истински носител на живота науката нищо не знае. И тъй като не знае нищо за това висше, последно измерение на битието, науката завинаги ще си остане на нисше равнище, търсейки материалистичната основа на всички явления, в това число и на духовните. А ние виждаме нещата така: след като лицето е възникнало (говоря за тварната човешка личност), не само е неправилно, но и престъпно да се обръщаме назад и там да търсим познание за тайната на раждането на личността чрез научно изследване на естествения живот, на материалния свят. Ако такова движение назад, тоест в предходните на сегашното ни състояние форми на битието, се свързва с отхвърляне на всяка друга степен на Битие, на трансцендиращото Пространство и Време, то по този начин се загубва истинският смисъл на нашето явяване в света. „НАЗАД“, зад нас е онова НИЩО, из което сме изведени, приведени чрез творческия акт на Бога. Да, с трагическия Божи жест сме хвърлени в битието; и сега пред нас е този полет над бездната; полет страшен и заедно с това неописуемо великолепен, увличащ ни и пораждащ в нас решителния отказ да „приемем“ смъртта. Да, да, не бива да спираме в стремежа си към вечното; още по-малко пък „да се обръщаме назад“. Щом Бог, нашият Отец е Личност и ние също сме личности, то богопознанието е възможно само чрез взаимното откровение. Именно по пътя на Откровението ние познаваме, че в начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото… Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало [3].

Да погледнем какво казва последната дума на науката за космогониите. „В началото е бил атомът водород, и всичко съществуващо е възникнало от този най-прост атом по пътя на еволюцията… За тази еволюция са били необходими около 15 милиарда години…“ Види се, ще мине още неизвестно колко време и всичко отново ще се обърне в своето изходно състояние, тоест към водородния атом. В самите себе си и в обкръжаващия ни космически живот ние провиждаме и съзерцаваме процеса на сътворяването на света. И ясно осъзнаваме, че творението на Човека още не е завършено. В акта на свободното самоопределяне ние трябва „да усвоим“ живота на Бога, нашия Отец, Който всичко ни дава без мярка [4], без ограничение, „щедро, изобилно“. Това усвояване, придобиване е свързано с болезнения подвиг на целия наш земен живот. Тази „болест“ обаче ми е неотменно нужна за познаване на моята свобода. „Болестта“ за мен е най-дълбоката потребност, за да мога свободно да кажа на Бога: аз Те обичам. Ако я нямаше болестта, аз не бих достигнал до дълбокия смисъл и сила на осъзнаването на моята свобода, понеже не бих бил уверен, че обичам Бога Отца, а не някаква сладост на любовта. Уверен съм, че когато достигна съвършената любов, която истински ме съединява с Бога, когато вместя в себе си пълнотата на този дар, тогава ще бъда подобен Нему и в познанието на всичко съществуващо: Защото Отец обича Сина и Му показва всичко [5]; защото което твори Той, това твори също и Синът [6] – тук говоря не за Единородния, а за всеки син човешки. За днес достатъчно… „Изпях ти“ някои стихове от моята любима песен, която никога не свършва, вечно жива и вечно нова. Ти някак ми спомни за младостта ми. И тогава, преди половин век, често съм прекарвал в дълбоко удивление пред Тайната на този свят, пред тайната на живота въобще. Ето сега ми идва наум един случай. Пребивавайки в състояние на възторжено удивление пред „живота“, за-белязах паяк да бяга по пода на ателието ми – и замрях от възторг и удивление пред това явление… Би било твърде продължителна работа да ти описвам множество подобни случаи, тъй като преминаваха години, десетки години, а учудването ми не намаляваше. Не можех веднага да осъзная, че ми е дар от Бога. До този извод стигнах след като срещнах много хора с най-различна степен на образованост, на които беше непознато подобно чувство. Бог да те благослови с всякакъв небесен дар. На всички ви изпращам моята обич, с най-хубави пожелания за Рождество Христово и за Нова Година.

Твой старик Софроний

Бележки

1. Отец Софроний използва думата „персона“ като еквивалент на гръцката „ипостас“, тъй като гръцкият термин е до известна степен чужд на руския език поради специфично богословската му употреба, а славянският еквивалент „лице“, личност, днес има доста по-широко значение.
2. Виж: Марк. 16:19; 1 Петр. 3:22; Рим. 8:34.
3. Иоан. 1:1, 3.
4. Срв.: Иоан. 3:34.
5. Виж: Иоан. 5:20.
6. Виж: Иоан. 5:19.
Превод: Венета Дякова

Из книгата “Писма до Русия” на архим. Софроний Сахаров, ИК “Омофор” 2015

Дарение с кредитна/дебитна карта