Страхът и немощта като място на среща с Бога

Приеми онова, което не може да се промени. Това не е поредната фраза на някой мотивационен лектор, въпреки че днес подобни изрази често се използват именно по този начин. Думите „приеми онова, което не се променя“ принадлежат на стареца Емилиан – един от големите съвременни православни духовници и богослови на исихастката традиция.

Подзаглавието, което бих поставил към тази мисъл, е: „Страхът и немощта като място на среща с Бога според стареца Емилиан Симонопетритски.“

Обикновено ние, а и духът на съвременния свят, мислим по следния начин: за да се срещна с Бога, трябва да бъда спокоен; трябва да имам силна и непоколебима вяра; да съм в добро общо състояние; да мога да се моля, да постя, да пазя чистота на ума, сърцето и мислите си; да имам вътрешна хармония и духовна пълнота.

Но отците на Църквата не говорят така. Те казват, че именно нашият страх, нашата скръб, а понякога и нашите вътрешни тъмнини са мястото, в което можем да се срещнем с Христос. Това не е непременно състояние, от което трябва на всяка цена да избягаме.

Често попадаме в един особен капан – започваме да изпитваме тревога заради самата тревога. Страхуваме се, защото сме уплашени. Натъжаваме се, защото сме тъжни. Не стига, че преминаваме през труден период, а добавяме още една болка върху вече съществуващата. Започваме да се страхуваме от собствения си страх. Това е трагично, защото към първоначалното страдание прибавяме още едно. Вкопчваме се в желанието незабавно да прогоним тревогата, слабостта, раната, падението или каквото и да е друго изпитание. Искаме това да стане веднага – още тази вечер, още сега. Старецът Емилиан обаче казва: „Не. Не е необходимо да го прогонваш. Не е нужно да живееш с натрапчивото желание това да изчезне. Не е нужно да изгонваш болката от живота си. Не е нужно да страдаш заради самото страдание. По-важното е да откриеш как онова, което ти се случва, може да се превърне в пространство на среща с Христос”.

Това е същественото според стареца Емилиан: не да изтласкаш трудността от живота си, а да я преобразиш в място на общение с Бога. Той е дълбоко убеден, както и всички свети отци, че в този живот няма как да избегнем скръбта. Псалмопевецът нарича земния живот „долина на плача“ – долина на сълзите. Никой не може да бъде освободен от преминаването през тази долина. Въпросът не е дали ще минеш през нея, а с кого ще я преминеш. Не можеш да избягаш от нея. Не можеш да я отречеш. Не можеш да я заобиколиш. Ако днес се скриеш от нея, утре тя пак ще те чака по пътя.

Затова истинският въпрос е: с кого ще извървиш тази долина на плача? С кого ще преминеш през мрака, тежестта и гъстотата на скръбта и изпитанието?

Старецът започва именно оттук. Той казва, че за да може човек да преодолее страха от смъртта и всичко, което този страх поражда в живота ни, трябва да разбере нещо много важно. Защото страхът от смъртта не е обикновен проблем. Съзнателно или несъзнателно, екзистенциалната тревога от смъртта пронизва цялото ни съществуване. Тя живее в нас, дори когато не я осъзнаваме.

Психотерапевтът Ървин Ялом казва, че в дълбините на почти всички психологически проблеми стои именно страхът от смъртта. В самото ядро на човешката тревожност се крие този страх.
Според християнското разбиране това е наследството на Адамовото падение. То е последица от прекъсването на общението с Бога. Когато човек губи връзката си с Бога, настъпва духовната смърт, а след нея идва и биологичната смърт.

Затова в нас съществува дълбоко безпокойство. Независимо дали го осъзнаваме или не, независимо дали го прикриваме зад различни маски и роли, то е там.

И тук старецът Емилиан казва нещо изненадващо. Бог не идва просто да отнеме този страх. Не премахва магически тревогата, изпитанието или човешката слабост. Какво прави тогава?

„За да достигнем до мястото, където страхът от смъртта губи властта си над нас – казва той – Бог най-напред ни смирява.“

Той допуска да преживеем всички човешки слабости. Допуска дори нашите падения и грехове. Позволява да се сблъскаме със собствената си крехкост, безсилие и ограничения. Защо? Защо Бог допуска да се смирим, да се огънем, да се напукаме отвътре, да страдаме, да плачем, да се приведем под тежестта на болката?

Старецът отговаря: защото именно чрез тези преживявания човек започва да познава истината за себе си. Понякога дори собственото ни падение не стои извън Божия промисъл. Това може да звучи съблазнително или трудно за приемане, но в по-широкия духовен план Бог може да използва дори нашите провали, за да ни доведе до смирение, до познание за самите нас и до по-дълбока среща с Него.

Защото Бог допуска всичко това единствено за да почувстваме и да осъзнаем, че сами по себе си сме нищо. За да разберем собствената си тварност. Бог какво иска? Иска да ни направи истински човеци. Иска да ни напомни, че сме хора – уязвими, раними, наранени. Че не сме богове. Той иска да ни го напомни, защото ние непрекъснато го забравяме.

Още в Едемската градина човекът забрави, че не е Бог, и поиска да стане равен на Бога по начин, който не бил благословен. Това не бил пътят, който Господ му посочил. Човекът пожелал сам да се обожестви. А Бог никога не е показвал такъв път. Той казва: „Можеш да станеш бог по благодат“ – но чрез общение, любов и жива връзка с Мен. Човекът обаче иска да постигне това сам, със собствени сили.

Затова Бог ни напомня: „Братко мой, сестро моя, приятелю мой – ти не си Бог. Не си всемогъщ. Ти си уязвим. Носиш рани. Крехък си. Не забравяй това.“ Той ни напомня, че без Него не можем дори малкия си пръст да помръднем. Напомня ни за нашата дълбока немощ. И тук не става дума за психологическа слабост. Не бива да психологизираме думите на светите отци. Те не казват: „Ти си слаб, защото си безхарактерен или жалък човек.“ Не. Това е психологизъм.

