За съкрушаването на сърцето и други духовни въпроси

Отговори от митрополит Амфилохий (1938-2020) на въпроси, зададени му от братята на светогорския манастир Григориу по време на посещението му в манастира на 23 ноември 1986 г. Както е известно, той е духовен син на блажения и свят архимандрит отец Юстин Попович. Преподавател е и в Белградския богословски факултет.

– Ваше Високопреосвещенство, моля, поговорете ни за наше духовно съзиждане от Вашия опит. Към какво трябва да се стремим най-вече като монаси?

– Съкрушаването на сърцето – това, което казваме в 50-ия псалом: „дух съкрушен и смирен“. Ако сърцето не е съкрушено, човек не може да почувства тайната на истинската радост. Той не може да я почувства, докато вярата остава интелектуално знание, дори знание на Евангелието, на догматиката (на догматите на Църквата), докато семето не е паднало в сърцето, докато сърцето все още не е омекнало. Омекването на сърцето!

Казвам го тук, на вас, светогорците, които живеете това всеки ден, докато ние в света го усещаме само няколко пъти в живота, когато Бог ни дава от трохите, които падат от Господната трапеза.
Онзи ден, когато минавах през град Ниш, група младежи се бяха събрали в една зала, която наскоро беше открита от един от наш студент от Богословския факултет. Той е моряк и заедно с брат си откри тази изложбена зала и я нарече „САЛВАДОР ДАЛИ“. Той ми се обади, за да ми го съобщи. Казах му: „Благословени човече, откъде намери това име, не намери ли друго име, което да дадеш на залата?“ Той казва: „Какво друго име, това сега го има във вестниците, има го и по телевизията“.
А аз казвам: „Дай друго име, тук имаме такива художници! В Ниш, в родното място на св. Константин Велики! … Дай й името „Астрапас“.

„Кой е той?“, казва. Казвам му: „Ще обясня друг път“. И той наистина го направи „Астрапас“ („светкавица“). Е, сега, минавайки покрай мен, той ме покани да разгледам изложбата; беше и събрал група приятели, младежи, момичета и т.н.
Към мен се приближи един от тях (беше творец сигурно , не знам). Порази ме вниманието на тези млади хора. Всички бяха светски хора. И той ме попита: „Какво е молитвата?“ и добави: „Аз съм атеист“. Опитах се да му обясня. Спомних си за онези преживявания, за онези свети хора, които видях тук, на Света Гора. Какво да му дам – интелектуални тълкувания и определения? За него това е напълно недостъпно и не го интересува. Но когато му дадох няколко примера, видях, че слуша много внимателно това, което казвам. Защото това, което съм видял, което съм преживял, което съществува в това пространство, е много важно. Това е опитът на преобразения човек чрез покаяние и съкрушение на сърце.

И това се илюстрира от примера, който дадох за руския монах, който не спал цяла нощ, защото наранил брат си. Това показва, че той имал Христос в себе си. Със сигурност с това заличил много грехове, както се казва в Евангелието: който много обича, Господ много ще му прости. Но в света е трудно човек да придобие съкрушение, много трудно! Сърцето се превръща в камък. Защото замайването в света, тази екстровертност, те дърпа назад: вървиш, вървиш и нямаш време да седнеш, за да погледнеш сърцето, да се задълбочиш.
За този вътрешен труд ми разказа една рускиня, юродива за Христа, която срещнах преди три години в Санкт Петербург в едно руско гробище. Намерих я да събира някакви документи, преструвайки се на юродива. Аз бях там с един монах. Поздравих я, а тя ме погледна с такава чистота и непорочност на очите, каквато рядко съм виждал. Тя ме погледна и ми каза: „По-дълбоко, отче, по-дълбоко… разбра ли? Не наоколо, не наоколо. Не отвън, а по-навътре, по-навътре… разбра ли?“ Казах: „Разбрах“ Тя каза отново: „Надълбоко, отче, (в глубину, батюшка) …“
Има една мозайка на Господ върху един гроб, много хора отиват да се поклонят и стават чудеса. И на нея пише: „Каква радост ни дава Господ, когато слънцето засияе чрез мозайката? Как сияе лицето на Господа!“
И нейното собствено лице сияеше… Тя, клетата, се върнала от Сибир. Аз я попитах: „Как така дойде от толкова далече?“ Тя казва: „Отче, в нашата страна няма храм, а аз не мога да живея без храм. Разбираш ли? Заминах оттам, живея тук, събирам стари хартии на боклука и съм доволна. Нямам нужда от нищо друго, имам Господ.“ И когато си тръгвахме ми каза: „И не забравяй, батюшка, не забравяй; Господ е голяма радост!“. Чухте ли? Голяма радост е Господ!
В тази жена аз почувствах словото на свети Серафим Саровски, онова, което той казвал на всички: „Радост моя!“ Беше очевидно, че тази жена не излизаше от храма и там е придобила този дух, вечния дух на съкрушението, който се е вкоренил в нея.

