Съд и вечност

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

„Идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели…“

Тази фраза — „за дявола“ — съм я тълкувал и мисля, че трябва да стане по-известно какво всъщност означава. В гръцкия текст изразът не значи „приготвен от Бога за дявола“, а „приготвен от самия дявол“. Това е граматическа форма, която показва деятеля. Тоест адът не е създаден от Бога. Нима Бог ще се занимава с дявола? Изобщо не се занимава, уверявам ви. Но дяволът изгражда ад. Това е важно да се разбере.

Свети Симеон Нови Богослов казва нещо изключително дълбоко за Страшния съд. Той казва, че тогава Бог ще направи с всеки от нас онова, което един баща прави с новороденото си дете: ще го вземе и ще погледне дали прилича на Него. Ако не приличаш на Него, значи не принадлежиш към семейството. Не защото Бог те е изгонил, а защото сам си избрал това.

И тогава хората отдясно ще кажат: „Господи, кога Те видяхме? Кога направихме всичко това за Теб?“ Забележете колко смирени са те. Покаялият се човек винаги е смирен. Те казват: „Ние не направихме нищо особено.“ А други не правят почти нищо и въпреки това смятат, че са извършили велики дела. Докато тези хора вършат истински велики неща и дори не го осъзнават.

И Христос им казва: „доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили“. Защото Той ги обича. Защото те са Негови.

После Христос се обръща към другите — към онези, които стоят самодоволни и надменни. Колко страшен ще бъде този момент! Смирените очакват осъждане, защото не се смятат достойни. А горделивите — фарисеи, книжници, владетели, патриарси, папи, епископи, политици — стоят уверени в собствената си правота.

И тогава Христос ще им каже: „Идете си от Мен, проклети.“

Това е страшно, защото в Евангелието Христос почти никога не използва думата „проклети“. Тук тя се появява единствен път и затова я приемаме буквално.

Но отново — „огънят вечен, приготвен за (от) дявола“ означава, че адът е царството на дявола. Бог не създава ада. В царството на дявола няма милост, няма любов, няма нито един щастлив човек. Всички са затворени в себе си, в собствената си вина, страх, обърканост и омраза. Всеки мрази останалите, защото никой вече не отразява нищо добро.

Това е общество на същества, които дълбоко се ненавиждат помежду си. Дори демоните се мразят един друг. От светоотеческите текстове знаем колко страшна е омразата между самите демони. Помислете само: къде бихте искали да живеете вечно? В общество, в което са старец Паисий, старец Порфирий, свети Максим Изповедник, свети Дионисий? Представете си колко прекрасна би била такава общност. Или бихте предпочели общество на Хитлер, Сталин и демоните? Това е адът — мястото, където неизбежно се събират враговете на Бога. Те сами са изградили това състояние.

Църквата учи ясно: Бог не наказва човека. Свети Йоан Дамаскин казва: „Адът е лишаване от участие в Бога.“ Бог не „мъчи“ никого. Защо би го правил? Бог няма злоба или страст.

Тогава защо казваме: „Бог ще те накаже“? В действителност Бог просто не спира последствията от онова, което човек сам е избрал. Както казват отците: Бог не възпрепятства това, което човек сам е причинил.

Ако си вършил зло, унищожавал си хора, мразил си, разрушавал си — защо Бог трябва насила да премахне последствията от собствените ти действия? Вината не е в Бога.

Днес някои стигат дотам да обвиняват Бога дори за икономическите и обществените кризи. Но нима Бог ти каза да взимаш заеми, които не можеш да върнеш? Нима Бог те накара да станеш алчен и покварен? Не Бог поробва хората — това го правят самите хора. Адът го създаваме ние, с помощта на дявола. Дяволът действа много просто: казва ти „Виж как те гледа онзи човек“. И ти започваш да се дразниш. После ти внушава: „Защо не му отвърнеш?“ Удряш го. След това отива при другия и му казва: „Видя ли какво ти направи?“ И така омразата расте. По този начин се изгражда адът — между хора, семейства, народи и общества.

Бог изгражда Царството на любовта. Другото — царството на омразата — го изграждаме ние сами.

Първите се смиряват, а вторите започват да се оправдават.
Горделивият и немилостивият ще каже: „Ако Те бях видял в славата Ти, както си сега, веднага щях да Те приема.“ Разбира се, би Го приел — но за да прослави себе си. Би Го настанил в своя дом и би казал: „Тук ще живееш безплатно, аз ще Ти осигурявам всичко.“ Тоест би Го приел в собствената си „слава“.

Но Христос идва в смирение. И ако не приемаш човека в неговото смирение, няма да го приемеш и в славата му. Ако гледаш на другия като на средство за собственото си величие и нарцистично самодоволство, тогава всъщност не приемаш Христос. И затова тези хора казват: „Никога не сме Те виждали така.“ А Христос им отговаря: „Тогава вървете при онзи, когото наистина сте избрали да следвате.“

И както казва Евангелието: „И тия ще отидат във вечна мъка, а праведниците – в живот вечен.“

Тук възниква големият въпрос: какво означава „вечен ад“? Някои казват: „Не е възможно адът да е вечен. След известно време тези хора трябва да бъдат освободени.“ Но вечността не е безкрайно време в човешкия смисъл — не са хиляди или милиони години. Вечността е съвсем различно състояние на съществуване. Тя е духовна реалност, а не просто удължен във времето живот. Проблемът е друг: тези хора не искат Бога. Те не познават начина на Божия живот. Не знаят как да живеят в онова, което наричаме рай. Рай и ад не са места в човешкия смисъл, а начин на съществуване. Ако човек не познава живота на любовта, той преживява същото това съществуване като ад. Бог не го „мъчи“ — самият човек живее така.