Отците говорят за екзистенциална, онтологична слабост. За това, че си творение, а не Творец. Че си създаден, а не вечен. Че си тленен, а не абсолютен. Това не е психология. Това е онтология – истината за самото ни битие.

След това старецът продължава с нещо много важно. Четейки свети Исаак Сириец, авва Доротей, авва Пимен, стареца Емилиан, свети Порфирий, Пападиамантис или Достоевски, човек започва да разбира свободата на православния дух.. Започва да усеща, че Православието носи в себе си светлина и свобода. Свобода, която често изглежда парадоксална. То разрушава всички очевидности, всички клишета, всички стереотипи. Чуйте само каква свобода има в думите на стареца Емилиан. Той казва: „Бог не се нуждае от нашата праведност.“

…Нито от нашите добродетели, впрочем. А ние понякога се измъчваме и борим именно за тях, сякаш от тях зависи всичко. Но Бог не се нуждае нито от способностите ни, нито от талантите ни, нито от постиженията ни. Дори от нашата святост не се нуждае. Не се нуждае и от мисионерската ни дейност. От какво тогава има нужда? Само от нашето смирение. От това да Му кажем: „Ето ме, Господи. Твой слуга съм. Стоя пред Теб с отворено сърце.“ Нямам какво да Ти покажа. Какви добродетели да изтъкна? Дори добродетелите ми са привидни и повърхностни. Ако ги остържеш леко, под тях често ще намериш нарцисизъм и корист. Моето милосърдие? В него има и доза суета. Моята любов? В нея понякога се крие желание да контролирам другия. Моята молитва? И в нея често се промъква лична изгода. Всички добродетели, които действително можем да притежаваме, сами по себе си са нищо пред Бога.

Затова Христос казва в Евангелието: „Когато изпълните всичко заповядано, кажете: Ние сме непотребни слуги.“ С други думи – не сме извършили нещо велико, за което да претендираме за награда. Оттук трябва да разберем нещо много важно: Христос ни обича, не защото сме постигнали нещо. Светът обича хората заради успехите им, заради това, което представляват, което притежават или което са постигнали. Но Бог не обича човека по тази причина. Св. ап. Павел е пределно ясен в Посланието към Римляни. Христос ни спаси, не защото сме били добри, праведни, способни или добродетелни. Той ни спаси именно когато бяхме немощни. Спаси ни не защото можехме да изпълним закона, а защото не можехме.

Сякаш Бог казва: „Оставете. Не можете сами. Аз ще направя това, което вие не можете.“ „Не можете да дойдете на небето? Тогава Аз ще сляза на земята.“ „Не можете да достигнете до Мен? Тогава Аз ще дойда при вас.“ „Не можете да се спасите сами? Тогава Аз ще извърша спасението.“ Затова спасението е преди всичко дело на Христос. То не е човешко постижение, а Божи дар. От нас се иска само да приемем Христос като Спасител и Господ на живота си и да Му отговорим с благодарност и прослава. Да станем същества, които живеят в евхаристийна благодарност за дара на спасението.

Спасението не е подвиг, с който да се хвалим. То е дарът на Христос. Ето защо Христос ни среща именно тогава, когато престанем да се преструваме, че сме нещо особено. Той ни среща в смирението. Среща ни в трудността. Среща ни там, където сме оголени от всички маски и опори, на които сме разчитали.

След това старецът преминава към следващата тема. Той казва: „Има хора, които си представят християните така, сякаш те не са обикновени хора.“ Често си представяме свещеника, вярващия или светеца като същество от друг свят. Казваме: „Да, но свети Паисий не беше като мен.“ „Да, но свети Порфирий беше различен.“ „Да, но онези светци са били особени хора.“

Ние си въобразяваме, че светците и духовните хора са били създадени от друга материя, че са родени в други времена, в други семейства, при други условия. Това е заблуда. Това е фантазия.

И старецът Емилиан казва: „Мнозина си представят християните така, сякаш те не са хора.“ Затова и очакват от тях да нямат грехове. Трудно приемаме, че човекът, който ходи на църква, също носи слабости. Трудно приемаме, че добрият свещеник също има свои страсти, уязвими места, недостатъци. Не можем да се примирим с тази мисъл. Затова си въобразяваме, че истинските християни трябва да бъдат безгрешни, без слабости, без падения; че трябва да са съвършени във всяко отношение. Но знаете ли какво показва това? Колкото повече вина и непримиримост носим към самите себе си, толкова повече изискваме съвършенство от другите. Колкото по-трудно ми е да се изправя пред собствената си тъмнина, толкова по-силно искам някой друг да бъде безупречен. Имам нужда да вярвам, че съществува поне един съвършен човек. Така ставам прекалено взискателен към своя съпруг или съпруга, към приятелите си, към духовниците, към хората около мен – въпреки че самият аз съм пълен със слабости, грешки и несъвършенства.

Старецът продължава: “Когато един монах или свещеник извърши грях, това веднага става обществена новина. Всички започват да говорят за него”. Разбира се, това понякога се дължи на злонамереността на хората и на предубеждението им към Църквата. Някои носят в себе си неприязън и при първия повод преувеличават, разпространяват и осъждат. Но според стареца това не е главната причина. Основната причина е невежеството. Защо? Защото тези хора никога не са водили истинска духовна борба. Когато не знаеш какво е духовен подвиг, не знаеш, че той не е само светлина. Не знаеш колко тъмнина съдържа. Не знаеш колко сълзи, колко падения, колко вътрешни битки има по този път. Тогава си въобразяваш, че духовният живот е непрекъсната поредица от радости, благословения, дарове и духовни преживявания. Но ти не си го живял. Не знаеш какво представлява. Не знаеш колко самота има в кръста. Не знаеш колко сълзи струва този път. Не знаеш какво означава да дадеш кръвта си, за да получиш дори една капка от Божия Дух. Щом не си преживял това, лесно осъждаш. Реалността разрушава твоята идеализирана представа и ти реагираш с укор.

