Как да различим депресията от унинието

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

В своята свещеническа практика неведнъж съм се сблъсквал с това, че хората се изповядват за униние, а когато започнеш да ги разпитваш, се оказва, че имат явни симптоми на депресия. Да се бърка едното с другото всъщност е почти равносилно на гибел, защото да се излекува сериозна депресия със средства, които помагат за справяне с греха на унинието (молитва, изповед, причастие), меко казано е доста трудно (ако изобщо е възможно).

И молитвата, и изповедта, и причастието могат да подпомогнат възстановяването, но за това трябва поне да разбираш какво точно лекуваш. В същото време при тежки случаи без правилно подбрани лекарства е невъзможно да се справиш с депресията.

Знам няколко случая, когато в добри християнски семейства тийнейджъри неочаквано са се опитвали да сложат край на живота си, въпреки че до опита за самоубийство родителите не са забелязвали нищо странно в поведението им. И едва впоследствие се е изяснявало, че са страдали от тежка, напреднала депресия.

От лека форма на депресия (субдепресивно състояние) всъщност страдат голяма част от хората, като години наред го отдават на „умора“, „лошо настроение“ или „лош характер“. И добре е, ако в крайна сметка не се стигне до внезапен срив.

Да се различи депресията от греха на унинието е още по-трудно, защото тя може да възникне на всякаква почва и всичко може да се превърне в отключващ фактор. Както вярващ, разболявайки се от шизофрения, започва да „чува бесове“, а атеист да „разговаря с извънземни“.

Повод за депресия при християнина могат да станат съмненията в личното спасение и ужасът от вечните адски мъки.

Както вярата винаги се пречупва през личността на човека (включително неговите психологически травми и особености на възприемането на реалността), вярно е и обратното – особеностите на личните религиозни убеждения могат да разнообразят проявите на психичните разстройства.

Например човек, който не е изпитал родителска любов в детството си, не може нито да разбере, нито да приеме ключовата идея на християнството –  тази за Бога като любящ Отец. В резултат на преден план може да излезе идеята за Бога като строг Съдия, наказващ за всяко прегрешение. А това вече е готова почва за психични разстройства.

„Депресията може да бъде следствие от богословско униние – пише християнският психолог Иван Понкратов – защото загубата на такава опора в Господа очевидно води до негативно отношение към света, към себе си и към бъдещето. Това би било сериозна светогледна криза, която неизбежно се отразява на емоционалното състояние. Но и споменът за Възкресението, за милосърдието и всемогъществото на Бога може да помогне в борбата с депресивните тенденции.“

***
При външна прилика в проявите депресията все пак съществено се различава от религиозното униние. На първо място, тя не е пряко свързана с религиозна криза, а понякога дори изглежда безпричинна.

Можем например да забележим загуба на интерес към молитвата и Литургията, но това ще бъде част от обща апатия; също толкова безинтересни могат да ни станат срещите с приятели, без които преди не сме могли да живеем, или любими изискани ястия, мисълта за които преди е предизвиквала радост и очакване.

Освен това, ако сами сме склонни да свързваме своето „униние“ не с религиозни причини, а по-скоро с външни обстоятелства („Отче, кая се за униние, ходя потиснат; страхувам се да не загубя работата си, да остана без заплата – няма да мога да изплащам кредитите; не успявам да се уповавам на Бога“) – това по-скоро е първи признак за настъпваща депресия, а не греховно „нежелание да се трудиш за спасението си“.

Противно на разпространеното разбиране, гръцката дума ἀκηδία, която се превежда като „апатия, униние“, означава „безгрижие, небрежност“, а не потиснато състояние. Тя най-вече се проявява като небрежност в отношенията с Бога.

Унинието по своята същност е криза на вярата. Губим увереността, че Бог ни обича. Виждаме греховете си, но не чувстваме, че са простени. Усещаме безполезността на дългогодишните си опити да се избавим от тях.

