Когато думите губят човечност: изгубеният смисъл в епохата на рестарта

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

Езикът е непокорен. Той има свое русло, но в същото време и силата да отваря нови русла, за да изразява ярко живия живот и да го направлява (и двете заедно). Характерно непокорно е „де-“ («απο-») в началото на думите: понякога то усилва значението на думата (като отчуждение – αποξένωση, αποσάθρωση – ерозия), а друг път го обръща (като безчовечен (απάνθρωπος; απασφάλιση – отключване (на оръжие)). Няма правило, което да налага „де-“ да бъде само едното или само другото. То наподобява отвореността на живота и многозначността на човешките избори.

Наричаме този, който се отказва от човечността, безчовечен (απάνθρωπος). Думата се използва с нравствен заряд. С нея се обозначава този, който не чувства, който не състрадава на другия. Ето една непокорна дума: едно е „състрадавам (съчувствам) на другия“ («πονάω (συμπονάω) τον άλλον»), а друго „наранявам (причинявам болка) на другия“ («πονάω (προκαλώ πόνο σ)τον άλλον»). Следователно в ежедневната и популярна употреба човечността (да бъдеш истински човек) не се определя от химията на съставните ти части, а от връзката ти с този, който е извън теб. С други думи, човек, който има чудесни микробиологичните резултати, но не обича, не е същински човек.

И все пак сферата на обществените дискусии е пълно с мнения, които по различен начин определят човечеството. Усъвършенстването на индивидуалната химия чрез технологиите и трансцендирането на нравственото разбиране за човечеството изглеждат като обещание за достигане на нещо, което се представя като истинска реализация на човека, радикално рестартиране на човешкото. Така наречените „постхуманизъм“, „трансхуманизъм“, „обезсмъртяване“ и т.н. принадлежат (с всичките си индивидуални вариации) към тази перспектива.

Тя изглежда като скок към свободата. Но дали е така? Алгоритмите – казват те – на киберпространството и компаниите-хищници за тяхното моделиране натрупват невероятно количество данни в количество, което е невъзможно да бъде управлявано от хората. Така че алгоритмите определят решенията ни по най-добрия, най-пълния възможен начин. Ето го противоречието и уловката: Човекът вече разполага с възможности, които неговият ум преди не си е представял, и наистина това го освобождава от някои окови на пространството и времето, но въпреки това вземането на решения става все по-определено. Разликата между човека и изкуствения интелект, както сполучливо казва Биунг Чул Хан, е, че изкуственият интелект не включва болка [1]. А болката е важен аспект на човещината. Боли ни с дилемите, с главоблъсканиците, със скъпоценната възможност да се покаем. В този смисъл изпитваме болка, бидейки субекти, а не обекти/вещи.

Цифровият капитализъм имитира, че е неутрална среда. Християнският анархист Жак Елил отдавна ни предупреждава, че има нещо нередно във факта, че хората вече се раждат в технологичната система, както човек се ражда в природната среда [2]. Цифровият капитализъм обаче със сигурност не е неутрална среда. Няма човешко състояние без идеологическа ориентация и избор. Цифровият капитализъм има и задава антропология, и това е обективизацията на човека, „ поръсена“, разбира се, с обещанието за висша хуманизация. Тази обективизация е двойна: от една страна, разглеждането на всичко като стока, която трябва да бъде експлоатирана, от друга страна, механизирането на аз-а.

Очарователното обещание на цифровия капитализъм прозвучало преди хилядолетия в Рая. Дяволът не излъгал хората, когато им е прошепнал „и ще бъдете като богове“. Той им казвал само половината истина, което е по-лошо. Защото представял напредъка пред човека като въпрос, който включва не съревнование на живи субекти (Адам, Ева и Бог), а механично-химичен процес – вкусването на плода (ябълката или какъвто и да е друг).

В християнската перспектива човекът е призван към пълно очовечаване (хуманизиране), но по един любовен път: любимият ти дава това, което твоята индивидуалност не може да породи, независимо от нейното химическото богатство. Другият/другата е неподчиняващото се, изненадата. За разлика от него алгоритъмът обещава небето и звездите, но в една вселена, от която неподчиняващото се, изненадата, свободата са изгонени като опасност.