Затова старецът казва: „Тези хора никога не са се борили истински. Никога не са познали какво означава духовна битка. И затова никога не са познали Божията милост.“ Не познават милостта и затова са толкова строги. Не са вкусили благодатта и затова трудно проявяват състрадание. И наистина има хора в Църквата, които външно са безупречни. Постят, бдят, извършват много добри дела и спазват всичко предписано. Но понякога всичко това вместо да смири сърцето им, подхранва тяхното его. Вместо да ги направи по-меки, ги прави по-твърди. Тогава виждаш хора, които са изрядни по всички правила, но са сурови, осъдителни и безмилостни. В очите им няма състрадание. А друг път срещаш човек, който е преминал през страдания, поражения и изпитания. Човек огънат и наранен от живота. И в неговия поглед има топлина. В прегръдката му има приемане. В присъствието му има прошка. Защо? Защото е страдал. Защото се е борил. Защото е кървял вътрешно. Той знае какво означава да падаш. Знае какво означава да бъдеш сам в стаята си. Знае какво означава болестта. Знае какво означава клеветата. Знае какво означава предателството. Знае какво означава разочарованието от една любов, от една връзка, от една мечта. Знае какво означава да не получиш любовта, която си очаквал от баща си, от майка си или от близките си. Той е станал истински човек. А колкото по-човечен става човекът, толкова по-близо е до Бога. Защото законът сам по себе си често може да направи човека корав и безмилостен. Затова Христос донесе благодатта. Донесе и това, което Църквата нарича „последните времена“ – есхатона.

Мнозина мислят, че „последните времена“ означават само края на света. Но това не е православното разбиране. Последните времена вече са започнали. От кога? От деня на Петдесетница. От деня, в който Светият Дух слезе над Църквата. Присъствието на Светия Дух е началото на новия живот. Това е животът на Утешителя, на Просветителя, на Лекаря на душите, на Онзи, Който обновява и възражда човека. Ето това са „последните времена“ – новият начин на съществуване в Светия Дух. Разбира се, ще има и окончателно изпълване на историята. Но Църквата не очаква унищожение на света. Очаква неговото преобразяване. Православната надежда не е за катастрофа, а за обновление. За ново небе и нова земя. За нов човек. За възкресено тяло. За преобразено творение.

След това старецът добавя: „Тези хора никога не са се изправили срещу собствените си страсти. Никога не са погледнали честно своя грях. Затова живеят в свят на фантазии и си мислят, че християните не са хора като всички останали.“

Тук старецът всъщност говори за нашите илюзии. Често си измисляме свят, който не съществува. Мечтаем за съвършен партньор, който не съществува. За идеален приятел, който не съществува. За безгрешни хора, които не съществуват. А той ни казва: „Слез на земята. Виж реалността. Срещу теб стои човек. Такъв като теб.“ Може да изглежда, че всичко това няма връзка със страха, но всъщност връзката е огромна. Постепенно старецът изгражда мисълта си.

Първо ни показва, че Бог допуска нашите слабости, за да станем по-човечни. След това ни призовава да слезем от облаците на илюзиите и да приемем реалността такава, каквато е. И едва тогава ще започне да говори за страховете и фобиите на човека. Всичко е свързано. Защото Христос не очаква от нас съвършен образ. Не търси идеализираната ни версия. Не търси маската. Търси истината. Търси нашата автентичност.

И отново стигаме до същото място: Бог иска истината за нас, а не красивата лъжа. Не иска ролята, която играем. Не иска маската, която носим. Не очаква първо да станем някой друг, за да ни срещне. Той иска истинския човек. Дори когато този човек е разбит, объркан и слаб. Стига да е истински. Стига да е искрен. Стига да е честен пред Него. Като митаря от Евангелието, който не се оправдава и не се преструва, а само казва: „Боже, бъди милостив към мене, грешния.“ И Бог го оправдава не защото одобрява греховете му, а защото вижда неговата искреност, смирение, покаяние и истинност.

Сякаш му казва: „Искам те такъв, какъвто си – искрен, истински и честен пред живота, пред Бога и пред собственото си съществуване.“

Следващият откъс от стареца постепенно ни въвежда към темата за страховете и фобиите. Той продължава: „Хората на Църквата, хората на Духа, имат същите слабости, същите страсти, същите проблеми и същите болки – и в душата, и в тялото – както всички останали хора.“

Християнинът не е някакво различно същество. Разликата не е в природата му. Това означава, че в Църквата живеем същата човешка реалност, но имаме друг поглед към нея, друг начин да я преживяваме, друг път на преобразяване чрез Светия Дух. Християнинът не живее в някакъв друг свят. Той живее в същия град, в същия квартал, сред същите хора. Не живее на място, където няма болести, страдания, несправедливост, войни, бедност или загуби. Всичко, което преживява всеки човек, преживява и християнинът. В какво тогава е разликата? Християнинът също може да се страхува. Също може да се разболее. Може да премине през любовно разочарование. През провал. През уволнение. През проблеми с децата си. През самота и безизходица. Проблемите са същите. Различен е начинът, по който ги посреща. И не само начинът, а Личността, с Която е свързан, докато ги преживява. Христос и Светият Дух представляват разликата. Молитвата. Тайнственият живот на Църквата. Общението с Бога.