И тук, Света Гора остана и е разсадник на такива души, а това е утеха за цялата Църква и за целия свят. Виждате ли сега младите хора, които идват тук и намират покой? Снощи минах покрай килията на отец П. Един младеж от Солун влезе развълнуван и попита: „Търся отец П.“ И той отговори: „За какво го търсите? Вземи едно парче локум и върви там при чешмата, има хубаво слънце…“. Нарочно. Днес го видях отново в манастира Ставроникита и той ми каза: „Съжалявам, Ваше Високопреосвещенство, че вчера Ви прекъснах“. Отговорих му: „Свърши ли работата си?“. Той беше преизпълнен с радост. Каза: „Точно за това помолих. Изпълнен съм с мир!“ Прегърнах го и казах: „Браво, детето ми! Трябваше да ме прекъснеш още десет пъти!“

Беше толкова тъжен, когато дойде. И видях колко неузнаваем е днес. Срещнал е нещо, намерил е някаква топлина, срещнал е истинския човек, това отворено сърце, това човеколюбие на Христос, това милосърдие. Това именно човекът е търсил винаги, особено днес. Той иска това милосърдие. Разбира се, в света има все по-малко такива хора, но те никога не са били много. Те винаги са били малкото стадо, но без тях светът не би могъл да живее.
Има една еврейска традиция, която казва, че светът се крепи на 35-те праведници. Докато в света има 35 праведници, светът все още ще има живот. Когато те изчезнат, тогава ще настъпи краят. И със сигурност има и до днес такива, вярвам, че и повече, които притежават това божествено човеколюбие, което се ражда от съкрушено и смирено сърце.

– Ваше Високопреосвещенство, искате ли да ни кажете нещо и за Вашия покоен старец, отец Юстин?


– Да, с удоволствие. Веднъж седяхме и аз разказвах на о. Юстин за Света Гора, за това, което съм видял и преживял тук. Разказвах му и виждах как от очите му се стичат реки от сълзи. И той казваше: „Ех, Юстине! Как прекара живота си? Какво направи в живота си досега? Това е , това е… Я ми кажи, отче, имам една надежда. Надявам се на молитвите на тези хора, че и аз ще видя някое кътче там, под покрова на Господ; че те ще ми помогнат“. Той го казваше като малко дете.

Седмица преди старецът да почине, когато вече силите му бяха отпаднали, от манастира ни казаха, че е в тежко състояние и ние се втурнахме. Бяхме отец Н. И., доктор в нашия факултет, сега професор в Богословския факултет в Атина, и аз. Отец Н. И. ми каза:
“Нямаме бензин и не знам дали ще можем да отидем“. Аз му казвам: „Върви и Светите Архангели ще ни заведат“.

И наистина едва стигнахме до манастира. Влязохме в килията. Сестрите се бяха събрали, а там беше и отец Атанасий. Когато влязох в стаята, очаквах да видя, че умира, но той беше станал и излъчваше такова веселие, такава радост, че можеше да се каже, че всички наоколо сме болни, а той е единственият здрав. Очите му блестяха, беше толкова щастлив, че бяхме тук! В този момент разбрах какво всъщност означава „свят човек“, за когото смъртта е истински преход, но не към тъмнината, а към живота и светлината. Като тези, за които четеш в житията на светците. Той дори каза, че е добре християнинът, преди да си отиде от света, да пострада, това е много хубаво, много хубаво.

