За свободата и за подвига

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

Свикнали сме да мислим за свободата в два аспекта – в обществено-политически и във взаимоотношенията между хората, вследствие на което определяме свободата като право да постъпваме, както искаме. Но ако помислим за значението на думата „свобода” на различните езици, пред нас се изправя нов свят на съвършено различни и по-богати понятия, които можем да съпоставим с понятието послушание. Най-често ние разглеждаме понятията свобода и послушание като противоположни: или си послушен, или си свободен. Всъщност между тях съществува много важна, органична връзка. Затова искам да разгледам значението на думата „свобода” в различни езици, тъй като това ще ни разкрие неподозирани дълбини.

Латинското libertas, от което произлизат думите, означаващи в днешния ни живот политически и обществени свободи – моето право да се разпореждам със съдбата си, личността си и живота си – е било юридическо понятие. Терминът означавал изначалното обществено положение на детето, родено от свободни родители, а не от роби. Но е ясно, че да се родиш с правата на свободен човек съвсем не означава да си свободен или да останеш свободен. Ако сте родени с правата на свободен човек, но сте се превърнали в роби на страстите си по какъвто и да било начин, няма как да говорим за свобода. Човек, който е станал наркоман, или се е отдал на пиянство, или на която и да е друга страст измежду описаните от светите отци или просто известна от опит, вече не е свободен. Затова свободата в този аспект е неразривно свързана с дисциплината: за да останеш свободен, след като си роден такъв, трябва да се научиш да се владееш, да бъдеш господар на себе си. Ако не съм способен да изпълнявам заповедите на своята съвест или да действам според убежденията си, значи не съм свободен човек, независимо от общественото ми положение. Като резултат от това, с думата свобода се свързват две понятия: способността да се владееш и „школовката”, която води до това и която всъщност е послушанието. Възпитаваме децата по пътя на послушанието, но послушанието може да се разбира по два начина. То може да се възприема като дресировка, като обучение на кучета – казваш: „прави” – то прави, „върви” – то върви, „тичай” – то тича. За съжаление, това може да се види на много места – например в семейството, когато строгите родители дресират децата си. Спомням си за двама мои връстници, които имаха много властна майка. Веднъж някой я попитал по какъв начин нейните синове, които вече са на по повече от тридесет години, веднага изпълняват заповедите й. Тя с трогателно умиление отговорила: аз имам ръце, те – бузи!… Този вид послушание няма нищо общо с възпитаване на свободата у човека; това никога няма да доведе до свобода, то представлява заробване.

Има и друго понятие за послушание. Когато четем житията на светиите, се сблъскваме с това, че понякога старецът нареждал странни неща, просто за да научи човека да побеждава своеволието. Ако се разграничим малко от тази въображаема практика, по-точно от образците на послушание в пустинята, ще видим, че в основата си послушанието е да се научиш с цялото си същество – с ума, с желанието и волята си – да се вслушваш в това, което казва другият. Целта е да надраснеш себе си благодарение на това, че се вслушваш в мъдростта или опита на другия човек. От това се получават не недоразвити хора (в каквито се превърнаха онези двама души), а възрастни, зрели личности, способни да се откажат от своето „аз” и да бъдат отворени за гласа или образа на друг човек. Когато способността да се вслушваш била изпитвана от отците в египетската пустиня посредством абсурдни на пръв поглед заповеди, целта била не да се дресират хората („каквото кажа, това прави”), но във всеки един момент да забравиш собствените си съображения и да изпълниш онова, което ти е казано, като школа за вслушване в чуждата душа, в чуждия опит, в чуждото разбиране. Такова послушание може да доведе до зрялост и до това човекът да е способен да владее себе си. Ако мога да се откажа от своите мисли в дадения момент, от чувствата и емоциите си заради онова, което казва другият човек, когото ценя повече от себе си, тогава се освобождавам от себе си чрез овладяване на себе си. Мога да оставя себе си настрана, мога се освободя от самия себе си. Така това първично понятие, което посочих – libertas, състоянието на свободно роденото дете – може да премине в състояние на свободния гражданин, човек, който има такава власт над себе си, че във всеки момент може да контролира желанията си, мислите си, волеизявленията си и дори телесните си реакции. Защото каквито и да са нашите мисли или чувства или движения на волята, ако сме физически изплашени, ако сме неспособни да накараме тялото си да реагира по един или друг начин, всичко може да се обърне в трагична посока. Вие можете да видите как хулигани нападат някого и въпреки благородните си чувства да се уплашите; плътта ви не е готова за бой – не защото няма сили, а защото не ви достига смелост. Това е много важен момент.