Старецът казва: „Онези, които успяват да се издигнат над тези трудности или да ги преобразят, го правят, защото непрестанно се държат за Божията милост и човеколюбие.“

Те побеждават не със собствени сили, а защото се опират на Бога. Той дава следната картина: Всички хора попадат в една и съща буря. Всички плуваме в едно и също море. В същото море попадат и вярващите, и невярващите. Разликата е, че човекът, който се е доверил на Христос, не се оставя да бъде погълнат от страха. И затова не потъва. Това не означава, че никога не пада. Напротив. Никой не може да избегне падането в бурното море на живота. Казахме го още в началото. Не се спасяваш, защото никога не си падал. Спасението не е в това да не паднеш. Спасението е в това, че когато паднеш, има Кой да те задържи. Това е една от най-дълбоките тайни на духовния живот. Не съм спасен, защото никога не съм се препъвал. Спасен съм, защото когато съм падал, е имало Ръка, която ме е вдигала. Имало е Някой, Който е слизал в дълбините заради мен. Някой, Който ме е изваждал от водите на страха, отчаянието и гибелта.

След това старецът започва да говори за нашата лична история, за наследствеността и за раните, които носим. Той казва: „Има хора, които не могат да гледат на живота с радост и надежда.“ Не защото не искат. А защото не могат. И посочва две причини: наследствеността и детските травми. Тук личи колко дълбоко е познавал човешката душа. Той не е бил психолог в съвременния смисъл на думата, а духовен отец, който е слизал в най-дълбоките пластове на човешкото сърце. Затова знае колко сложен е човекът. Както свети Порфирий казваше, че много от нещата, които преживяваме днес, носят следи още от времето, когато сме били в утробата на майка си.

Старецът отбелязва, че мнозина не могат да виждат живота през призмата на радостта именно поради наследствени особености или поради рани, получени в детството. Тук можем да си спомним и свети Нектарий, който казва, че много от нашите страсти имат и наследствена основа. Затова не бива да съдим хората. Виждаш гневен човек. Виждаш човек, който е пленен от някаква страст. Виждаш човек, който постоянно се бори със себе си. Не бързай да го осъждаш. Не знаеш каква история носи зад себе си. Не знаеш какви рани са оставили следи в душата му. Не знаеш какво наследство е получил.

Старецът казва, че такива хора често гледат на всичко през тъмен фон. Всичко им изглежда мрачно. Всичко сякаш е обагрено в черно. И всички ние познаваме такива хора. А може би понякога самите ние сме такива. Хора, на които им е трудно да видят светлината, доброто и надеждата. Но тук идва най-важното. Някой би могъл да каже: „Тогава съм обречен. Такъв съм се родил и няма изход.“ Но старецът Емилиан и всички светци мислят точно обратното. Те казват: Ако приемеш тази своя слабост. Ако престанеш да бягаш от нея. Ако я признаеш и я включиш в живота си. Ако кажеш: „Да, такъв съм. Може би това никога няма напълно да изчезне. Но аз приемам своя кръст.“ Тогава именно това може да се превърне в място на среща с Бога. Може би твоят кръст е склонността към тъга. Може би е наранимата ти нервна система. Може би са страховете ти. Може би постоянната тревожност. Може би липсата на оптимизъм. Може би трудността да се радваш. Но ако приемеш това не като проклятие, а като своя жизнен кръст, и кажеш на Христос: „Господи, такъв съм. Така съм устроен. Такива са раните ми. Но Те обичам. Теб търся. Теб желая.“ Тогава това престава да бъде пречка за действието на Светия Дух. Напротив.

Много често именно там започва благодатта.

Затова виждаме хора, които външно изглеждат крехки, тревожни или раними, а вътрешно са изпълнени със светлина, мир и Божие присъствие. Защото не са станали свети, след като са се избавили от всички свои слабости. Станали са свети, като са принесли тези слабости на Христос и са Му позволили да действа именно чрез тях. Затова виждаме хора, които външно – било поради неврологични, физиологични или когнитивни особености – имат различни затруднения, но въпреки това са изпълнени със Светия Дух.

Често допускаме една сериозна грешка: отъждествяваме интелектуалните и познавателните способности на човека с действието на Божията благодат. Но това е заблуда. Защото ако Божието присъствие зависеше от умствените способности, тогава човекът с деменция би бил лишен от Светия Дух. Тогава едно дете със синдром или тежко увреждане би било по-далеч от Бога. А това не е вярно. Увреждането не е проклятие. Много пъти в живота то може да се превърне в особено благословение. Едно дете със синдром може да бъде изпълнено с Божията благодат и да стане истински съсъд на Светия Дух. Самият старец Емилиан през последните повече от двадесет години от живота си беше във вегетативно състояние. Той беше в кома или в състояние, близко до нея. Реакциите му към външния свят бяха минимални. Понякога благодатта му даваше сили да обърне глава или да реагира по някакъв начин, но през по-голямата част от времето това не се случваше. Нима тогава той престана да бъде светец? Разбира се, че не. Фактът, че нервната му система вече не можеше да отговаря на външните дразнители, не означаваше, че Светият Дух го е напуснал. Затова трябва да бъдем много внимателни. Човек може да страда от биполярно разстройство. Може да има шизофрения. Може да носи тежко психично или неврологично заболяване. И въпреки това да бъде свят човек. Не случайно в църковната история има толкова много „юродиви заради Христос“ – хора, които външно изглеждали странни, дори безумни, а вътрешно били изпълнени с благодат. Митрополит Атанасий Лимасолски разказва, че е срещал такива хора на Света Гора. Някои от тях само са се престрували на юродиви, но други действително са имали и психични особености. И това не е било пречка за Божията благодат. Защото най-важното не е как изглежда човекът отвън, а дали сърцето му принадлежи на Христос.

Затова старецът отново ни напомня: Да, има хора, които носят тежка наследственост. Да, има хора, които са били дълбоко наранени в детството. Да, има хора, които се борят с психични или телесни страдания. Но те остават Божии чеда. Кръстени са в името на Христос. Призвани са към Царството Божие. Следователно те не са изключени от Божията благодат.