Какви структури на власт и мрежи на подчинение се появяват в променящия се свят? Това е решаващият въпрос, на който няма готови отговори. Голямата печалба на човека от способността му да произвежда инструменти и технологии е намаляването на домашните задължения, за да може да спечели свободно време, което да посвети на екзистенциални и духовни въпроси. Но свободното време трябва да бъде наистина свободно. Не празно време, което да бъде запълнено от това, което доминира през останалото време. В контекста на доминиращата социално-икономическа и технологична система нещата се движат към логиката на запълването. И освен това измеренията, които придобива очарованието на доброволното робство, са много, много важни тук. Да се разтовариш от бремето на своята свобода е вечно изкушение. Заробването може да се извършва със силата на потисника, но днес то се извършва като свободен избор на потиснатите. Човекът се самобичува, за да се „усъвършенства“, да достигне върховите успехи и постижения, изисквани от системата. Това е белег за „обществото на постиженията “, което, за разлика от гротескното „общество на дисциплината“, прави доброволното робство модерно!

Биунг Чул Хан е много настоятелен по този въпрос [3] и подчертава, че класическата „биополитика“, за която са емблематични трудовете на Мишел Фуко, сама по себе си не е достатъчна. Нуждаем се от размисъл върху „психополитиката“. Психополитиката означава осъществяването на авторитарен контрол чрез самодоволното самопоказване на гражданите в киберпространството – не като в огромен форум на пряка демокрация (това е положителната динамика на киберпространството), а в сферата на алгоритмите, които ви карат да мислите, че сте господар на решенията си, които те подготвят за вас въз основа на твоите вкусове и покупки [4]. Но и въз основа на класовите изключения, които създателите на логаритмите приемат като необходими, за да направят силните по-силни, а слабите да изчезнат от сцената. Защото въпросът не започва с прилагането на алгоритъма, а с критериите за неговото конструиране.

Телевизионният сериал „Черното огледало“ успя да драматизира много страници от сериозните подходи към това нарцистично доброволно робство. Като примери откроявам епизодите Nosedive (2016) и Hang the DJ (2017), съответно за социалното утвърждаване (или маргинализацията) въз основа на харесванията и за логаритмичния (без случайност и изненада) „избор“ на сексуален партньор. Накратко, „логаритмичното“ устройване на човека тържествено обявява царството на сходството, изненадващото съвпадение във вкусовете на човека. Срещата с истински чуждия човек съществува, но като нежелано смущение. Така вселената на киберпространството е толкова обширна и същевременно толкова лична! Напротив, уставният принцип на Евангелието е срещата с истински чуждия човек. Когато попитали Христос кой „е“ ближният (съседът), Той им отговаря с притчата за добрия самарянин: Близкият не е някой, който „е“, а който „става“. Касае се за този, който излиза от очертания си път (направете си труда да прочетете притчата), изненадващо се открива и с това си действие променя вселената.

Ние спешно се нуждаем от диалогична среща на ръба на бездънния кладенец. Среща на онези, които няма да се уплашат от дълбокото, нито пък ще искат да си присвоят кладенеца.

Моето мнение е, че спешно се нуждаем от диалогична среща на ръба на този бездънен кладенец. Бих могъл да го нарека диалогична среща на онези, които намират смисъл в съзерцанието на Корнилиос Касториадис. Всеки човек, казва философът, е бездънен кладенец, отворен за бездната на света [5], а високомерието на онази научност, която пренебрегва бездната, е болест на модерната идеологема за неограничено върховенство на човека над природата [6]. Касториадис признава, че е атеист, но мисля, че той е най-подходящият събеседник за антропологията на онези от нас, които изповядваме, че сме вярващи. Свети Григорий Нисийски, например, е там – в диалогичната среща при кладенеца, въпреки шестнадесетте века, които го делят от съвременния философ. Според Григорий Нисийски вярата, че човекът отобразява безкрайния Бог, означава, че човекът, макар и ограничен, е с битие, отворено към безкрайността; и не се изчерпва с математически измервания и алгоритмични изчисления, бихме могли да кажем.

Това означава, че неподчиняващото се, изненадата, непрекъснатото ставане на човешката пълнота (т.е. обратното на есенциализма) са решаващи характеристики на човека [7]. Не се заблуждавам, че една такава среща ще бъде бездушно съгласие. Тя ще бъде спор, но между хора, които вече имат общ език (загриженост за човечеството) и могат да се окажат на една и съща страна по време на „великия рестарт“.

