Авва Памво – пазенето на езика като духовен подвиг

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

„Имало един авва на име Памво, за когото разказвали, че три години се молел на Бога така: „Не ме прославяй на земята“. Но Бог го прославил толкова, че никой не можел да гледа лицето му поради славата, която сияела от него.“

Има места, където вятърът заличава следите по-бързо, отколкото човек успява да ги остави. През безмълвните пясъци на Египет, под палещото небе, някога минал един човек и се заселил на планината недалеч от свети Антоний Велики и няколко други отшелници. Името му било съхранено през вековете от патериците, макар самият той да не търсел слава, а пълно уединение.

Памво бил прост човек. Имал жена и двама синове. В един момент в сърцето на Памво се зародило желание да поеме по подвижническия път в пустинята, докато неговите близки пожелали да останат в света. Когато дошъл при братята, той намерил един старец и му казал: „Научи ме на псалом“, защото бил неграмотен. Старецът започнал да го учи на псалома: „Рекох си: ще пазя пътищата си, за да не сгреша с езика си“ (Пс. 38:2).

Щом старецът произнесъл началото, Памво го спрял и казал: „Отче, докато не науча началото, няма да мога да науча останалото.“ След това се оттеглил и осем години повтарял думите, които бил научил. През това време не се срещал с никого, като казвал: „Докато първо не се науча да владея езика си, няма да се срещам с никого, защото се боя да не падна чрез езика си.“

След като изминали осем години, отново отишъл при стареца, който му бил дал този псалом. Старецът го попитал: „Памво, защо до днес не сме те виждали?“ Авва Памво му отговорил: „Още не съм научил първата строфа и затова не съм идвал при теб за втората. Когато науча първата строфа, отново ще дойда при теб.“ След това се върнал в килията си и прекарал в нея още десет години, без да се среща с никого.

Авва Памво е един от известните египетски подвижници от IV век, представител на първото поколение отци пустинници. Подвизавал се в Нитрия — монашески център в западния край на делтата на Нил, на границата с Либийската пустиня. Именно тук възникнали първите селища на отшелници, стремящи се към уединен молитвен живот.

Много съгрешаваме с езика си, много огорчаваме ближните си, причиняваме много съблазни. “А езика никой човек не може укроти: той е неудържимо зло и е пълен със смъртоносна отрова” (Иак. 3:8). Но винаги можем да се оттеглим във вътрешната пустиня и там да молим Бога: Постави, Господи, стража на устата ми и пази вратата на устните ми (Пс. 140:3).

Да не бързаме да говорим, да отговаряме; първо да се запитаме какво ще кажем и да усетим как ще бъдат приети думите ни. Древните хора говорели по-бавно от съвременните, защото обмисляли думите, които се канели да пуснат от устата си.

Авва Памво казвал: „С Божия помощ, откакто се отрекох от света, никога не съм се разкайвал за думите, които съм казал. Защото никога не съм говорил, без предварително да обмисля думата, за да разбера дали тя води към живот или към смърт. Иначе не бих я произнесъл.“

Един старец разказвал: „Един брат попитал авва Памво дали е добре да хвалим ближния. Той му отговорил: по-добре е да мълчиш.“

Ето с това авва Памво се отличавал от мнозина. Когато го питали за някоя дума от Свещеното Писание или за духовни въпроси, той не отговарял веднага, а казвал, че не знае. И така можел да не даде отговор цял месец или дори повече.

Подвижници

Нитрия посрещала човека със суров климат. През деня въздухът се нажежавал, а през нощта температурата рязко спадала. Водата била оскъдна, пясъчните ветрове затруднявали пътя, а отдалечеността от населените места изисквала издръжливост. В същото време пустинният пейзаж поразявал с особената си красота: широкото небе, прозрачният сух въздух, меките очертания на пясъчните хълмове и редките зелени оазиси създавали усещането за безмълвие, заради което монасите идвали тук.

Веднъж авва Памво минавал с братята през Египетската земя. Като видял миряни, седнали край пътя, им казал: „Станете и поздравете монасите, за да получите благословение, защото те непрестанно беседват с Бога и устата им са свети.“

Разказвали за авва Памво, авва Висарион, авва Исаия и авва Паисий, че били много силни в подвига. Веднъж те беседвали с авва Афра, а презвитерът на Нитрийската планина ги попитал: „Как трябва да се държат братята?“ Старците отговорили: „Във велико подвижничество и като пазят съвестта си по отношение на ближния.“

