Църквата и гражданското общество

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

Понятието „гражданско общество” възниква в края на ХХ век. То придобива магическо значение особено в обществата на Югозападните Балкани и Източна Европа. Под гражданско общество най-често се разбира активното участие на всички граждани в онези области от живота, които не се отнасят до държавното управление и икономиката.

Идеята за „гражданското общество” предполага различаването и отделянето на държавата, на икономическата система, на медиите, на частната сфера на живота и онова, което се намира в обществото. Доскоро не се правеше разлика между държава и общество. Като се започне от ХІХ, та чак до края на ХХ век ролята на гражданите е била участието в политическия живот на националната държава („партиципативна демокрация”).

Гражданското общество („неправителствените организации”, „третият сектор”, „доброволният сектор”) възниква като реакция срещу прекомерния етатизъм на държавата, срещу все по-голямата власт и влиянието на мултинационалните компании и неформалните центрове на власт, срещу различните изопачавания и деформации на демократичните общества. Гражданското общество като субект, който се стреми да се отдели от насилието и контрола на държавата, се стреми да направи държавата „по-слаба”, да я развласти, отричайки й всички божествени атрибути, които модерната секуларна държава си е присвоила. Така наречената „силна държава” е под постоянния натиск от страна на гражданското общество. Затова някои наричат гражданското общество „социален романтизъм”.
Днес съществуват главно две теории за гражданското общество:

1) Антиетатистка теория, която се противопоставя на социално-политическите активности на държавата. Тук гражданското общество инкорпорира в себе си икономическите и пазарните субекти.
2) Комуникативно-либерален вариант, който предполага, че гражданското общество е независимо от държавата и от икономическо-пазарната сфера. Неговата преимуществена роля е влиянието върху обществото чрез медиите, свободния печат, телевизията.

Характеристиките на гражданското общество са:

1) плуралност (приемане на различността във всички планове; в етически план това често има за последица моралния релативизъм);
2) автономност (човекът е независимо битие – независим е от Бога);
3) гражданственост (свойство, при което индивидите и сдруженията на всички равнища имат съзнание за взаимната си свързаност и за взаимните си длъжности и отговорности към общността и обществото. Целта е постигането на идеала: никой да не бъде затворен в себе си, макар и да има своя лична и частна сфера. Някои наричат това още релационизъм);
4) публичност и комунитарност (защото това е предусловие за т. нар. „отворено общество”).

Следователно под гражданско общество трябва да се разбират институциите и появата на организиран живот, които се основават на добротворчеството, взаимно се допълват, в голяма степен се самопроявяват, действат автономно по отношение на държавата, уважават правовия ред и приемат т. нар. обществени ценности.

От гражданското общество се очаква:

– да самоорганизира гражданите и да ги включи в обществения живот;
– критична насоченост към партийните, икономическите и държавните центрове на власт;
– да полага особена грижа за слабите и немощните, за социално застрашените, за обществено дискриминираните.

В Западна Европа днес съществува тенденция вярата в условията на модерността и постмодерността да се изтласква от сферата на държавното и политическото в тесния смисъл и да се вмества в сферата на гражданското общество. Затова от страна на Църквата в Западна Европа често може да се чуе, че тя не „иска да се занимава с политика”, а „иска да направи политиката възможна”. Църквите в Западна Европа, особено Римокатолическата и евангелско-реформатските, виждат в бъдещото пространство на гражданското общество нещо съществено за християнската активност в политиката. Застъпването за гражданското общество е почти същото, както и това да се работи за бъдещето на самото християнско послание и мисия. Съществуват убеждението и тълкуванието, че без християнската традиция и преданието гражданското общество в Европа не може да се запази задълго.

Държавите в Югозападните Балкани са все още до голяма степен етатистични и партиократични. Гражданското общество тепърва възниква и на него се гледа повече или по-малко отрицателно. Това са „предатели”, „платени чужденци”, „правителствено неправителствени организации”. От друга страна, по тези места т. нар. гражданско общество има преобладаващо отрицателно отношение към църквите, религиозните общности и националните традиции. В сравнение с неправителствените организации държавите имат по-положително отношение към религията.

Диалогът в отношението Църква – гражданско общество или няма значение, или почти не съществува. И от двете страни има недоверие, съмнение и взаимно пренебрегване. Църквите и религиозните общности се уповават на различни опити самите те също да бъдат причислени към гражданското общество и да бъдат третирани като неправителствени организации.

