Майка Гавриила за любовта в семейството
18 юли, Преподобна Гаврилия (Папаяни)
За Бога най-напред ѝ говорила най-голямата ѝ сестра, Василики, която и четяла
приказки, както и истории от Стария Завет и Евангелието. Един ден Василики ѝ казала,
че Бог е „вездесъщ“ и че Той вижда всичко, което вършим. Аврилия, която тогава била
четири-петгодишна, се стъписала и запитала с разтреперан глас:
– Ако отида и се скрия в оня дрешник ей там, Той ще ме намери ли?
– Да – бил отговорът.
– Ами ако стана много, много мъничка и вляза в тази кибритена кутийка? Той и
там ли ще ме вижда?
– Да, и там.
Тогава тя разбрала, че животът е сериозна работа, че човек не може през цялото
време да прави каквото си иска или да бъде непослушен и че трябва да се държи
прилично, защото „Онзи-Който-е-навсякъде“ гледа! Тя избухнала в сълзи, скрила се в
обятията на сестра си и проплакала:
– Ех, значи съм изгубена!
Друг ден, когато убила муха, Василики я попитала много сериозно:
– Можеш ли да направиш муха, моя малка Аврилия?
Какво можела да каже?
– Тогава разбери, че не бива да разрушаваш онова, което не можеш да създадеш.
Това много силно впечатлило детето – толкова, че тя през целия си живот се пазела
да не настъпи и мравка.
Като ученичка Аврилия посещавала Девическо училище „Запейон“, преминала и
частно обучение по френски и английски у дома си. Изучавала също така музика и ходела на уроци по пиано. Понякога през зимата „създавала“ – както казваше – разни заболявания, като бронхит, плеврит и други такива, което ѝ давало възможност да прекарва повече време близо до обичната си майка. Както разказвала по-късно на приятелката си за цял живот Елена Вирву, в
детските си години Аврилия предпочитала повече да размишлява и да си играе,
отколкото да чете. Но когато наближила юношеска възраст и влязла в гимназията, тя
станала сериозна и прилежна ученичка. Четяла и много извънучебни книги. Казваше,
че оттогава обича да чете старогръцки автори. Дълги години любимият ѝ автор бил
Епиктет, когото четяла почти всеки ден на младини. „Той ме подготви за „Да бъде
твоята воля“, казваше тя по-късно.
В училище харесвала най-много часовете по декламация, както доверила на
приятелката си. До самия край на живота си тя можеше да ни развълнува до сълзи,
когато рецитираше еднакво прекрасно текстове от древни и модерни гръцки автори, от
френски и английски писатели. Географията е друг предмет, който много обичала. Разправяше ни как въображението ѝ пътувало навред по картите на света, навестявайки непознати и далечни страни. В крайна сметка тези нейни блянове се сбъднаха, тъй като тя наистина пропътува целия свят с Христос.
Годините си минавали радостно, ведро. Тя обичала целия свят и целият свят я обичал. Тогава, един ден, когато била на петнайсет години, един от нейните учители ѝ казал, че не била „силен характер“, защото не разграничавала хората и обичала както добрите, така и лошите. По негово мнение тя не можела да преценява хората и нямала критичен ум. Що за педагогическа мисъл!…Аврилия се прибрала вкъщи силно смутена. Отишла до библиотеката, взела от лавицата „Антигона“ на Софокъл и разгърнала книгата наслуки. Погледът ѝ се спрял на стих 523, където Антигона казва на Креон: „Но аз не съм родена за вражда, а за любов…“. Намерила отговор за себе си – и то такъв, който добре ѝ прилягал. И тъй тя продължила да обича всички по същия начин и загърбила клетия си учител. Слава Богу за това!
Петдесет години по-късно Елена Вирву я попитала:
– Къде я намираш всичката тази любов – тази любов, с която прегръщаш целия
свят?
Отговорът ѝ бил следният:
– Това е, защото усещам, че въпреки многото изпитания, през които съм преминала
в живота си, винаги съм била – каквито сме всички ние – обичното Божие дете. Освен
това като най-малка вкъщи близките ми винаги много са ме обичали – майка ми, баща
ми, брат ми и двете ми сестри. С тяхната любов и с техния пример аз също се научих да
обичам. Представи си, станах послушна – докато по природа не бях – защото не исках
да ги притеснявам, а и защото бях разбрала, че онова, което очакваха от мене, беше
правилното.
Сигурно затова тя ни казваше, че когато родителите не дават на своите деца цялата
си любов или когато не изпитват любов един към друг, тогава не могат да очакват от
горките си деца да бъдат добри и послушни. Те може да изпаднат в беда, да се сдружат
с погрешните хора, да се забъркат с наркотици и какво ли не още…
„Колкото повече време минава, толкова повече разбирам защо Бог ми даде такава
изключителна майка. Защото за мен тя беше любов и нищо друго. Ето защо мога да
обичам всички и всичко. Никога не ми е било нужно да правя усилие за това и до ден
днешен не ми е нужно…“ Това е написала на стария си приятел Й. Ханегби през 1955
година.
Семейство Папаянис живеели в собствена къща в квартал Таксим на предградието
Пера. Летата прекарвали в имението си на остров Халки. Дядото на Аврилия, Сотирис
Папаянис, някога бил председател на Данъчния комитет на Халки. Сведението е предадено от Акилас Милас в книгата му „Халки от Принцовите острови“. С. Папаянис изградил телеграфната служба на Халки, а след време и в Атон. Също така служил като посланик във Виена. Спомням си, че ни разказваше как едно от летата, прекарани на обичния ѝ Халки, тя научила урок за цял живот. Тогава била на осем години, а този път нейна „учителка“ била Мария, една от съученичките ѝ.
През онези години едно от забавленията на децата на острова било яздене на
магаре. Един ден, след като получила позволение от майка си, Аврилия помолила
приятелката си Мария да я придружи.
– Ами… не знам… може би… сигурно бихме могли да отидем следобед, защото сега,
нали разбираш, не мога…
В крайна сметка язденето било отложено. Аврилия била разочарована, но какво
можела да стори? Няколко дни по-късно тя рекла на приятелката си:
– Мария, майка ми казва, че можем да плаваме с лодка. Идваш ли?
– Ами… Ще видя… Точно сега не мога…
Още едно отлагане, още едно разочарование! Тогава един ден тя проумяла… и
сменила тактиката.
– Мария, отивам да яздя магаре. Идваш ли? Ей сега тръгвам…
– Недей да тръгваш! Чакай ме, идвам!
Няколко дни Аврилия опитвала новия си подход – все със същия успех.
– Мария, магаретата са тук. Отивам. Идваш ли?
– Чакай, идвам!
Още си спомням как се смееше, когато разказваше тази случка по своя неповторим
начин. „Деца мои – казваше тя, – ето тъй е в живота. Трябва да потегляме, без да
чакаме другия да решава… Бог никога не призовава двама или трима от нас наведнъж.
Той призовава нас лично в дадено време. Горко ни, ако не Го последваме веднага, ами
чакаме спътник! Изпускаме неповторима възможност; изпускаме правилното време.“
Откъс от книгата „Майка Гавриила: аскетика на любовта“, Омофор, София
*Заглавието е от редакцията

