За беседите на стареца Софроний (свети Софроний Атонски)

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

Икона на свети Софроний от манастира „Св. Йоан Кръстител“ в Есекс

„В молитвата на Силуан, който постоянно призовава да се молим за цялото човечество от неговото начало до края, естествено няма националности. Всички тези национални разделения са следствие на грехопадението. Ние никъде не виждаме християнството да проповядва омраза. Следователно в християнската вяра става дума не за отхвърляне на другите националности, а за преодоляване на това ограничение чрез възхождане към молитва, подобна на гетсиманската.“

Св. Софроний Атонски

℘

Отец Софроний започва своя жизнен път в Москва. От детските си години се посвещава на живописта. През 1922 г. бъдещият подвижник заминава на Запад, за да продължи заниманията си с изкуство, далеч от смутовете на следреволюционните години. Младите му години преминават в напрегнато вътрешно търсене: как човек може да постигне Вечността?

В Париж му се дава да преживее посещение от Бога, което преобръща целия му по-нататъшен живот. През 1925 г. той изоставя живописта и става монах на Света гора – Атон. Шест години по-късно  се среща с преподобния старец Силуан. Тази среща става историческо събитие, което повлиява цялата наша епоха. Чрез преподобни Силуан християнският свят получава богооткровено слово за спасение: „Дръж ума си в ада, и не се отчайвай”. Учението и опита на преподобни Силуан се превръщат в основа на духовното ставане на самия отец Софроний.

От своя велик наставник отец Софроний наследява и велико учение за това как се ражда духовното слово. Веднъж на Атон, в разговор за това как говорят съвършените, старецът Силуан казал: „Съвършените нищо не говорят от себе си… Те казват само това, което им дава Духът”. Следвайки тази древна православна традиция, отец Софроний със свещен страх се отнася към всяко свое слово, независимо дали то е произнесено или написано. Сам Господ ни е открил огромната значимост на всяка произнесена дума: „За всяка празна дума, която хората ще кажат, те ще дават отговор на съда”. (Вж. Мат. 12:36). Господ ни е дал „пример”: Той никога не е говорил празни думи. Синът, бидейки Слово-Логос на Отца, нищо не е говорил от Себе Си: „Думите, които ви говоря, не от Себе Си ви говоря” (Вж. Иоан 14:10), но ви казвам „всичко, което съм чул от Моя Отец” (Иоан 15:15) . Чрез това себеумаляване на Своя „Аз” Иисус Христос явява Себе Си като „сияние на славата и Образ на Ипостаста на Отца”: любовта никога „не търси своето”(1 Кор. 13:5).

Отговорността за всяко свое слово отец Софроний чувства още повече, когато става духовник на Атон в манастира „Св. Павел”. „Духовникът трябва да усеща ритъма на вътрешния свят на хората, които се обръщат към него. Ето защо той се моли Духът Божи да го ръководи, като му дава нужното за всекиго слово”. По-късно старецът си спомня: „Съзнавайки, че съм далеч от нужното съвършенство, дълго и с болка в сърцето умолявах Господа да не допусне да сгреша, да ме държи в пътищата на Своята истинска воля, да ми внушава слова, полезни за братята. И по време на самия разговор с човека се стараех да държа „слуха” на ума си в сърцето, за да улавям Божията мисъл, а често дори и думите, които трябва да кажа”.

Монасите обичали словото на отец Софроний и от много манастири ходели при него за духовен съвет и подкрепа. Веднъж той казва: „Ако човек е вървял осем часа, за да чуе слово, как можеш да бъдеш небрежен към него?” Към всеки идващ при него, отец Софроний се отнасял с огромно внимание и грижа, и монасите му се отплащали с дълбока багодарност. В многобройните братства на атонските манастири първостепенна грижа на манастирското ръководство често била практическата организация на живота. На духовните наставници понякога било трудно да отделят достатъчно време на всеки. Словесното хранене на братята често се ограничавало с четивото на трапезата, с изповедта и богослужението. Между братята рядко се водели разговори на духовни теми, и то само между малцина сред тях. Ето защо старецът знаел от опита си колко е необходимо духовното слово за младите монаси и колко е важно те да бъдат обучавани на борбата със страстите.

Когато отец Софроний се връща в Западна Европа, Бог му поверява словесно служение за спасението на много хора. Той обаче не чувства повече предишната свобода на словото. По-късно старецът пише: „Психологията на монасите, тяхното търпение и издръжливост дотолкова превъзхождаха всички и всичко, което срещах в Европа, че не намирах нито думи, нито външни форми за общуване. Онова, което монасите приемат с благодарност, съкрушаваше хората в Европа”.