Останах с него цяла седмица след влошаването на състоянието му. През тези дни той чакаше да дойде отец Теофил от манастира Каона, при когото се изповядваше напоследък. Преди това се беше изповядвал при един руски брачен свещеник, родом от Белград, о. Нектарий, много свят човек, който остави име в Белград. И така, видях отец Юстин, видях с каква радост чакаше да дойде изповедникът, като дете: „Виж дали отец Теофил идва да се изповядам“. Бях много впечатлен. Той го очакваше като нещо много важно в живота си.

Точно този дух, това съкрушение, това смирение, което идва от съкрушението, това омекване на душата, чрез което се придобива яснотата и сълзите на покаянието, този мир на душата, който не идва от този век, видях в о. Юстин.

– Казахте ни, че явяването на християнския живот е този дух на покаяние и на съкрушено сърце. Кажете ни как можем да имаме постоянно усещане за това чувство и да търсим този дух. Защото не само в света съществуват трудности, но и тук. В нас, живее „старият човек“, който многократно охлажда нашето желание и ревност. Настъпва униние, настъпват моменти, в които нямаме духовна ревност, а сърцето ни е вкаменено и не търси Бога. Помогнете ни с това.

– В Типикарио, в Карея има едно старче, сърбин, о. Йоаким. Много добродетелен, душица! Веднъж се качих от Капсала при него. Той копаеше. Поздравих го, той ме поздрави, седнахме. Казах му: „Старче, понякога настъпват времена на духовна леност, униние и пр. Как човек се бори с тези неща?“ Той ме погледна хубаво и каза: „Бори се, бори се! И при мен настъпваше това. Но се борех. Да не се отпуснеш. Аз удрям, унинието удря мен и аз унинието. По главата. Да не се оставяш. Нужен е бой.

– По какъв начин?

– Това искам от вас да го науча.

– Ваше Преосвещенство, имаме проблем, особено през лятото. В манастира идват много хора и сме длъжни да прекарваме много часове в страннолюбие. Не остава време за нашия духовен труд и трезвение. Разбира се, ние не караме хората да идват тук насила, но ако дойдат, казваме, че Света Богородица ги изпраща, така че нямаме право да им отказваме, особено в такъв момент, когато има такава духовна криза. Какво ни съветвате да направим?

– Същия проблем имам и аз, навярно и по-остър, в моята митрополия. Проблемът не може да бъде решен с рецепти. Но няма друго решение, ако не го приемете като кръст, който трябва да носите. Наистина, понякога се уморявам от цялата работа, когато чуя, че някой чука и ме моли да го приема. Казвам си: „Сега ли дойде?“. Но след това си казвам: „Какъв е смисълът да се ядосвам? Нараняваш себе си, физически и духовно; ще нараниш и него. Вземи решение и кажи една малка молитва, за да го приемеш с радост и търпение“. И когато правя това, умората изчезва. Истина ви казвам – така е, не става иначе, Господ го е изпратил. И тогава забравям за нервите и за всичко останало. Разбира се, рядко успявам, но не можеш по друг начин, не можеш да го изгониш. Трябва да се погрижиш за човека. И след като трябва да го направиш, направи го със сърцето си и с любов, доколкото можеш!

Това разбрах от младежа, който отиде при отец П. и той го слуша девет часа. Просто да го изслушаш, да се вслушаш в болката му и да му покажеш малко любов и разбиране – това беше лекарството. Защото днес в света, в който живеем, нямаме време един за друг. Всички чувстваме нужда от другия, но смятаме всичко за по-важно от нашия брат – нашите вещи, нашите коли и нашата работа. Рядкост са хората, които могат да седнат и да се изслушат другия!

