За Венчанието и Евхаристията

В рубриката ни „Въпроси към свещеника“ наша читателка отправя следния въпрос:

„Аз съм протестантка, а преди много години бях православна. Влюбих се в православен. Сега той твърди, че не можем да се венчаем, защото аз не съм православна. Уверявам го, че съм готова с удоволствие да стана православна, защото обичам и него, и православието. Той обаче ми казва, че ако не съм готова да изповядам напускането на православието и приемането на протестантството като грях, не можем да се венчаем. Аз обичам Господ и съм благодарна за годините протестантство, защото през тези години открих красотата на взаимоотношенията с Бога. Как мога да съжалявам за това и да го изповядам като грях?!

Сега съм готова да се върна към православието от любов и уважение към този мъж, но смятам, че не съм извършила грях, защото не съм се отрекла от Христос. Какво е мнението на Православна църква по този въпрос?“

Отец Стефан Стефанов

По принцип за да се венчаете в Православната църква, трябва да изповядвате православно християнство. Това е необходимо, когато венчанието е свързано с причастяването. За тези, които не се причастяват, това изискване не е от значение.

Днес, за съжаление, малцина са тези, които се причастяват, когато се венчават. Това е много голямо отстъпление от евхаристийната същност на Църквата и вината за това състояние е преди всичко у православните свещеници. Без Причастие венчанието се превръща в ритуал. Тайнство го прави Евхаристията. Всяко Тайнство, ако се отдели от Евхаристията, ако се извършва извън нея, се превръща в ритуал. Макар да се извършва в храма, когато е извън Литургията, той е извън Църквата.

Днес при извършването на венчанието на младоженците се дава да отпият три глътки вино от една обща чаша. Това е символ на общата чаша, от която ще пият като съпрузи, тоест като съ-впрегнати. От църковната история знаем, че в ранните векове на Църквата тази обща чаша е Евхаристийната чаша, впоследствие заменена от чаша с обикновено вино. Тогава, когато двамата младоженци са се причастявали заедно, дори не е имало отделен богослужебен чин за венчанието. Уви, днес е съвсем различно, и венчанието, и съзнанието са откъснати от Литургията. Казвам това, за да добиете представа, кое е същността на венчанието, кое преди всичко трябва да имате предвид, когато се подготвяте и пристъпвате към него. Ако не пристъпвате „със страх Божий, с вяра и любов” към светата Евхаристийна чаша, венчалната обща чаша не може да я замени.

А знаем, че за да се причастяваме от една чаша, трябва да изповядваме една вяра. Евхаристийното общение е белегът и критерият за единство във вярата. В този смисъл, за да бъдете истински венчани, наистина е необходимо да изповядвате една вяра и да се причастявате от една чаша. За да бъдете истински съ-единени, трябва да сте съ-единени около Светата трапеза.

Изпитвам известно притеснение от поставянето на условието по такъв категоричен начин, което ми звучи твърде ултимативно. Мисля, че би било в духа на православието, което е любов, тези и всякакви други решения да бъдат вземани в дух на свобода, с любов, разбирателство и единомислие.

Ще си послужа с пример от Евангелието. Най-познатият сходен случай е описаният в притчата за Блудния син. Той напусна бащиния дом, живееше разпътно и прахоса всичко. После дойде в себе си и реши да се върне в дома на баща си, като каза: „Татко, съгреших против небето и пред тебе”. Това е покаянието. Самото връщане е покаяние, метаноя. Когато наближи дома, баща му не му постави никакви допълнителни условия, а с любов се затича към него, обцелува го и го покани на богатата трапеза.

По-нататък казвате, че сте готова да се върнете към православието от любов и уважение към този мъж. Това е хубаво, но мисля, че само това не е напълно достатъчно. Добре е, че по-горе казвате, че обичате православието. Не зная защо сте решили преди това да го напуснете, вероятно нещо Ви е разочаровало или нещо в протестантството Ви е привлякло. Аз също смятам, че напускането на православието не е било добро решение, но така или иначе сте го сторили. Явно сте попаднали в добра протестантска общност, след като казвате, че там сте открили красотата на взаимоотношенията с Бога. А, за съжаление, в нашите църкви духът на общност често отсъства. Но въпреки това, напускането на православието е като напускане на дома. Трябва да чувствате това като грях, но това с „трябва” не става. Блудният син също реши да се върне, защото изпадна в нужда и нуждата породи у него съзнанието за грях.

Аз смятам, че е безполезно и безплодно да изповядваме нещо, което не чувстваме и не съзнаваме като грях. Вие не сте „прахосали” вярата си, не сте живели разпътно, докато сте били в протестантската общност, както казвате, не сте се отрекли от Христос. Но все пак не сте били в дома на Отца си. Блудният син също не се е отрекъл от баща си. Но не беше на бащината трапеза.

Много по-окаяна обаче е участта на по-големия син, който отказа да седне на трапезата. Божиите истини често са парадоксални. Да не си напускал дома на баща си не винаги е белег на истинско православие. Нашият пример е Блудният син, а не неговият по-голям брат. Покаянието е необходимо и за единия, и за другия.

Затова молете се, разсъждавайте и Бог ще Ви покаже как да постъпите.