Въвеждане в родство с Бога

„Викат ми от Сеир: вардачо, кое време е през нощта? вардачо, кое време е? Вардачът отговаря: наближава утро, но е още нощ. Ако настойчиво питате, обърнете се и дойдете“ (Исаия 21:11-12).

Трудно е да се даде конкретно тълкование на това пророчество, затова го приемаме като метафора. Стражата пази града да не бъде нападнат през нощта, нощта е дълга и тъмна и питат дали скоро ще се разсъмне. През мирно време стражата също се е грижела за безопасността, хлопала на вратите и питала домакините дали всичко е спокойно, дали вратата е залостена, дали огънят е угасен [1]. Функцията на пророка е като на стражата – да пази, да предупреждава, да събужда. И на настойчивото питане вардачът отговаря, че наближава да разсъмне, но е още нощ.

В тази нощ, близо до разсъмване, се случват събитията, които възпоменаваме. Тази, която ще роди Божия Младенец, самата тя е още невръстна отроковица. Тази, която самата ще стане одушевен кивот, „скиния на Бог Слово… по-голяма от Светая Светих“ [2] и „вместилище на невместимия Бог“ [3] в това едва развиделено утро върви с малки, но забързани крачки към храма. Хваната за двете ръчички от двамата си престарели родители, тя пристъпва бодро. В очите ѝ има тъга, че напуска бащиния дом, че се разделя с обичните си родители, но има и радост, че отива в Божия дом и усеща, че освен треперещите от вълнение ръце на родителите ѝ, я води и сигурната Божия ръка. Тригодишното момиченце е спокойно, защото в храма я чака сродникът на тяхното семейство, първосвещеникът Захария, който я обича като свое родно дете, закриля я и с топъл глас ѝ обяснява Закона Господен и Божиите пророчества.

За да не бъде раздялата на невръстната девица с родителите трудна, те са повикали нейни връстнички и по-големи девойки да ги придружават. Да я изпратят до стъпалата на храма, където ще я посрещне праведният Захария и ще улови нейната малка ръчичка, за да ѝ покаже тайните на храма. Тя, която има да стане най-великата тайна, ще пристъпя плахо, но с доверие в напътствените думи на стария свещеник.

Ето, това възпоменаваме на този ден – тези първи стъпки, тяхната плахост и тяхната увереност, това първо разкриване на Божията тайна от „Таинницата на неизказания Божи промисъл“ [4], тайна, която предстои са се разкрие за пристъпящите като нея с плахост и увереност и в същото време остава тайна дори за нея, „неизказано родила Светлината, но… не научила никога как стана това“ [5].

Възпоменаваме началото, защото всичко, което се разкрива в следващите векове, започва с това начало!

Предстои да празнуваме светлото раждане на Богомладенеца, слизането на Бога на земята и обличането на Божественото Слово в човешка плът. Празникът на Рождеството се празнува най-радостно, най-тържествено, но и най-съкровено, за него са изпети най-много песни, написани са стихове, той е огрят в най-пищни светлини, но всичко започва от плахото, трепетно и уверено пристъпване на богоизбраната отроковица по стъпалата на Божия храм. Тя ще остане там в нощта преди развиделяването, за да свидетелства за наближаващото утро, за наближаващото изгряване на „истинската светлина, която просветява всеки човек, идващ на света“ (Иоан. 1:9), да пребъде като „зора на тайнствения ден“ [6], след като заедно със Светия Дух роди въплътеното Божие Слово [7].

***

Първо упоменаване на празника Въведение Богородично намираме у св. Григорий Нисийски (ок. 335-сл. 394 г.). По-широко разпространение празникът получил през VІІІ век, когато за първи път е включен в някои месецослови. Две омилии [8] за празника е написал Константинополският патриарх Герман І (715-730 г.). От ІХ век празникът придобива широка известност в християнския Близък Изток. По това време св. Георгий Никомидийски [9] и Йосиф Химнописец (†3 април 886) написали канони за богослуженията на този ден. От средата на ІХ век датира първото достигнало до наше време изображение „Въведение в храма“ – това е фрагмент от евангелски цикъл в параклиса „Св. Иоаким и Анна“ в долината Къзъл Чукур в Кападокия (дн. Турция). През следващите векове сцената „Въведение“ се среща в много храмове на християнския Изток, като една от най-известните е в църквата „Успение“ в Дафни, близо до Атина.