Нека ви разкажа какво научих от баща си, прост селянин. Когато някой минаваше покрай мястото, където той работеше на полето, на лозето и т.н., дори да беше малко дете, той оставяше работата си, независимо колко важна и спешна е тя, и отиваше да го поздрави – ако беше по-възрастен – да го почерпи, да седне с него. И майка ми казваше: „Благословени, нищо няма да направиш така; какви са тези неща?“ Но той успяваше да свърши всичките си задължения и в същото време всички го обичаха. Децата от комунистическите семейства също го обичаха. Те не отиваха другаде, а идваха при баща ми, защото разбираха, че той ги приема с любов, че не ги чувства като бреме.

Имаше време да се посвети на другите. Той обичаше да говори за Достоевски. Преди войната бе учил в гимназия, после се ожени. Беше единствено дете. Баща му го молеше да остане в селото. Той четеше много, но винаги Светото Писание. И можеше да каже изключително много неща. Това ме впечатляваше.

Когато се върнах от чужбина в моето село, отидох на гости на един съсед. Намерих го да събира сено и да го трупа на камара. Не го бях виждал от петнадесет години. Бях израснал там, заедно с децата му. Поздравих го, а той:
“Α, дойде, тук ли си?“

Само това. 
Той не прояви никакъв интерес, не помръдна от мястото си. И се възмутих от това. Тогава разбрах защо децата му имат такова его. Защото са взели пример от баща си. Той беше трудолюбив, но нямаше „едно е само потребно“ в себе си. Лично на мен не ми пука за това, но не ми хареса това отношение към хората.
Нима работата му беше по-важна от лицето на съседа, на детето му, което минаваше покрай него?
Спомних си, че баща ми, където и да се намираше, слизаше да поздрави.

– Баща ви беше ли църковен човек?

– Да, беше църковен човек, и то в много труден момент. След войната го помолиха да стане учител, защото почти беше завършил гимназия. Изкара два месеца обучение и стана учител. И от тези хора той беше най-начетеният. Но той не искаше да бъде такъв, като казваше: „Знаеш ли, не искам да се наемам, защото ще трябва да преподавам атеизъм, а не мога“.

Помолили го да работи и в кметството. Нямали секретар. Той отказал: „Не, казал той, имам си ниви, деца, не искам“.
Един от комунистите, когато баща ми почина, каза: „Не можах да разбера Чиро (това беше името на баща ми). Той беше по-начетен и по-компетентен от всички нас. Отидохме при него, а той отказа да дойде. Беше добър човек, но това не можах да разбера“. Аз казах: „Вие сте имали други планове.“

По онова време, когато никой не смееше да отиде на църква (църквата е в манастира „Мораца“), баща ми вземаше нас, децата, през първата седмица на Великия пост, за да се причастим. Той правеше това редовно.
Веднъж седяхме с всичките ми братя и сестри, с изключение на най-малкия. Бяхме работили цял ден, а вечер сядахме и си говорехме. Говореше се за вярата, за изповедта; дали не трябва да избягваме изповедта, за да не се изложим. Покойният ми брат, най-старият, каза, че не бива, разбира се, да разкриваме вярата си. Човек може да я държи вътре в себе си. Аз пък казвах обратното – че трябва да изповядваш това, в което вярваш. Тогава бях в четвърти курс на семинарията. И другите братя ми казаха каквото мислят. Баща ми слушаше разговора и в един момент каза: „Слушайте, момчета! Имам ви, седем сина, и съм готов да пролея и последната си капка кръв за вас. Но запомнете това, което ви казвам: ако някой дойде при мен и ми каже: „Избери, или ще убием седемте ти сина, или ти ще се отречеш от Христос“, аз ще кажа – горкият ми баща се разплака – „Бог ги е дал, Бог ги е взел… Те не са мои, те са на Бога. Убийте децата. Аз не се отричам от Христос“.

Плачеше като малко дете. Закърмен е с това. С такава жар! И го доказа. Гордееше се, че съм станал свещеник.

Друг път, когато завършвах семинарията, си говорехме. „Какъв ще станеш?“ питаше ме той. Отговорих: „Знам ли и аз какъв ще стана и как ще стана. Трудно е тук, в Черна Гора“. Той каза: „Защо не станеш монах?“.
Казвам: „Имаш цял куп деца около себе си, мен ли намери?“
„О, да, казва той. Ако трябва да се пожертваш за Христос, няма друг начин“.