Така послушанието и свободата са неразривно свързани – едното се явява условие за другото, негова школа. Обаче крайната цел на послушанието, започващо от слушане – вслушване в мислите, чувствата, опита на другия – ще ни научи на такова отказване от своите предубедени мисли или чувства, че ще можем после да се вслушваме в Божията воля. Защото, естествено, по-лесно е да чуеш заповедта на живия човек в плът, отколкото да разбереш евангелското слово. Едва чули евангелските думи, ние веднага успяваме да намерим начини да избегнем острието на тяхната взискателност. А послушанието, което изисква отричане, владеене на себе си, има само една цел: да ни направи способни да чуем и слушаме евангелското слово, тоест Христовите думи в Евангелието, или Онзи Глас, който понякога се чува едва-едва, а понякога е ясен и ярък – гласът на Светия Дух в душата ни. Само такова послушание може да ни направи зрели хора, а не роботи, които цял живот се нуждаят от указания какво и как да го правят.

Второто условие на свободата е дисциплината. Отново погрешно смятаме, че дисциплината е нещо като воински устав, армейска обстановка. Този термин произлиза от латинското discipulus, което значи ученик. Дисциплината е състояние на човека, който си е намерил наставник и е предал себе си на този наставник като ученик; и затова с цялата си душа, с цялото си същество се вслушва във всичко, което този наставник може да каже, без да мисли, че той никога няма да сбърка, но с желанието да възприеме целия опит на своя наставник и да надрасне себе си.

Второто значение на термина „свобода” намираме в германските езици. Немското Freiheit и английското freedom произлизат от санскритска дума, която в глаголна форма означава „да обичам” и „да бъда обичан”, а като съществително значи „моят любим”, „моята любима”. Ранната интуиция на санскритския език е определила свободата като любовно съотношение между двама души, при това любовно в най-дълбокия смисъл на думата – обичам те достатъчно, за да не те заробя, толкова те обичам, че искам ти да бъдеш самия себе си докрай, без аз да те определям, да те променям, да ти влияя. Струва ми се, че ситуацията, която откриваме в тези думи, е гениална; при това те са толкова древни, че почти говорят за раждането на мисълта от опита. Да, свободата действително е това: състояние, при което двама души се обичат един другиго, отнасят се с такова уважение един към друг, така че не искат да се моделират един другиго, да се променят един друг, тоест те гледат един на друг, казано вече по-християнски, като на икона, като на жив Божий образ, който не бива да се докосва. Можеш да му се поклониш, да се възхитиш на красотата му, на дълбочината му, но не бива да го променяш.

И третата дума, това е руското свобода. Тук етимологията е доста по-съмнителна, тя принадлежи на руския философ А. С. Хомяков и може да не е напълно достоверна. Хомяков извежда думата „свобода” от да бъдеш себе си.

Проследете смисъла на различните думи. Действително, ние сме родени свободни в съвършения смисъл на думата. Ако аз не владея себе си, не мога да дам себе си никому, нито на Бога, нито на човек – ние можем да получим власт да се отдадем само чрез послушанието. Това води до взаимна връзка с Онзи, Който е казал: недейте се нарича учители; защото един е вашият Учител – Христос (Мат. 23:8). Това е отношение на взаимна любов, при което Бог не навлиза в живота ни като нашественик, Той не ни „съблазнява” с обещания, не ни поробва със заповеди – само ни казва: Това е пътят към вечния живот; Аз Съм пътят. Ако тръгнеш по този път, ще стигнеш до пълнотата на битието си, и ще станеш самият себе си в пълния смисъл на думата, ще станеш богочовек, ще се приобщиш към Божествената природа, както говори за това св. ап. Петър (вж. 2 Петр. 1:4). Когато разсъждаваме за свободата, послушанието, дисциплината, трябва да имаме предвид тези неща, за да не превърнем свободата в анархия, а послушанието – в робство, вследствие на което бихме останали за цял живот подвластни и недорасли – нещо, което се среща твърде често.