Най-ранният извор, от който черпим сведения за събитието, е апокрифното Протоевангелие на Яков, датирано от ІІ век (ок. 160 г.), тъй като в Евангелията, включени в Канона, не се споменава нищо за детските години на Иисус и на Неговата майка.

Когато момиченцето навършило две години Йоаким казал: „Да я отведем в Божия храм и да изпълним обета си, за да не ни отхвърли Господ и да не стане дарът ни неугоден Нему“. Тогава майка ѝ Анна го помолила да изчакат още една година, докато детето навърши три години, за да не търси баща си или майка си. Йоаким приел майчината молба. Това е възрастта, която прави детето способно на лични преживявания, когато то може лично да възприеме и да откликне на тайнственото докосване на благодатта [10]. Когато въвели отроковицата в храма първосвещеникът я целунал, благословил я и казал: „Господ ще възвеличи името ти във всички родове, защото чрез тебе в последните дни ще яви изкупление на синовете Израилеви“.

Така духовното небе отива в Божествения дом и в храма Божий се помества храмът, вместил Бога [11].

Скоро след като Мария била въведена в храма нейните възрастни родители починали. Тя останала там докато навършила 12 години, като заедно с другите девици изучавала Свещеното Писание, предяла и шиела свещенически одежди и най-вече се учила на съзерцателно и молитвено богообщение и на благочестие. По традиция предстояло да встъпи в брак, но тя заявила пред свещениците, че желае да остане в девство пред Бога. Храмовите свещеници решили чрез жребий да я обручат за престарелия дърводелец Йосиф, който да бъде пазител на нейното девство. Първосвещеникът влязъл в Светая Светих, където ангел Господен му казал: „Захария, иди и повикай вдовците от народа, нека всеки от тях да донесе своя посох и комуто Господ даде знамение, за него тя ще бъде обручена да пази девството ѝ“.

Предстояло в бъдеще Мария да стане майка и надежда на всички вярващи в Месия. По баща бъдещата Божия майка произхожда от Юдиното коляно, от рода на Цар Давид, а по майка – от рода на първосвещеник Аарон. По такъв начин се сбъдват старозаветните пророчества, отнасящи се до раждането на Месия – че Той трябва да произлиза едновременно от царски и от първосвещенически род.

Когато Иисус проповядвал словото Божие, дошли майка Му и братята Му, но не можели да приближат до Него поради народа, който Го окръжавал. Стоящите наблизо Му обадили, а Той отговорил: „Моя майка и Мои братя са тия, които слушат словото Божие и го изпълняват“ (Лук. 8:21). Чрез тези думи Христос ни сродява със Себе Си като ни поставя наравно със Своята майка и със Своите братя. Но Той ни сродява със Себе Си не само чрез словото Божие, не само духовно. Като стана Син Човешки, Синът Божий ни сроди със Себе Си най-напред по плът. После ни сроди отново, като ни даде плътта Си като жив хляб, слязъл от небето и каза: „…който яде от тоя хляб, ще живее вовеки; а хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която ще отдам за живота на света… Защото плътта Ми е наистина храна, и кръвта Ми е наистина питие. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него.“ (Иоан. 6:51, 55-56).

Ние сме сродени със своя Господ по плът, по дух и по кръв. Празникът, който честваме, е не само Въвеждането на отроковицата Мариам в храма, но и нашето въвеждане чрез нея в най-близкото, най-съкровеното и най-неразторжимото родство на човека с Бога.

Бележки

1. Вж. Хенри, Матю. Коментар на Библията, т. 1, Стар Завет. 2000. с. 1113.
2. Акатист на Пресвета Богородица. Икос 12.
3. Акатист… Икос 8.
4. Акатист… Икос 2.
5. Акатист… Икос 2.
6.Акатист… Икос 5
7. Вж. Антоний, митрополит Сурожский. Во имя Отца и Сына и Святого Духа. Клин, 2002, с. 55.
8. PG. Vol. 98. Col. 292-309, 309-320.
9. Добрите основи на началото – днешното тържество (PG. 100. Col.1420) и Сиянията на Божествените тържества (Combefis F. Novum Auctarium Graeco-Latinae Bibliothecae Patrum. P., 1648. T. 2. p. 1069.
10. Пак там, с. 54.
11.Стиховни стихири на вечернята.