Тихият старец от Саров

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

Вероятно всеки има „своя Серафим“ – образ на този удивителен човек такъв, какъвто го вижда именно той. И дори когато представите ни съвпадат в подробностите, мисля, че винаги остава едно особено, лично възприятие – онова, което именно ти чувстваш или си спомняш, когато чуеш това име.

„Радост моя!“ – колко пъти съм се опитвал да повторя тези думи, обръщайки се към друг човек. Не се получава. Усещам вътрешна неискреност. Но когато вложа тези думи в устата на саровския праведник, сърцето ми се стопля. Почти виждам с каква доброта ме гледат очите му.

Като дете, когато произнасях това име, както всички останали си спомнях за мечката, която носела трупи за неговата колиба, за прошката към разбойниците, които го направили инвалид, за явяването на Божията Майка, за предсказанието на революцията и за пророчеството, че мощите му ще бъдат открити отново преди идването на Антихриста (и до днес ме поразява фактът, че бях чул за това десет години преди те действително да бъдат намерени).

С времето цялата чудотворна страна на живота му остана на заден план. Кое е истина и кое – предание или измислица, вече трудно може да се разбере. Но остана топлината, която обгръща сърцето ми, когато чуя това име. Остана и усещането за тайна: кой беше този необикновен човек, сякаш пристъпил в XIX век направо от страниците на древния Патерик?

За да почувствам тази тайна, не ми е нужна картината на Таворската светлина, която, според уверението на Мотовилов, излъчвало лицето му. Достатъчно ми е свидетелството за срещата със свети Серафим, оставено от един обикновен поклонник. В него няма явни чудеса, но има усещането за среща с човек, принадлежащ на съвсем друга реалност.

Група поклонници, пристигнали в манастира, помолили да ги заведат при стареца. Един послушник ги повел към килията му, но ги предупредил, че батюшката може и да не им отвори. Когато стигнали до колибата, открили, че тя е празна.

– Сигурно е забелязал, че идвате, излязъл е през прозореца и е избягал в гората – обяснил послушникът. – Често прави така. Не обича да го откъсват от молитвата.

После добавил:

– Все пак може да опитаме да го примамим. Пратете децата си към гората да си играят и да се смеят. Той много обича малките деца. Може и да излезе.

Сред поклонниците имало две деца на около пет-шест години. Изпратили ги към края на гората. Те започнали да тичат, да играят на гоненица и да се смеят. И ето че между дърветата се мярнал нечий силует. Сякаш с известно нежелание на полянката се показал един старец. Децата се затичали към него, хванали го за ръце и го повели към килията.

Такъв го виждам и днес – този тих и смирен монах. Божията светлина не винаги сияе по видим начин, но преобразява всеки човек, в когото обитава.

Мнозина ще минат покрай него, без изобщо да го забележат. Или ще кажат: „Какъв чудат човек!“. Но някой друг ще почувства мир и радост. И онази топлина, която стопля сърцето.

Отче Серафиме, моли Бога за нас!

Източник: Фейсбук профил на автора

Дарение с кредитна/дебитна карта