Припомням си загадъчния мит на Робърт Луис Стивънсън „Четиримата реформатори“. „Четирима реформатори се срещнали под един къпинов храст. Всички били съгласни, че светът трябва да се промени.“ Но как да се осъществи (така да се каже) голямото рестартиране? Един предложил да се премахне собствеността, друг – бракът, трети – Бог, четвърти – трудът. И продължили дискусията. Първият твърдял, че първото, което трябва да се направи, е да се отмени Библията. Вторият казал, че трябва да се отменят законите. „Първото – каза третият – е да се отмени човешкият род“ [8].
Митът на Стивънсън спира дотук, оставяйки силно ехо на последното изречение, на третия реформатор. Но внимателният читател (този, който знае, че мит не означава лъжа, а повествователно-символичен начин за разказване на истина) ще забележи, че във втората част на дискусията четвъртият реформатор изобщо не се появява. Странно! В моя прочит четвъртият реформатор е излязъл от сянката на къпината, за да се изложи на открития вятър, където се изграждат истинските освободителни визии.

Веднъж един нещастен пророк, който не можел да понесе откритостта на своя Бог, се промъкнал в сянката на един храст. Но Бог преценил, че е по-добре човек да слънчаса, отколкото да има нечовечност, която пращи от здраве. Затова изпратил червей в корена на храста и го изсушил, за да научи Йона да се грижи не само за своето удобство, но за всяко създание (и човек, и животно) – това ни се казва в старозаветния текст).

Робърт Луис Стивънсън е автор, наред с други неща, на „Дяволското шише“ – кратък вълнуващ разказ, подобен на „Фауст“ на Гьоте. В нея става дума за борбата на човека със съблазнителното изкушение на магическия подход към живота, т.е. за отказа от свободата и отговорността в замяна на блага, безкрайно по-големи от паница леща. Стивънсън (който се сблъсква с мрачния калвинизъм на баща си, преминава през колебанието между неверието и вярата и се отваря към световете на глобалния Юг) е граничен човек и също е идеален участник в срещата при кладенеца.

Безпорядъкът на „де-“ изглежда може да спаси участта (тук „може“ има както смисъл на „възможно е“, така и смисъл на „вероятно е“). Става дума за изключително мъчителното решение да се задърпаме за косите след блаженото отпускане. По-добре с по-малко коса, отколкото с мозък на киборг.

Бележки

1) Μπιουνγκ-Τσουλ Χαν, «Η κοινωνία της παρηγοριάς. Ο πόνος σήμερα» (μτφρ. Βασίλης Τσαλής), εκδ. Opera, Αθήνα 2021, σσ. 71-72.
2) Ζακ Ελλύλ, «Το τεχνικό Σύστημα» (μτφρ. Γιάννης Ιωαννίδης), εκδ. Αλήστου Μνήμης, Αθήνα 2012 (πρώτη έκδοση 1977), σσ. 417-438.
3) Μπιουνγκ-Τσουλ Χαν, «Η αγωνία του έρωτα» (μτφρ. Αλεξάνδρα Φκολφινοπούλου), εκδ. Opera, Αθήνα 2021, σσ. 27-39.
4) Byung-Chul Han, «Psychopolitics: Neoliberalism and New Technologies of Power» (μτφρ. Eric Butler), εκδ. Verso, London & New York 2017.
5) Κορνήλιος Καστοριάδης, «Κοινωνική δημιουργία και πολιτική» (συνέντευξη, μτρφρ. Σπύρος Γεωργαντάς, 1980), www.respublica.gr/2015/01/post/social-creation-and-politics
6) Κορνήλιος Καστοριάδης, «Τα σταυροδρόμια του λαβυρίνθου» (μτφρ. Ζήσης Σαρίκας), εκδ. Ύψιλον / Βιβλία, Αθήνα 1991, σσ. 181-265. Πρβλ. Διονύσης Σκλήρης, «Άνθρωπος, ζώο και μηχανή. Νέες εκδοχές μιας παλιάς σχέσης», περιοδικό «Σύναξη» 147 (2018), σσ. 30-38.
7) Γρηγόριος Νύσσης, «Περί κατασκευής ανθρώπου» και «Εις το Άσμα Ασμάτων», Patrologia Graeca 44, 156ΑΒ και 885D.
8) Robert Louis Stevenson, «Μύθοι» (μτφρ. Δανάη Μιτσοτάκη), εκδ. Άγρα, Αθήνα 1983, σσ. 49-50.

Танасис Н. Папатанасиу е доцент във Висшата църковна академия в Атина и главен редактор на списание „Синаксис“.
Източник: antifono.gr
Подготвил: Константин Константинов

Дарение с кредитна/дебитна карта