Не му писах, докато бях в чужбина. А когато станах монах, приложих правилото – никакви връзки с роднини. Не мислех за бедния си баща, който имаше друго мислене. Когато се върнах, осъзнах колко се радваше, че съм станал монах! Някой му беше изпратил, без мое знание, снимки от ръкоположението. Казаха ми, че той взел снимката, целунал я и се разплакал. Беше толкова радостен!
Вървяхме заедно през една ливада и той ми разказваше: „Хайде, по този път. Не знаеш колко време е минало, откакто кракът на свещеника е минал. Благослови ги.“ Той го казваше много сериозно и гордо. Обичаше ме повече от всички останали деца. Искаше другите ми братя да отидат в семинарията, но те не го послушаха.

– Как се запознахте с отец Юстин?

– Бях студент в първи курс. Беше починала една негова позната, благочестива дама, която обичаше монасите. Къщата ѝ се беше превърнала в манастирски метох в Белград.
Той беше отишъл на погребението ѝ. Бях чул, че има някакъв отец Юстин, бях прочел някои негови дребни неща, и отидохме да го видим. Спомням си, като видение го виждам: целият в бяло и с расо с дълги ръкави. За първи път виждах такова, защото другите свещеници не носеха. Той говори на погребението. Имаше трима или четирима архиереи и свещеници. Той говореше и плачеше. Два извора бяха очите му. Целият в бяло. И казваше на сестра Любица:
“Сега, когато отиваш в Горна Сърбия, поздрави всички наши несправедливо загинали братя и сестри“.

Когато словото свърши и архиереите и свещениците си тръгнаха, аз го поздравих. Бях впечатлен. Защото по онова време да кажеш такива неща беше много смело.
Тогава за пръв път се запознах с него и така това ми остана в съзнанието: пророческа фигура. Той беше жив! Много жив.

Отец Юстин не се страхуваше. Един негов бивш ученик, който беше станал поп, а след войната стана министър на вътрешните работи, когото не посмяха да свалят от поста му в онова ужасно време, когато режеха глави, се беше отдалечил от Църквата, но много уважаваше отец Юстин. Затова му се обадил и го помолил за съдействие:
“Знаем вашата ученост…“ и т.н. „Искате ли да ни сътрудничите?“
“С вас, атеистите? Никога! Можете да ме нарежете на милиарди парчета. Аз ще си имам моя Христос“ – отвърнал отец Юстин.
“Добре, добре…“, казал министърът.

В него наистина имаше дух на изповедание на вярата, дух на дръзновение пред Бога и хората.

– Тъй като живяхте дълго време в Гърция и познавате обикновения народ и простодушното му благочестие, бихте ли казали как православният народ, сръбски и гръцки, живее Православието?

– Ще отговоря с пример от една гръцка православна църква. Порази ме етосът, който кипърците поддържат и до днес. Тук, в Гърция, сред по-широките слоеве на населението, мисля, че този древен етос е изгубен. Можете да го откриете на островите. Това е етос, с който хората са заквасени и който можете да откриете в някои жени, в някои старици, в някои миряни и дори в духовници, като отец Димитриос Гагастатис.
Това, което видях в Кипър, ми направи огромно впечатление. Църквата там наистина е работилница, темел, който гради, който създава, който замесва с това тесто народите, независимо от региона и езика, от националните особености и т.н. Църквата оставя отпечатък върху човека, без той да осъзнава, че е православен.
За един от нашите художници, който е напълно светски човек и няма нищо общо с Църквата, ми разказваха, че имал някаква изложба на картини в Швеция. Един от художниците там го попитал:

– Как така имате византийска текстура в творбите си?
– Нямам нищо общо с византийското изкуство – казал той. – Никога не съм се занимавал с него!
– Откъде си? – попитали го.
– От Сърбия.
– Към коя религия принадлежиш?
– Не принадлежа към никоя религия.
– Добре, а баща ти?
– Той е православен сърбин.