Ако постим, го правим повече по навик. Молитвата и причастието вече не носят духовен подем. Налага се да се принуждаваме да вършим добро и търсим поводи да се отклоним от него. По-често ни се набиват на очи несъответствия в Евангелието. Започва да ни тревожи как да съвместим безкрайното Божие милосърдие с вечността на адските мъки. И най-важното – изчезва онази радост, която ни е съпътствала в първите години в Църквата, независимо какво сме правили.

До голяма степен унинието е загуба на усещането за Божието присъствие. Оттам се е раждала тази необяснима радост – радост въпреки всякакви негативни обстоятелства. Само онзи, който я е преживял, може да разбере думите на апостола: „Винаги се радвайте!“

Изпадането в униние често е следствие от „духовна отпуснатост“, но може да бъде и етап от духовното израстване. Отдръпвайки се за известно време, Бог ни дава възможност да изпитаме себе си чрез съмнение, да проявим свободата и верността си към Него, да се научим да Го усещаме дори през тази привидна стена от мълчание.

Унинието е само проява на тази дълбока духовна криза. Избавянето от него трябва да започне с покаяние – за загубата на вяра и упование, за духовната леност, за погълнатостта от празни грижи.

Основните начини за преодоляване са търпение, твърдост и постоянство – в молитвата, причастието и служението. Хората, преживели „тъмната нощ на душата“, съветват да не се изоставя онова, което някога е носило духовна радост; да се търси Бог не само в молитвата, но и във всеки момент от живота – особено в срещите с близките. Да си напомняме постоянно за Божията любов и милост и да приемаме този период като време на очакване на нова среща с Бога.

***
Религиозното униние и депресията трябва да се различават и от скръбта, която най-често е породена от конкретни тежки житейски обстоятелства – смърт или болест на близки, развод, загуби при война или бедствия.

Скръбта не е грях (за разлика от унинието) и не е болест (за разлика от депресията), а естествена реакция на психиката. Тя може да бъде съпътствана от депресивно състояние, но може да се преживява и самостоятелно. Сходна е с депресията по усещането за тъга, апатия и загуба на интерес. При скръбта обаче тези състояния идват на вълни. Понякога човек може дори да бъде весел (например, когато си спомня нещо хубаво), а друг път да изпитва силна болка.

При депресията негативните състояния са по-постоянни и продължават седмици, което може да доведе до самоубийство.

Скръбта рядко е свързана с чувство за безполезност и самоотвращение. При депресията именно тези усещания тласкат човека към самоубийство.

Скръбта се повлиява както от психологическа подкрепа, така и от духовни средства — молитва, разговор със свещеник, причастие, помощ към други хора.

***
Има девет основни признака на депресия:

• потиснато настроение (тъга, празнота, безнадеждност през по-голямата част от деня);
• загуба на интерес към дейности;
• промени в апетита и теглото;
• безсъние или прекалено дълъг сън;
• умора и липса на енергия;
• забавени или напрегнати движения;
• чувство за вина и безполезност;
• затруднено мислене и концентрация;
• мисли за смърт или самоубийство.

Ако това състояние продължава повече от две седмици, това е тревожен сигнал. Депресията може да бъде скрита и да продължава години – човек външно да изглежда добре, но вътрешно да е опустошен. Тя може да се проявява с безсъние, хронична умора, раздразнителност, физически симптоми (болки, задух), без ясна медицинска причина. И дори най-добрият християнин не е застрахован – влияние оказват наследствеността, мозъчната химия и средата.

Депресията поне веднъж в живота засяга всеки шести мъж и всяка трета жена, независимо от вярата. Точна диагноза може да постави само специалист, но и самостоятелна оценка е възможна.

Ако резултатите от тестове показват високи стойности, по-добре е да се обърнете към психиатър или психотерапевт, а не само да се изповядвате за униние.

Както с ирония отбелязва психологът Иван Понкратов:

„Ако изпитвате негативни емоции, но не можете да ги свържете с криза на вярата, вероятно ви трябва психолог. Ако сте изгубили вярата си или размишлявате денонощно върху богословски въпроси,  тогава ви трябва свещеник.“

На снимката – фрагмент от литография на една от последните картини на Винсент ван Гог – „На прага на вечността“, която отразява тъгата и безнадеждността на неговата депресия.

Дарение с кредитна/дебитна карта