Старецът Софроний знаел чрез молитвата духовните нужди на хората дори без да му казват за тях. Случвало се и следното: старецът да разговаря с някого, но чрез молитвата словото му да бъде насочено не пряко към събеседника, а косвено към някого от слушащите. Така веднъж го посетила една жена от Румъния. Случило се тя да присъства на разговора на отец Софроний с други хора на трапезата. Изведнъж жената разбрала, че онова, което старецът казва, е отговор на всичките й най-съкровени въпроси. След края на трепезата, поразена, тя се обърнала към него, и преди да продължи старецът с любов й казал: „Have I not answered all your questions?” (От англ: „Не отговорих ли на всичките Ви въпроси?”).

Около отец Софроний започва да се събира монашеска общност още от времето на служението му във Франция, в парижкото предградие „Сен Жьоньовиев дьо Буа”. Старецът отделял много време, за да беседва с братята. Отначало това били отделни наставления към тях, продиктувани от житейските обстоятелства, от една или друга нужда в конкретна ситуация. Старецът със страх съзнавал силата на словото Божие: то е „живо и действено и е по-остро от всеки двуостър меч: то прониква до раздяла на душа и дух, на стави и мозък, и преценява помисли и намерения сърдечни” (Евр. 4:12). Някои от братята, поради немощта си, нямали сили да понесат тази „жестокост” на словото Божие, защото по правило това слово не е по мярата на човека и надхвърля падналата му природа. Но от дълбока любов към братята старецът желаел спасението на всички, затова прибягвал към следния метод: той казвал строго наставление на някого от „силните”, докато всъщност словото му било насочено към някого от „слабите”, присъстващи на разговора. Понякога на трапезата, по време на четенето на духовните писания, старецът обръщал внимание на братята върху една или друга мисъл на светите отци. Прекъсвал четенето и разяснявал прочетеното. В моменти на особено вдъхновение беседите продължавали с часове, понякога чак до времето на следващата трапеза.

Подобни неща нерядко се случвали както в Сен Жьоньовиев дьо Буа, така и във Великобритания, където общността се премества през 1959 г. Така се създава манастирът „Св. Йоан Кръстител” в графство Есекс в Англия. През последните години от живота на стареца беседите стават по-редовни. Братята се събирали в кабинета, където старецът работел и приемал хората. Когато броят на монасите нараства, беседите започват да се провеждат в манастирския храм, посветен на преп. Силуан Атонски. Атмосферата в храма била най-подходяща за неговите беседи. Веднъж отец Софроний предлага на един свещеник, дошъл на гости в манастира, да отслужи Литургия. Старецът се причастил, и в края на службата казал на свещеника: „Аз бях на Вашата Литургия, а сега Вие елате на моята”. Той имал предвид беседата, която щял да проведе с братята през този ден.

Тези думи – „литургия след Литургията” – отразяват най-точно истинския характер на беседите на стареца. Произнесеното от него слово е тайноводство на благодатта, то е продължение на литургичното предстоене пред Лицето на Господа. В беседите с особена сила се чувства как неговото догматическо виждане е тясно свързано с целия ход на вътрешния му духовен живот. Догматите на Църквата имат реално и непосредствено отношение към ежедневието на манастира, към най-дребните неща в делничния живот на всеки монах. В такава атмосфера чрез словото на стареца животът на монашеската общност се освещава; и всяко, дори малкото, действие придобива значение с космически измерения. Старецът Софроний вижда най-вече в общежитийния манастир образа на божественото Битие, „по подобие” на Светата Троица. В това Битие взаимната любов е съдържание на живота на всяка от Трите божествени Ипостаси. Ето защо любовта и единството на братята са главна тема в неговите беседи: „Ако в нашия монашески живот не се учим на любов, не зная какво оправдание би могло да се изкаже в полза на монашеството”.  (…)