Въпреки че е светски човек, художникът пази в подсъзнанието си онова, което е видял в манастирите. И това го е белязало.

Същото забелязах и в Молдова, която не е повлияна от римокатолиците и униатите, както Трансилвания.
Същото е и в Черна гора. Казвам ви: жените в Кипър са като присадени от Черна гора. Странно нещо е това – тайната на Църквата и нейното дело сред народите.

Същото нещо видях и в Гърция, където бях ефимерий. Тези селски баби ме научиха на много неща. Спомням си една старица от Спата. Отидох да я изповядам и да й дам причастие. Беше болна, клетата! Тя беше много щастлива, че отидох. Разказваше ми: „Отче, много ви благодаря, че ми дадохте причастие. Знаеш, Тайните са зестрата на Църквата.“ Чуйте! И почти същия израз намерих у св. Николай Кавасила.

Ще ви разкажа още един факт, който разкрива пламенната вяра на народа. Бях в четвърти или пети курс на семинарията. Имах много трудности и преминавах през сериозна криза. По това време бях отишъл да посетя сестра си, която беше омъжена в друго село. Тя беше далеч и аз отидох с кон. На връщане срещнах един селянин от Горна Морача и го поздравих с поздрав: „Бог да помага“. Популярен поздрав в Сърбия, на който хората отговарят: „Бог и на теб да помогне“. Той беше впечатлен от моя поздрав. Млад мъж, който поздравява по този начин! Той каза: „Бог да ви помага“ и ме попита: „Откъде сте?“.
“От Долна Морача“, казах аз.
“Къде си ходил?“
“Тук имам омъжена сестра и отивам да я видя“.
“Как се казва баща ти?“ – попита той.
“Чиро“.

– Моля те, кажи ми – казва той, – какво стана с онова момче, което щеше да стане свещеник?
– Всичко с него е наред – казвам аз. Ето го, говори с теб.

Няма да забравя това. Човекът спря, беше се разплакал. Каза:
“Детето ми, слава на Бога, че се сподобих да те видя днес. Благословен да бъде твоят баща, който те прати да поемеш по този път. За мен, повярвай ми, това е най-великият ден в живота ми да те видя днес“.
И плачеше.

През онези дни имах криза, чувствах ужасен натиск. Бях изпаднал в смут. Мислех, че всички са против мен, че всички ме подценяват. Но тази картина остана в мен. Да намериш човек с такава вяра! Аз продължих пътя си, а той продължи да ме благославя. В Писанието се казва: „Такава вяра не намерих нито в Израел.“ Това се илюстрира и от друг случай, който се случи, когато отидох на 40-дневния помен на баща ми (той почина през 1977 г.). Докато вървях по пътя, срещнах една селянка на 50-55 години. Беше безлюдно място и аз ѝ казах:

– Бог да е с теб!
– Добро утро – отвърна тя.
– Какво правиш? – казах аз.
– Добре съм – каза тя. Ти ли си синът на Чиро?
– Да!
– Познаваш ли ме? Аз съм сестрата на човека, с който сте кумове. Кога ще дойдеш при нас?
– Какво да правя тук – казвам аз. – Не вярвате в Бога, не уважавате свещеника. Аз не мога живея без Бога.
– Не е така!
– Как не е така!
– Не е така.

Тя се огледа наоколо, за да види, че там няма никой, и каза:

– Знаеш ли, аз се моля на Бога, но знам къде и кога да се моля. Не искам да съм пред тези кучета, да се подиграват с Бога и с мен. Но знаеш, без Бога, без вярата в Бога, днес нямаше да съм тук и нямаше да говоря с теб.

И повярвайте: тази жена не е стъпвала в църква от 1945 г., но го е скрила в себе си. Беше облечена в черно. Беше като монахиня. Тази вяра е скрита в нея.
Не доказва ли това, че Господ Бог е жив? Живата вяра. Тя не може да бъде угасена от душата на хората.

Превод от гръцки: Константин Константинов

Източник: www.pemptousia.gr