Ще се опитам да свържа темата за свободата съвсем кратко с разсъждения за подвижничеството. Думата подвиг е свързана с мисълта за движение. Подвижник е този, който не остава безразличен, но се намира в постоянно съзидателно движение. Не казвам „прогрес”, защото човек не върви от победа към победа. Има едно забележително писмо на светителя Тихон Задонски, в което той казва: пътят към Царството Божие не върви от победа към победа, а в повечето случаи – от поражение към поражение, но го изминават онези, които след всяко поражение вместо да седнат и да го оплакват, се изправят и продължават напред… Именно в това се състои подвигът: никога да не седнеш да се оплакваш. Можеш да плачеш по пътя, можеш да плачеш, когато стигнеш до целта, паднеш на колене пред Спасителя и кажеш: „Прости ми, Господи! Моят отговор на цялата Ти любов беше поредица от измени – но аз все пак дойдох при Тебе, не при някой друг…”

Ако обединим онова, което казах за властта над себе си, за послушанието, за състоянието на ученика по отношение на учителя, става ясно в какво се състои подвигът. Той започва в момента, когато избираме своя наставник. В крайна сметка този наставник ще бъде Бог; но преди да можем да кажем: аз съм в такова общение с Бога, че мога просто да чувам, да слушам и да действам – има много етапи. Първият от тях, естествено, е живото Божие слово в Евангелието. Това е слово, което можем да чуем, но то невинаги достига до нас, защото невинаги сме способни да го слушаме. Затова най-вече ни трябва наставление от човек, макар и като разяснение, как да разбираме даден откъс и как – това е много важно – да го прилагаме; тъй като ние или възприемаме максималистичната линия и се оказваме неспособни да изпълним онова, което е свръх силите ни, или обратно – задоволяваме се с твърде малко и наникъде не се движим.

Тук много важна роля може да изиграе мъдрият, опитен наставник, който ще каже: ето какво означава Божието слово в дадения случай; а сега размисли или нека заедно да помислим как ти би могъл да го приложиш, доколко можеш да го изпълниш, какво можеш да направиш като начало. Защото ако направиш нещо добре в началото, можеш да направиш и следващата стъпка. А ако се опиташ да направиш невъзможното, следваща крачка няма да има, ще се прекършиш. Тук трябва действително да знаеш с кого си имаш работа, тоест да знаеш в какви отношения си с наставника си – дали той е просто твоят енорийски свещеник, при когото се изповядваш, или той може да те води (естествено, в граници, определени от неговата ограниченост; не бих искал да кажа неопитност или глупост, говоря за предел, който не е обхванат от чиста благодат). Или ти е даден старец, който няма нужда от твоите обяснения, няма нужда от твоята изповед, който вижда през тебе – както са виждали хората свети Серафим Саровски, Амвросий Оптински и други. Има много такива примери както в древната литература, така и в наши дни.

Второто е да се вслушваш в Евангелието. Струва ми се, че е изключително важно Евангелието да се чете в дух на свобода, т. е. с готовност да кажеш: това мога да приема, а това не мога; това го разбирам, но това – не! А не да се опитваме да нарисуваме във въображението си картина, която не съществува. Ще се опитам да обясня за какво говоря.