Някога всички ще възкръснем. Бог е създал човека за вечност и не се отрича от творението Си. Възкресението на Христос ни показва именно това — че и ние ще възкръснем с преобразено, вечно тяло. Но едно нещо Бог не променя насила — човешката свобода. Затова едни ще преживяват вечността като рай, а други — като ад. Това не зависи от Бога, а от нас самите. Бог „иска всички човеци да се спасят и да достигнат до познание на истината“. Но ние сме създадени по Божи образ именно в свободата си. Свободата ни е отражение на Божията свобода. И Бог не може да я насили. Не може да те спаси насила, защото тогава би те превърнал в предмет. Един предмет можеш да го местиш и използваш както искаш. Но човекът е живо същество и ако той каже: „Не искам“, Бог не го насилва. Той може само да го обича и да влиза във връзка с него. Любовта не е принуда.

Ето какво правя и аз сега — опитвам се не да ви принудя, а да ви привлека, да ви покажа: „Вижте колко красиво е това.“ Не мога да вляза със сила в нечия душа и да кажа: „Сега, веднага се промени.“

Някои ще си тръгнат оттук и ще кажат: „Животът ми се промени от това, което чух.“ Други ще кажат: „Хубави неща говори, но това е за друг свят — аз имам практически проблеми.“ Трети напълно ще го забравят. А после, когато дойде някое страдание или изпитание, може би ще си спомнят.

Случвало ми се е след години бивши студенти да идват при мен и да казват: „Помните ли какво казахте тогава?“ Аз самият вече не помня. А те ми казват, че думите са променили живота им. Една монахиня веднъж ми каза: „Станах монахиня заради вас.“ А дори не я познавах. Попитах я как е възможно това. А тя ми отговори: „Преди години чух една ваша беседа в един храм — и това промени живота ми.“

Така действа свободата. Не чрез насилие, а чрез среща, чрез слово, чрез любов. Това е драмата и красотата на човешката свобода. Дори Светият Дух, ако действа тук и сега, не може да направи нищо друго, освен да ни привлича. Не може да ни сграбчи насила. Това е удивително. Бог се отнася към нас като към свободни личности, почти като към равни на Него. Гледа ни и казва: „Елате, тук е добро.“ Но не ни насилва с нищо повече.

Защото на Божията любов принадлежат нежността и благородството. В едно раннохристиянско съчинение Светият Дух е наречен „нежен и почтен“. Той не иска да завладява човека насила.

Дяволът действа по обратния начин — сграбчва те и не те пуска. Казваш му: „Остави ме“, а той отвръща: „Не, тук ще стоиш.“ Като някой нахалник, който непрекъснато те дърпа обратно: „Хайде, веднъж сгреши — ще сгрешиш пак.“

Бог е точно обратното. Той тихо казва: „Ела.“
А човекът отговаря: „Не искам.“
И Бог пак казва: „Ела.“
„Не искам.“
„Ела… моля те.“

Така действа молитвата: „Господи Иисусе Христе…“ — тихо, без насилие. И едва когато Бог види, че човекът истински и свободно Го желае — без дори една хилядна от неговата свобода да бъде нарушена — тогава идва. Това е огромната разлика.

Църквата е царство на свободата. Нищо истинско не се научава без свобода. Но когато човек свободно вкуси истината, тогава я обиква и тя става негова. И после вече не иска да си тръгне оттам.
Старец Паисий веднъж ми даде и един прекрасен пример за това как трябва да се възпитават младите хора. Тъй станах преподавател още съвсем млад, го попитах как човек може да води младите. Той ми каза:

„Представи си, че трябва да задържиш едно малко дете на върха на висока скала. Как ще го задържиш? Не със сила. Само по един начин — като поставиш около него сладки неща: бонбони, шоколади, красиви и цветни предмети. Детето ще се върти около тях и няма да иска да си тръгне. Само трябва непрекъснато да ги обновяваш.“

Точно така е и с човека. Всички сме като деца. Не можеш да задържиш никого насила в духовния живот. Човек остава там, където усеща красота и сладост. Духовният живот изисква умереност, постепенност — една крачка, после още една. Така човек не се разболява духовно и не се пречупва.

Затова често не съм съгласен с някои мои колеги, които заплашват хората и казват: „Бог ще ви изгори.“
Аз им отговарям: „Теб трябва да изгори заради това, което говориш.“ Ако Бог наказваше така, всички щяхме да сме унищожени десетки пъти досега. Бог не действа чрез насилие и разрушение. Той не познава друг начин освен любовта. И когато се случват катастрофи и трагедии, в повечето случаи те са дело на самите нас. Кажете ми — има ли почти някое човешко бедствие, което да не носи и човешка вина?

Източник: YouTube
Подготвил: Константин Константинов

Дарение с кредитна/дебитна карта