Църквата е изразително обществено явление. Тя действа в света с цел да спаси света от небитието, греха и смъртта, а не да „освобождава” хората от света. Тя трябва да води диалог и да сътрудничи с гражданското общество по всички въпроси от общо значение и особено да окуражава онези субекти, които се застъпват за помощ към слабите, за хората в неравностойно положение и за дискриминираните. Църквата не може да не подкрепя правото на всеки човек да участва активно в обществения и публичния живот. Нуждата от сдружаване е исконна потребност на човешкото битие. Това е проява на най-дълбокия вопъл на човека за другия. Днес и в рамките на самите църкви и религиозни общности се появяват различни „братства”, „сестринства”, „движения” и други организации, което е последица от нефункционирането на енориите, на епархиите по църковен начин или реакция срещу подчертания клерикализъм на Църквата. Условно казано, и вътре в самата Църква се появяват духът и манталитетът на „гражданското общество”. Днешният човек иска да бъде субект, а не пасивен обект на историческия процес. Вярващите искат да бъдат активни и действени членове на Църквата, а не покорно „стадо” и „клиенти”. И все пак Църквата и религиозните общности не могат да се потопят в гражданското общество, нито да се отъждествят с него, както и не могат да направят това по отношение на нито един тип държава. Под покрива на Църквата могат да живеят всички организации на този свят, но Църквата не може да застане под покрива на нито една от тях.

Не съм убеден, че най-верният път за влияние на Църквата върху обществото и политиката е посредством гражданското общество. Предвкусвайки бъдещето, църквите и религиозните общности тепърва трябва да намерят най-целесъобразния метод на действие в политиката и публичния живот. Досегашните модели вече са неприложими.

Идентичността на Църквата и на религиозните общности в обществено-политическите процеси трябва да бъде разпозната и ясно артикулирана. Може би си струва да се размишлява за възможността църквите и религиозните общности продължително и търпеливо да изграждат своя обща социално-политическа философия, която да бъде равнопоставена с останалите политически идеи и програми. Ако не иска да изневери на себе си, Църквата не може да не се опитва да вдъхнови и сферата на политиката и на гражданското общество чрез Евангелието, още повече че днес политиката е станала своеобразна религия и метафизика. Европейските народи, общества и държави трябва да приемат Църквата и религията като позитивна ценност и като „публично благо”, което конституира държавите и обществата, а не като „частна вещ” и като „необходимо зло”, което по едни или други причини трябва да се толерира. Без присъствието и влиянието на Църквата в публичния и политическия живот ме е страх дори да си мисля за бъдещето на Европа. Помислете си на какво би приличала Европа, ако политическият й живот се лиши от влиянието на науката, философията, изкуството или ако европейските народи и общества гледат на тях само като на „частна вещ и усещане”, какъвто днес повече или по-малко е случаят с религията. Това би било континент на провалени и незавършени хора. „Една от големите грешки, която мнозина повтарят, е възможността за въздържане от политиката, доколкото за човека политическите дела, които по необходимост са недвусмислени и често пъти нещо мръсно, вече са обичайни. Всъщност въздържането от политиката означава пасивна, несъзнателна и безотговорна подкрепа на някого или на този, който ще дойде да управлява. Много често на власт идват погрешни хора, в погрешно време, именно поради равнодушието на мнозинството” [1]. За християните изкушение и опасност е не политическата дейност, а изгубването на християнската идентичност. „Църквата окуражава и винаги ще окуражава вярващите да участват в политиката и да бъдат отговорни, защото, ако те не направят това, ще го направи някой друг”. [2]

Днешните размишления за християнското измерение на Европа не означават „реставрация на европейското минало” и връщане назад, а крачка напред, което предполага Църквата да се отрече от всеки обществен „ексклузивизъм”, но и да се застъпва за възстановяването на човешкото битие, което предполага възстановяването на синтеза между вярата и знанието, между закона и любовта, между правото и морала, между религиозното и секуларното. Европа има нужда от равновесие в отношението Бог – човек, личност – общност, време – вечност, локално – универсално, а равновесието и възстановяването са невъзможни без християнския мироглед и стил на живот.

Бележки

[1] Маjендорф, J. Сведочење хришћана у савременом свету, с. 90.
[2] Пак там, с. 98.

Откъс от книгата „Църквата в съвременния свят“, ИК Омофор
Превод: Свилен Тутеков

Дарение с кредитна/дебитна карта