И сега идва нещо особено важно. Старецът казва, че великото при тези хора е, че въпреки всичко не губят своя хоризонт. Какво означава това? Означава, че Христос не поставя като условие за спасението ни да станем психологически съвършени личности. Казвал съм го много пъти и си струва да се повтаря: Целта на духовния живот не е да ти смени характера. Не е това целта. Митрополит Атанасий Лимасолски често казва: „Освещаваме се със своите особености.“ Или по-просто казано: ставаме светци със своя характер, а не след като престанем да бъдем себе си. Защо го казва? Защото на Света Гора е срещал много свети хора и е виждал, че всеки от тях е запазвал своята уникална личност. Един е бил свети Ефрем Катунакски. Друг – свети Паисий. Трети – свети Иаков Цаликис.

Различни характери. Различни темпераменти. Различни дарби. Един по-строг. Друг по-мек. Един по-чувствителен. Друг по-сдържан. Един е ядял повече. Друг почти не се е хранил. Един е бил слаб. Друг – пълен. Благодатта не унищожава личността. Тя я преобразява.

Например старецът Емилиан в продължение на много години се е хранил почти изцяло със сушени плодове, смокини и малко ядки. Аскезата му е била изключително строга. Но не всички светци са живели така. Свети Нектарий например не е бил краен подвижник в храненето и по снимките виждаме, че е бил по-пълен човек. Свети Лука Кримски също на някои снимки изглежда доста едър. За свети Атанасий Велики се разказва, че е бил физически много силен човек. Дори кръстът, който според преданието е носил, е бил толкова тежък, че е изисквал огромна физическа сила. Всичко това показва едно: не бива да се вторачваме във външните характеристики. Един има наследствени проблеми. Друг страда от болест. Трети носи телесна слабост. Четвърти е нисък. Пети е висок. Шести говори трудно. Седми заеква. Това не определя стойността на човека пред Бога. За Бога тези неща не са решаващи.

Достатъчно е да си спомним Моисей. Бог избира именно него, въпреки че той заеквал и трудно говорил. Когато Господ го изпраща да изведе Израил от египетското робство, Моисей възразява: „Господи, как ще отида аз? Как ще говоря пред народа? Как ще убеждавам хората, след като не умея да говоря добре?“ Но Бог не гледа човешките недостатъци така, както ги гледаме ние. Той не избира човека заради неговото съвършенство. Избира го въпреки неговите слабости и често именно чрез тях проявява силата Си. Защото Божията благодат не се разкрива най-силно в човешкото съвършенство, а в човешката немощ, когато човекът се довери на Бога и Му позволи да действа в живота му. „Но аз не мога да говоря. Заеквам. Не умея да се изразявам. Никой не ме разбира, когато говоря.“ Така възразява Моисей пред Бога. А всъщност и това е част от Божия промисъл. Защото Бог спокойно би могъл да избере велик оратор. Би могъл да избере човек с блестящ ум и изключително красноречие. Но тогава всички щяха да кажат: „Естествено, че успява – той е талантлив.“ „Виж колко е умен!“ „Виж какви способности има!“ Затова Бог избира човек, който сам признава, че не може да говори. Сякаш казва: „Ще взема онзи, който не умее да говори, и ще го направя мой глас, за да разберат всички, че не той говори, а Светият Дух.“

Ако беше избрал някой като Аристотел, Платон или Сократ, хората щяха да се възхищават на човека. Но когато избира немощния, става ясно, че Бог действа. Ето защо, ако човек държи дори малък отворен прозорец към Бога – малко молитва, малко добра воля, малко връзка с Църквата, малко търсене – тогава постепенно може да се изпълни с благодатта на Светия Дух.

След това старецът преминава към една много важна тема – преобразяването на страданието. Той казва: „Трябва да знаем, че Бог често допуска изпитанието на страха, а особено страха от смъртта.“ Но какво прави вярващият? Той взема този страх и го преобразява в сила. Превръща го в покаяние. Превръща го в копнеж по бъдещия живот. Превръща го в размисъл за възкресението. Прегръща този страх. Не бяга от него. Не се стреми на всяка цена да го унищожи. Не живее с единствената цел той да изчезне. По-важно е да разбере какво му говори този страх. Какво може да му даде. Какво може да го научи. Старецът казва, че хората на вярата преобразяват живота си. Превръщат слабостта в сила. Превръщат страстта в път към Христос. Затова трябва да се научим да живеем дори сред своите слабости, но да ги превръщаме в източник на духовна сила. Тук е тайната. Проблемът не е непременно как да премахнеш нещо, което може би е дълбоко вкоренено в теб – чрез наследственост, навици, рани или вътрешни механизми, които трудно се променят. Старецът казва: „Спри да се измъчваш от мисълта как да го изгониш.“ По-важният въпрос е: Как ще го преобразиш? Как ще превърнеш това, което те наранява, в нещо, което те води към Бога? Да речем, че идва болест. Ти искаш да си отиде. И това е естествено. Църквата също се моли за изцеление. Молим се Бог да помогне, да отвори път, да дари здраве. И понякога това наистина се случва. Слава Богу за това. Но понякога не се случва. И тогава не бива да изпадаш в отчаяние. Не бива да мислиш, че Бог те е изоставил. Защото Бог те обича също толкова силно в деня, когато си оздравял, колкото и в деня, когато болестта е останала. Не те обича по-малко. Не означава, че те е забравил. Не означава, че не вижда страданието ти. Не означава, че не се грижи за теб. Не означава, че отсъства от живота ти. Не бива да гледаме на нещата толкова опростено – черно или бяло. Бог не е добър само когато изпълнява желанията ни. Погледни по-дълбоко. Защо тази слабост продължава да съществува? Защо Бог я допуска? Защо не я премахва? Нима Бог е сгрешил, като ме е довел в Църквата? „Но аз съм толкова слаб, толкова объркан.“ Да, но Той не е сгрешил. Щом те е призовал, значи знае защо. И няма да те изостави.