В прощалната беседа с учениците Си, Господ им казва: „Вие сте вече чисти чрез словото, що съм ви проповядвал”. В преданието на Църквата не са редки примерите, когато словото на светиите привлича благодат у слушащите, като придава на душите им състояние на святост. Достатъчно е да си спомним как чрез словото „по молитвата (на апостолите) се разтърсило мястото, където те били събрани, и всички се изпълнили с Божия Дух”. Друг пример за това е разговорът на Мотовилов с преподобни Серафим Саровски, когато Мотовилов вкусва сладостта на Божия Дух и вижда светията в нетварната светлина. Такъв пример също е и срещата на преподобни Силуан с отец Стратоник. По време на разговора им отец Стратоник преживява състоянието, за което му говори Силуан. Подобно благодатно посещение преживява през 1932 г. и Дейвид Балфур докато разговаря с отец Софроний в библиотеката на манастира „Свети Пантелеймон”. Отец Софроний, който в онзи период прекарва дните си в огнен плач, предава на Балфур чрез простите думи на разговора своето състояние. Балфур преживява това като докосване на безсмъртно дихание. Благоговейно чувство изпълва цялата му душа така, че не можел да говори и дори се страхувал да помръдне. Всичко, свързано с времето, отпада и губи привлекателността си. В това безмълвно изумление Балфур прекарва около двадесет минути. (Вж. Подвигът на богопознанието: писма от Атон до Д. Балфур. С., ИК „Омофор”, 2021. С. 62.).

Беседите на отец Софроний с братята са проводник на благодатното състояние, в което самият той пребивава след дългогодишния си монашески подвиг: „Ние трябва да съсредоточим цялото си внимание само на това да не съгрешаваме нито пред Бога, нито пред човека, нито спрямо нещата. И от този живот, прост, но съсредоточен върху тази заповед, се ражда състояние, при което човек вече битийно се съединява с Бога”. Трудно е да се намерят думи, за да се изрази това състояние, което надхвърля всичко земнородно. „Ние не можем да изразим това с думи, – казва той в една от беседите си, – ние трябва да „попаднем” в това състояние. А „попадаме” в това състояние, ако Сам Бог дойде и се всели в нас – Бог, Който е непостижимо велик и могъщ, и непостижимо смирен”.

Старецът Софроний полага като основа на своя манастир не някаква външна структура, устав или административно устройство, а словото, поверено му от Бога чрез преподобни Силуан. Защото словото Господне пребивава навеки, дори небето и земята да преминат (Виж. 1 Петр. 1:25 и Марк 13:31). Словото, дадено от Бога, е най-силното оръдие в домостроителството на спасението. Неговата вечно действаща сила ни е предвъзвестена чрез пророк Исайя: „Моето слово, което излиза из устата Ми, се не връща към Мене празно, а изпълнява, що Ми е угодно, и върши онова, за което съм го Аз пратил” (Ис. 55:10–11).

Господ е заповядал на свидетелите на Своето слово: „Недейте се грижи отнапред, какво ще говорите, и не обмисляйте; а което ще ви бъде внушено оня час, него и говорете; понеже не сте вие, които ще говорите, а Дух Светий” (Марк 13:11). Ето защо старецът Софроний почти никога не се готви за беседите си; той не си прави предварителни записки, не изучава богословски книги. Всеки път той отива на среща с братята със страх и вяра, като молитвено предстои с ума си пред Божия престол – с надежда, че Бог няма да презре молитвите му и че „Светият Дух ще го научи какво трябва да каже и в този час” (Вж. Лук. 12:12). Братята го водят в храма болен, полусляп, превит от старост. Там вече го чака братството, понякога заедно с отделни поклонници, в атмосферата на изключителната важност на това събрание в Името Христово.

Старецът започва беседите си с молитви, изпросвайки от Бога да му даде душеспасително слово за всички присъстващи. С молитвено песнопение всички призовават Светия Дух, „Който е навсякъде и всичко изпълва”. След това старецът обикновено се обръща към Божията майка със следните думи: „Пресвета Владичице Богородице, родила най-святото от всички светии Слово, дай ни сега слово, благоугодно на Господа”. След това той се обръща към светиите, покровители на манастира: „Свети велики Йоане, Предтече Господен и Друже на Христа Бога, погледни милостиво на нас, поверилите на тебе живота и спасението си и ни запази… от всяка духовна беда, за да наследим и ние царството на Христос нашия Бог”. „Преподобни отче наш, свети Силуане, приеми нас, твоите чеда, и умоли Бога да приемем твоето учение, което е учение на Самия Бог Свети Дух”.