Много често хората четат Евангелието и забелязват в него всичко, което ги изобличава, което показва тяхната греховност и неправота. Смятам, че от това няма полза, то може само да доведе до отчаяние. Когато гледаш себе си и си мислиш: не съм много за гледане… – това е вече достатъчно лошо. А когато се погледнеш в евангелското огледало и сякаш Сам Бог ти казва: виж се, какъв духовен урод си! – тогава действително няма за какво да се хванеш. Моят съвет е: четете Евангелието и си отбелязвайте всяко място, което ви прави близки, което ви сродява с Него. Когато четем някой откъс, можем да отбележим три вида реакции. Има места, на които оставаме напълно спокойни: разбира се, Христос по-добре знае, за това Той сигурно е прав, но аз не го разбирам. За разума това е приемливо, но то не ме вълнува. Има места – стига да сме достатъчно честни – за които можем да кажем: „О, не, Господи! Това не е за мен!…” Провеждах поредица беседи за блаженствата и си спомням как реагира една възрастна жена, когато стигнахме до: „блажени сте, когато ви гонят…” – тя ми каза следното: „Отец Антоний, ако наричате това блаженство – оставям го на Вас. Достатъчно се намъчих, не искам повече да гладувам, да студувам, да ме гонят – стига толкова!…” Тя беше честна, но ние невинаги сме така открити и честни. Доста често постъпваме точно така, но не бихме го казали на Бога и не бихме го признали пред себе си, само избягваме тези места. Така че, трябва да бъдем откровени. И от друга страна – трябва да търсим места, които разкриват красотата, която вече е в нас, онази съ-образност, която вече съществува между Бога и нас. Докато се съгласяваме само с ума си, че „щом Бог казва така, значи е истина” – казаното не е стигнало до нас. Но ако можем да възкликнем: „Боже, колко е прекрасно това!” – значи сме се срещнали с Бога в това изречение, в този образ, в тази притча, в тази заповед. Можем да пламнем от радост, от възторг и като пътниците за Емаус да възкликнем: Не гореше ли в нас сърцето ни, когато Той ни говореше по пътя…? (Лука 24:32). Преведено на наш език това означава, че когато четем някой откъс и си кажем: „Господи, колко е прекрасно това! Боже мой, колко е чудесно!” – значи думите са стигнали до нас. И ако се случи така, то може би точно на това съвсем мъничко място ние можем да кажем: открих своето сродство с Бога… Ако мислим за себе си като за много повредена икона, това означава, че в този пункт има остатък от неповредения Божий образ в нас и трябва да го пазим като свещена заповед, в която сме вече в хармония с Бога. Ако наруша това, не просто разрушавам отношението си с Бога – разрушавам онова, което в мен е Божествено и свято. От това разбиране започва подвижничеството, защото тези мънички звезди в нощта, ако можем да се изразим така, трябва да бъдат защитени от всякакво разрушение. Те са като мънички огнища, които могат да угаснат, и подвижничеството ще се състои в това да защитаваме това огнище, да го подхранваме така, че пламъкът да нарасне, две огнища да се обединят в един голям пламък, дори в пожар. Докато, ако се съсредоточавате единствено върху лошото, което откривате в себе си (дори и без Евангелието, достатъчен е един поглед в огледалото), животът се превръща в странно упражнение: сякаш той трябва да се сведе до това, да премахваш всички препятствия от пътя, по който дори не възнамеряваш да вървиш. А ако целта е да дадеш възможност на едно или друго нещо, което си прочел в Евангелието, неминуемо ще се сблъскаш с някакви противодействия или трудности – тогава се бори с тях. Но не започвай да се бориш с онези, които не ти пречат да бъдеш себе си; защото в Свещеното Писание можем да намерим множество заповеди, които не изпълняваме, които не са естествени за нас. Това е подвижничество, достъпно за всеки човек – за него няма нужда да се оттегляш в килия-затвор или да ставаш стълпник; достатъчно е да се опиташ да бъдеш себе си в добрия, евангелския смисъл на думата, по образа на Христос. Това е подвижничеството за всеки отделен човек.

Откъс от книгата „Бракът като подвижничество“, ИК Омофор

Превод: Олга Иванова

Беседа, изнесена в Москва през юни 1988 г., сп. „Человек” (бр. 3/1993) „О свободе и призвании человека”.

Дарение с кредитна/дебитна карта