Някой казва: „Отче, всичко правя погрешно. Не съм победил нито една страст.“ Старецът отговаря: „Няма значение. Ти си тук.“ „Да, но все едно и също правя непрекъснато.“ „Няма значение. Остани тук.“ Не си тръгвай. Не бягай. Остани. Старецът Емилиан има една знаменита мисъл: „Дори хиляда години да се бориш със страстите си и в деня на смъртта си още да не си ги победил, пак можеш да се спасиш.“ Защо? Защото въпросът не е само дали си успял. Въпросът е дали си настоявал. Дали си обичал Христос. Дали си Го търсил. Дали си плакал за Него. Дали си се борил. Дали си кървял духовно. Дали си се връщал отново и отново. Дали не си избягал. Ето кое е важното. Любовта остава. Както оставаш до човек, когото обичаш. Колко съпрузи например живеят заедно десетилетия наред? Променил ли се е другият напълно? Не. Понякога дори е станал по-труден. Но любовта е останала. Ти си останал. Не си си тръгнал. Същото е и в отношенията с Бога. Иначе човек непрекъснато ще сменя своите илюзии. Всеки път, когато стане трудно, ще си измисля нова мечта и ще тръгва към нея. Ще бяга от едно място на друго, от една надежда към друга.

Старецът Емилиан стига дори дотам да каже на някои хора: „Мислиш, че радостта ти е в греха? Иди тогава.“ Това показва колко свободен е бил духом. Не казва това от безразличие. Казва го, защото знае, че човек понякога трябва сам да изпита илюзията си докрай. Сякаш му казва: „Направи го. След като толкова много го желаеш, направи го.“ „Виж сам какво ще ти донесе.“ „Виж дали там е щастието, което търсиш.“ Защото много често след време човек открива, че онова, което е смятал за спасение, го е оставило още по-празен. Тогава сам разбира. Не защото някой го е принудил. А защото е преживял истината. Затова няма смисъл да държиш някого насила в Църквата. Няма смисъл човек да стои външно в храма, а вътрешно да живее в непрекъснато недоволство, озлобление и мърморене. Ако сърцето му е другаде, той трябва честно да се изправи пред това и да разбере какво всъщност търси. Защото целта не е външното подчинение.

Целта е преобразяването на сърцето. И именно там – в това преобразяване на болката, страха, слабостта и разочарованието – започва истинският духовен живот. Ако човек се опитва да преобрази своя недостатък, своята вътрешна празнота , тогава – казва старец Емилиан – самият грях ще го научи, че не може да запълни тази празнина. Раната ще извика, недостатък ще нарасне, чувството за непълнота ще се разшири и ще се прояви още по-настойчиво. Тогава човек ще го осъзнае и ще се върне обратно, подобно на блудния син, който пропиля богатството си далеч от Христос, далеч от Бога. Затова Бог не винаги премахва трудните и проблемни страни на нашата личност.

Нека запомним това: Бог не отнема непременно нашите слабости, а ги взема и им дава нова посока. Така било със света Мария Египетска. Тя действително притежавала силна любовна и страстна природа. Бог не унищожил тази нейна сила, а я насочил в друга посока. От страст към греха тя преминала към любов към Христос и към духовен копнеж по Него. Тя не престанала да бъде пламенна и любяща жена, но Бог ѝ показал друг начин да изживява тази вътрешна енергия. Сякаш Христос казва: „Искаш да обичаш? Тогава виж друг начин да живееш любовта си.“

Затова Христос не винаги променя материала, от който сме изградени, а променя смисъла и перспективата, които този материал получава. Същото важи и за страха. Старец Емилиан казва: „Не се страхувай от страха си.“ Най-големият ни проблем е, че се страхуваме от собствения си страх, тревожим се от тревогата си и се натъжаваме от тъгата си.

Веднъж бях на Света Гора с група приятели. Аз съм много емоционален човек и трудно понасям промените. Ако сменя град, дом, стая или дори обстановка, това силно влияе на психиката ми. Когато пристигнахме, още през първия ден ме обзе силна тъга. Не знам какво я предизвика – може би някакъв спомен, някакво изкушение, някакво вътрешно състояние. Но тъгата беше толкова силна, че породи страх и тревога. Тогава се обадих на духовния си отец. Казах му: – Отче, не съм добре. Дойдох на Света Гора, а се чувствам зле. Изпитвам тъга, страх и безпокойство. Какво да правя? Бях изпаднал в паника. Той ми отговори:

– Първото нещо, което трябва да направиш, е да не искаш това състояние да си отиде.
– Как така? Аз се задушавам! Искам да изчезне!
– Не. Изхвърли от ума си мисълта, че трябва непременно да изчезне.
– Тогава какво да правя?
– Вземи го със себе си. Приеми го. Кажи му: „Добре дошло.“
–Да кажа на тъгата „добре дошла“?
– Да.

Затворих телефона и реших да послушам съвета му. Казах си: „Добре дошла, тъго.“ След това се върнах при приятелите си. Не се борех повече да прогоня чувството и не влизах в паника. И честно казано, дори не помня кога и как си отиде. Просто изчезна. Именно това ни учат и светоотеческите подвижници. Те са живели в пустинята – както външната, така и вътрешната. Познавали са дълбоката тишина и затова са придобили духовна трезвост и яснота. Ние трудно разбираме какво е истинска тишина. Дори когато около нас е сравнително спокойно, градът продължава да шуми. Тишината на пустинята е нещо съвсем различно.

Затова старецът казва: „Не се страхувай от страха си.“ Направи това, което зависи от теб, а останалото остави на Бога. Някои казват:

– Отче, не съм добре. Нямам сили дори да стана от леглото.