След това има дълга пауза: старецът се събира вътрешно в едно с цялото си същество и напрегнато търси слово чрез молитвата. Сърцето на стареца, станало извънредно чувствително от дългогодишен плач и страдания, е като силен радар и е способно да долови най-леките движения на Духа, Който „духа, където иска” (Иоан 3:8). И сякаш навлизайки в този поток на вечността, старецът започва да говори, като изведнъж се преобразява и се разкрива в царственото величие на своето слово. Говори бавно, от сърцето си. Заедно с това той винаги се държи много просто и естествено. В него няма нищо високомерно, фалшиво, нищо, което да напомня оракул, вещаещ пророчества. Не. Просто поривът на горещата молитва към Бога чрез словото му завладява и издига присъстващите в онзи свят, където божествените реалности се съзерцават като очевидност.

В една от беседите си, на която не присъстват гости, старецът веднъж признава: „Непрестанно се опитвам да ви обясня как се ражда Божието слово в сърцето на човека. Този процес не е толкова прост и в същото време е много ясен и чист. Вместо При цялата неизказано велика задача, която стои пред нас, животът ни по своите външни прояви все пак е съвсем обикновен. Когато на беседите ни присъстват и някои от гостите, то макар словото ми да е отправено към новопостъпилите сред вас, забелязах, че молитвата ми за това слово по странен начин включва и тях. А да бъдат включени и те, това означава да се промени съдържанието на беседата. Ето защо, когато сме сами, се държа по-свободно, въпреки нееднаквите реакции и състояния на хората, събрани тук. Затова и в този случай не сме съвсем свободни и не достигаме единство на словото, понеже беседата ни не може да засегне еднакво за всички равнище, доколкото всеки от нас се намира на различно равнище”.

Жаждата на стареца да види своите възпитаници като притежатели на „всичката Божия пълнота” (Вж. Кол. 2:9), е огромна. Ето защо винаги го занимава въпросът: как да предаде опита си на следващите поколения, може ли да възпита у другите „дара на словото”? С особена надежда го изпълват думите на Стария Завет, където се говори за „пророчески школи”(Вж. 1 Царст. 19:20; 4 Царств. 2:3). Той казва на братята: „За всички нас е необходимо да се развием до това състояние, че да чуваме безпогрешно гласа на Господа. Този подвиг изисква постоянно – денем и нощем – вътрешно внимание. Тогава животът ни, обикновен по своята външност, ще бъде постоянно общуване с Бога”. Старецът вярва, че вратите към най-високите степени на съвършенството не са затворени за никого – чрез дълбоко покаяние, чийто огън изгаря всичко нечисто у човека, чрез постоянно пребиваване на ума в Бога, Господ по Своята милост може да дойде и да извърши всичко Сам.

Словото на стареца има особен „вкус”. Както всяко духовно слово, родено в Бога, то има следното качество: човек интуитивно разпознава в него Истината.

Духовното слово не може да се фалшифицира, подменяйки истината с външна ерудиция или с маската на благочестието. Човекът чува гласа на вечността в сърцето си не по пътя на логическите доказателства, а чрез вътрешно свидетелство, което не се поддава на никакъв анализ.

Преминал през продължителен, болезнен и изключително труден подвиг на ума, старецът вече неотстъпно пребивава в Бога с мисълта си и безвидно съзерцава Неговото величие и мъдрост, вливайки се в потока на Неговата вечна воля. Помненето на Бога освещава всяко негово действие и дума, и за стареца вече е невъзможно да не „обича Бога с цялото си сърце, и с целия си ум, с цялата си душа, и с цялата си сила” (Вж. Марк 12:33).

Древното атонско предание заповядва на младите монаси да живеят със следната мисъл: „Всички старци са свети, но моят е по-свят”. За онези, които бяха редом със стареца Софроний, не беше трудно да се придържат към това правило. В същото време неговата простота и достъпност скриваха от умния взор на съвременниците истинските му измерения, които постепенно се разкриват едва сега, когато той вече не е с нас.

В личния му екземпляр на неговата последна книга „Ще видим Бога както си е”, вече след смъртта му, бе намерена следната грижливо сложена бележка, адресирана до всички онези, които душата му толкова бе възлюбила:

„Не ми е лесно да ви оставя, но питая някаква надежда, че чрез тази книга, както и чрез другите ми книги, вие ще може да виждате моето „дълбоко” сърце и моята мисъл, които се опитвах да изразя чрез словото си, родено в гореща молитва със сълзи. Всеки път, когато пожелаете, можете, като ги четете, да бъдете с мен в плана на Духа; особено, ако този вид общуване са поддържа и от съвместна молитва”.

Превод: Мила Игнатова

Източник на изображенията: orthodoxartsjournal.org

Книгите на свети Софроний Атонски на български език можете да поръчате с отстъпка от издателство ОМОФОР тук:

Дарение с кредитна/дебитна карта