Светите Ефрем и Исаак от Сирия

На 28 януари честваме двама велики отци на Църквата, но обикновено денят минава някак незабелязано за нас – без звездичка в църковното ни календарче, обичаен сред делничния богослужебен кръг.

А това е денят, в който отдаваме почит на истински светила от духовния небесвод на християнския Изток, на плодоносни църковни писатели, сирийските аскети, облагодатили църковното здание със сиянието на богомъдри слова и живот.

Това е особено актуално днес, когато в Сирия, подобно на раннохристиянските времена, се проливат реки от мъченическа кръв, особено актуално е да се обърнем с лице към източните корени в аскетиката, мистиката и християнската антропология – наше безценно духовно наследство. Още повече, че сирийският аскетически опит се развива самостоятелно от прославената люлка на отшелничеството – Египет. И този сирийски опит ще създаде отшелнически практики като стълпничеството, което става образец на свръхмерен християнски подвиг за всички времена.

Каква е връзката ни с тях – със свети Ефрем Сириец и живeлия два века по-късно авва Исаак Сириец? Свети Ефрем е по-известен сред славянските църкви, той е създател на богословска школа, изтънчен майстор на словото. Писанията му са с висока художествена стойност, а истините на вярата са облечени в ярка и впечатляваща образност. Неслучайно на Изток те са четени пред народа след текстовете от Свещеното Писание – ето до каква слава стига свети Ефрем още приживе.

Два века по-късно Ниневийският епископ, безмълвникът Исаак, ще се позовава на Ефремовите текстове.
Горещината на покаянието, интензитета на духовните преживявания и копнежа по Бога сближават свети Ефрем и по-късно живелия авва Исаак.

Свети Ефрем е тълкувател, екзегет, но е и поет, неговите слова поразяват с блясъка на поезия, „уловена“ в цветен и сияещ прозаичен ред, способна да въздейства по най-непосредствен начин върху човешкия дух – онзи дух, който според свети Исаак е най-високото у нас, небето в нас, отворило се за нас в мига на нашето кръщение.

„Покаянието е изобилен плод, възлюбени, защото по всякакъв начин принася на Бога доблестни дела – пише свети Ефрем (96 слово), – то е плодородно поле, защото на него се работи по всяко време. То е дърво на живота, защото възкресява мнозина умрели в греха. Мисля, че и в него има духовна лихва, защото покаянието жъне, каквото не е посяло. Тялото сее тлен, а покаянието ожънва и него и го довежда до чистота…“ [1].

Нищо чудно, че великият Ефрем схваща Църквата като Църква на каещите се. Тази позиция изключва всякаква изкуствена моралистика, всяка псевдодуховна представа за Църквата като „лоно на чистите“, както мислят редица еретически общности, тя е истинно жива, доколкото писанията отпреди 16 века дават ключ на въпроси, които си задаваме сега.

Защо униваме, виждайки в {ърквата най-немощните духовно, най-слабите, най-окаяните? Та Църквата е Църква на каещите се, на онези, които усвояват чрез покаянието си изкупителните заслуги на Спасителя, Който каза, че по-голяма радост на небесата има за един каещ се грешник, нежели за 99 праведници, които нямат нужда от покаяние.

Свети Исаак още по-детайлно рисува различните духовни състояния на стъпилия по тесния път монах. (Разбира се, „Подвижнически слова“ на авва Исаак не могат да бъдат рамкирани единствено като писания, създадени от монаси за монаси – обратното мнение сякаш обръща гръб на многовековен духовен опит от съкровищницата, наречена „Добротолюбие“) .

„Сълзите по време на молитва са признак на Божията милост, с която душата се е сдобила в своето покаяние“(Сл. 30) – пише свети Исаак и добавя, че „любовта към покаяние води до обичта към безмълвие“ [2].

Как се съвместяват тези напътствия с нашия комфортен свят, с нашия плуралистичен светоглед, с липсата на уединение, под атаките на медийните образи и дигиталните пособия?

Как да опазим сетивата си, живеейки в динамиката на свят, все по-изпразнен откъм ценностно съдържание и все по-агресивен в предлагането на фиктивни в същината си удоволствия?

Да надзърнем в писанията на сирийските аскети – ще рече да надзърнем в себе си, да се прокраднем сред грохота, тътена и подвеждащия шум на ежедневието, във вътрешната стаичка на сърцето си.

„Побързай да влезеш в своята вътрешна стаичка, и ще видиш небесната стая; защото и едната и другата са едно и също… Стълбата към онова царство е вътре в теб, съкровена в душата ти. Потопи се в самия себе си от греха, и там ще намериш стълбата, по която ще можеш да се изкачваш “ пише св. Исаак (Сл. 2) [3].

Сирийските текстове на ранното християнство сякаш най-добре подканват духа към богообщение – стремеж, исконно вложен в нас.

Нищо не пречи да ги разгърнем – имаме ги вече и на български – там духът ни лесно ще припознае своето…

Бележки

1. Свети Ефрем Сирин, Творения, том ІІ, изд. Славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф” Света Гора, Атон, 2002 г., Слово 96, с. 424;

2. Другите два цитата са от: „Подвижнически слова”, Свети Исаак Сирин, изд. Славянобългарски манастир „Св. Вмчк Георги Зограф” Света Гора, Атон, 2002 г., Слово 30, с. 153;

3. „Подвижнически слова”, Свети Исаак Сирин, изд. Славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф” Света Гора, Атон, 2002 г., Слово 2, с. 22.