Отговорът е:

– Стани поне малко. Никой не ти казва да тичаш маратон или да вършиш велики дела. Просто стани. Отиди до кухнята. Направи си кафе или чай. Прочети нещо. Излез за малко навън. Направи това малко нещо, което можеш. Останалото остави на Бога.

Старецът казва: „Направи това, което можеш. Това, което не можеш, остави на Бога.“ Нашият проблем често е, че не правим дори онова, което е по силите ни, а очакваме Бог да направи всичко вместо нас. Направи свтова, което зависи от теб. Когато Бог види, че правиш това, което можеш, Той ще извърши останалото. Трябва да излезеш от обсебването, от вторачването в проблема, от непрестанното въртене на едни и същи мисли: „Защо не мога?“ „Защо не съм добре?“ „Кога ще се оправя?“ По този начин никога няма да се оправиш. Ако непрекъснато се оплакваш, само копаеш по-дълбоко собствения си ад. Не е нужно да правиш нещо велико. Направи нещо просто. Нещо, което е по силите ти.

Някой казва:

– Не мога да правя абсолютно нищо. Искам само да легна.

Добре. Легни. Но направи и това съзнателно. Кажи: „Господи, не мога да направя нищо. Слава Тебе, Боже. Господи, помилуй ме.“ Легни си, но го направи в Божието име. Превърни дори почивката и съня си във взаимоотношение с Бога. Кажи: „Господи, не мога повече. Обичам Те. Лека нощ.“ И тогава заспи.

Спомням си и един монах, който преживявал тежък духовен период. Не знаел какво да прави. Качил се на една скала и просто местел краката си напред-назад.

Някой го попитал:

– Какво правиш?

Той отговорил:

– Клатя си краката.
– Какво означава това?
– През този период не мога да правя нищо друго. Това е единственото, което мога.

Именно това правел. Тази история показва една важна истина: когато човек преминава през труден период, не се изискват велики подвизи. Достатъчно е да направи онова малко нещо, което все още е способен да направи, и да го принесе на Бога. В това има смирение, честност и надежда. Именно оттам започва изцелението. Това било единственото, което можел да прави през онзи период. И именно това правел. Това показва и разкрива свободата на отношенията с Бога. Защото животът не винаги е един и същ. Няма еднакви етапи, няма еднакви периоди. И Бог не изисква от теб нещо строго определено и неизменно. Той иска самия теб. Не това, което би трябвало да бъдеш, а това, което си в действителност. Той иска твоята истина. Дай Му това, което можеш днес. Само това, което можеш днес.

Старецът продължава: „Само не се тревожи. Не се възмущавай от страха си.“ Не казвай непрекъснато: „Кога ще ми мине?“ „Защо е така?“ „Защо точно аз се страхувам?“ Страхуваш се. Добре. Това е факт.

Наскоро имах един полет. Както знаете, пътувам често. От десет полета в девет вече не изпитвам онзи силен страх, който имах преди. Навремето направо изпадах в ужас. Шегувах се, че трябва да ме качват в самолета с успокоителни. Сега вече не е така. Качвам се сравнително спокойно. Но човешката природа си остава това, което е. Бях започнал да си мисля: „Преодолях го напълно.“ И точно тогава, в самолета, ме връхлетя такава паника, че ми се искаше да отворя вратата по време на полет и да скоча навън. Какво означава това? Означава, че може би никога няма да отида на летището с особено удоволствие. И какво от това? Не е проблем. Същото е и с други неща в живота. Някои хора изпадат в ужас само като чуят думата „зъболекар“. Треперят, пребледняват, припадат при вида на иглата. Виждаш здрави и смели хора, които се справят с какви ли не трудности, а щом седнат на стоматологичния стол, напълно се сриват. Всеки носи своите страхове по различен начин. Не е задължително всичко да изчезне. Затова старецът казва: „Не се бунтувай срещу това, което съществува в теб.“ Такъв си в момента. Ако можеш да го промениш – промени го. Ако не можеш – приеми го.

Това е смирението. „Да, страхлив съм.“ И какво от това? Знаете ли колко светци са били плахи по природа?

Старецът казва: „Животът ни, дори последният косъм на главата ни, е в Божиите ръце.“ Следователно проблемът не е самият страх. Проблемът започва тогава, когато превърнеш страха в център на живота си. Страхът е само една част от теб. Но ако го направиш своя идентичност, тогава възниква проблем.

Някой ми казва: „Страхувам се.“ Добре. Приемам го. Но ти не си само страхът си. Ти си и човек с блестящ ум. Имаш прекрасни качества. Имаш добра душа. Можеш да обичаш. Молиш се. Приятелите ти те обичат. Правиш добро на хората. Имаш толкова много неща в себе си. Не си само своя страх.

Старецът продължава и казва нещо много важно: „Не настоявай всичко да бъде поправено.“ Много от нашите слабости произлизат от житейската ни история – от родителите ни, от детството ни, от начина, по който сме израснали. Някои произлизат от чувство за малоценност, от ниска самооценка. Други са наследени особености на характера и природата ни. Някои от тях могат да се променят. Други – не. Затова трябва да се радваме на това, което имаме, и да го използваме като материал за изграждане.

Старецът казва: „Това е циментът, върху който трябва да построиш своя дом.“ Колко силно е това! Днес всички ни казват: „Промени се.“ „Всичко можеш да постигнеш.“ „Няма граници.“ Но истината е, че не можем всичко. Да, някои неща можем да променим и трябва да се борим за това. Не бива да ставаме лениви или безразлични. Но не можем да променим напълно характера си, природата си или житейската си реалност. И това не е пречка за Божията благодат. Защото Христос не ми казва: „Промени се напълно и тогава ще дойда при теб.“ Той казва: „Там, където си, такъв какъвто си, покани Ме да дойда. Нека се срещнем.“ Направи проблема си място за среща с Бога. Направи кръста си място на общение с Него. Направи раната си пространство, в което Той може да влезе. Затова духовният живот в Христос не е съвършен живот. Той е истински живот. Автентичен живот. Живот без лъжа и без лицемерие.

Старецът казва още: „Колкото повече се съпротивляваш на умората, толкова повече тя те обгръща.“ Същото е и със страха. Страхуваш се и започваш да повтаряш: „Пресвета Богородице, какво става с мен?“ И така страхът прониква още по-дълбоко. Успокой се. Поеми дъх. Започни да се молиш. Не се паникьосвай. Не настоявай непременно това състояние да изчезне веднага. Колкото повече му се противопоставяш, толкова повече се вкопчва в теб. Не можеш сега да се молиш дълго? Няма нищо страшно.

Старец Емилиан казва: „Ще можеш утре. Или вдругиден. Или след месец.“ Не можеш сега да постиш строго? Приеми това като урок по смирение. Кажи: „Съжалявам, бих искал да мога, но не мога.“ Именно това смирение ще привлече Божията благодат. Прави сега молитвеното правило, което можеш да изпълниш. Защото може да дойде ден, когато и това няма да можеш. Често идват възрастни жени и казват: „Отче, вече не мога да постя.“ А аз ги питам: „Когато можеше, постеше ли?“ Сега вече не можеш. Следователно сега не е времето за подвиг на поста. Не можеш на осемдесет години да постиш така, че после да припадаш, да ти се вие свят и да увреждаш здравето си. После децата ти ще дойдат при мен и ще кажат: „Отче, какво направихте с майка ни?“ А аз ще трябва да обяснявам, че никога не съм ѝ казвал да се изтощава до крайност.

Понякога хората питат:

– Отче, днес може ли да ядем риба?
– Разбира се, че може.
– Добре тогава, няма да ям.

Тогава защо изобщо попита? В крайна сметка пак прави това, което сам е решил. На осемдесет години вече не е време да доказваш колко строг подвижник си. Какви поклони ще правиш на тази възраст? Повечето хора имат болни стави и едва се движат. Може да направят един поклон и после да не могат да се изправят. Тогава идва друго време. Време на търпение. Време на тишина. Време на смирение. Време за други добродетели. Може би вече няма да показваш въздържанието си чрез строг пост. Но ще покажеш търпението си в болестта. Ще покажеш търпението си в болката. И това също е път към Бога. Има толкова много начини човек да общува с Него: чрез милосърдие, чрез търпение, чрез благодарност, чрез славословие, чрез приемане на собствената немощ, и чрез доверието, че дори в слабостта Бог продължава да действа в човека. Човек може да общува с Бога чрез милостинята си, чрез търпението си, чрез славословието си. Дори когато не му е лесно да повярва или да разбере защо му се случва нещо, той може да казва: „Слава Богу.“ „Слава Богу и за болестта.“ „Слава Богу и за това изпитание.“ „Слава Богу и за всичко останало.“

Трябва да се научим, казва старецът, да не роптаем и да не се възмущаваме от това, което ни се случва, а да го приемаме. Затова той казвал: „Добре дошла, жего.“ „Добре дошла, зимо.“ Тоест – добре дошло всяко обстоятелство, което Бог допуска в живота ми.

И добавя нещо много утешително: „Тази мрачност, този облак, който сега е над теб, ще премине. Ще отмине. Не е нещо толкова важно. Не се страхувай.“ Казвай: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме.“
Но вижте колко нежно и мъдро подхожда старецът към човешката душа. Той казва: „Ако молитвата „Господи Иисусе Христе, помилуй ме“ те прави още по-мрачен и потиснат, тогава казвай: „Слава Богу.““ Той се опитва да достигне до всяка душа според нейното състояние. Защото има хора, които преминават през толкова тежка вътрешна криза, че в даден момент не могат дори да произнесат тази молитва с мир в сърцето си.

Старец Порфирий често казвал, че някои много чувствителни хора, когато изпаднат в дълбока тъга или депресивно състояние, трудно понасят текстове, които непрекъснато говорят за грях, наказание, ад и осъждане. Той дори споменавал, че на някои хора с по-крехка психика им е трудно да четат определени части от Великия покаен канон, защото там постоянно се говори за човешката греховност, за недостойнството, за падението и за Божия съд. Тези хора лесно могат да изпаднат в още по-голямо униние. Затова тук старецът казва: „Да, казвай: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме.“ Но ако усещаш, че в конкретния момент това те натоварва още повече и те потапя в меланхолия, тогава вземи броеницата и казвай: „Слава Тебе, Боже.“ „Слава Тебе, Боже.“ „Слава Тебе, Боже.“ Или: „Слава Богу за всичко.“ Най-важното е не формулата сама по себе си, а живата връзка с Бога.

И накрая старецът обобщава цялата тази тема с една много проста, но дълбока мисъл: „Достатъчно е да приемеш онова, което не можеш да преодолееш.“ Приеми го. Не го обичай непременно. Не го оправдавай. Не се примирявай с греха. Но приеми реалността на своята немощ. Приеми ограниченията си. Приеми раната си. Приеми това, което днес не можеш да промениш. И тогава Божията благодат ще намери място в теб.

Старецът казва: „Приеми това, което не можеш да преодолееш – и ще стигнеш до Небето.“ В това има огромна духовна свобода. Защото спасението не започва от нашето съвършенство, а от нашата истина. Не от това да станем безгрешни със собствените си сили, а от това да застанем пред Бога такива, каквито сме, и да Му кажем: „Господи, това съм аз. Слаб съм. Страхувам се. Уморен съм. Не мога повече. Но съм Твой.“ И именно там, в тази искреност и смирение, започва действието на Божията благодат.

Превод: Константин Константинов