Свети Атанасий Велики помолил авва Памво да дойде от пустинята в Александрия. Когато пристигнал в града, авва Памво видял една театрална актриса и се разплакал. Онези, които били с него, го попитали защо плаче. Старецът отговорил: „Две неща ме наскърбяват: първото е, че виждам една погинала душа; а второто — че моята собствена неблагодарна душа няма същото усърдие да угоди на Бога и не се е украсила с добродетели и дела, приятни на Бога и Неговите ангели.“

Авва Пимен казвал, че авва Антоний говорил за авва Памво: „Понеже се боял от Бога, той направил така, че Светият Дух да обитава в него.“

Нестяжание, послушание, милосърдие

Памво се отличавал с рядко съчетание от мълчаливост, трудолюбие и строга аскеза. Изкарвал прехраната си със собствен труд, избягвал излишествата и се стремял към вътрешна съсредоточеност, както и другите монаси. Той отишъл в пустинята не заради бягство от света, а за да се освободи от всичко, което отвлича човека от духовния живот и го принуждава постоянно да прави вътрешен избор.

За авва Памво казвали, че бил толкова нестяжателен, че нямал нищо освен дрехите си. Преди кончината си той плетял кошница и когато я завършил, казал на ученика си: „Вземи тази кошница за спомен от мен, защото нямам нищо друго, което да ти оставя.“ И с тези думи предал душата си на Господа. Тази кошница взела блажена Мелания и я пазила до смъртта си.

Тя също разказвала: „След като пристигнах от Рим в Александрия, помолих презвитера авва Исидор да ме заведе в пустинята при авва Памво. Когато пристигнахме, дадох му като милостиня една сребърна кутия с триста монети, като го умолявах да приеме моето приношение. Аввата дори не я погледна, а продължи да седи и да плете кошницата си; дори не вдигна очи, за да ме погледне, а само тихо произнесе: „Бог да те благослови за твоето дело и да ти даде награда на небесата.“ После каза: „Постави кутията до този прозорец.“

След това повика иконома си Теодор и му каза: „Тази жена донесе това, за да послужи на Бога. Вземи го, иди и го раздай на старците от келиите и Либия, на братята, живеещи по скалите и островите, защото тези манастири са по-бедни от останалите, и на пустинниците, които имат нужда.“

Аз очаквах да ме похвали за толкова голямата милостиня, но той само каза: „Не е необходимо да знам колко си дала като милостиня. А Онзи, Комуто си дала, знае безпогрешно и количеството на парите, и разположението, с което е подадена милостинята, и ще ти въздаде според него с вечни блага.“

Някога при великия Памво от Скит дошли четирима братя, облечени в кожи, и всеки разказвал за добродетелта на другия: единият постел много; другият бил нестяжателен; третият имал велика любов; а за четвъртия казвали, че вече двадесет и две години се намира в послушание при един старец.

Авва Памво им отговорил: „Казвам ви, че добродетелта на последния е по-висока от всички, защото всеки от вас следва собствената си воля, придобивайки една или друга добродетел, а този изпълнява волята на другия, като е отсякъл собствената си воля. Такива хора са подобни на изповедниците, ако до самия край пребъдат в послушание.“

Авва Теодор Термейски помолил авва Памво: „Дай ми наставление!“ С голямо усилие той му отговорил: „Теодоре! Иди и бъди милостив към всички, защото милосърдието има дръзновение пред Бога.“

Как бесовете разсмивали стареца

За пустинниците безмълвието било поле на непрестанна духовна бран. В самотата изчезвали обичайните житейски грижи и човек оставал лице в лице със собствените си страсти и с изкушенията на лукавия и бесовете. Затова пустинята не била убежище от борбата, а място на нейното най-голямо напрежение. Победата се постигала чрез молитва, смирение и непрестанно бодърстване над собствените мисли и чувства. Именно тук, сред зноя, камъните и безмълвието, се раждал опитът, оказал огромно влияние върху развитието на християнското монашество.

За авва Памво казвали, че никога нямало усмивка на лицето му. Един ден бесовете, желаейки да го накарат да се засмее, вързали перо за едно дърво и го понесли, като шумели и викали: „Хайде! Хайде! Дърпай! Дърпай!“ Като ги видял, авва Памво се засмял. Бесовете започнали да се въртят около него и да викат: „Ей! Ей! Памво се засмя!“ Аввата им отговорил: „Не съм се засмял, а осмях вашето безсилие — толкова много сте, а носите само едно перо.“

Един брат попитал авва Памво: „Защо бесовете ми пречат да правя добро на ближния?“ Старецът му отговорил: „Не говори така — по този начин наричаш Бога лъжец. По-добре кажи: „Аз не искам да правя добро.“ Защото още преди това Бог е казал: Ето, давам ви власт да настъпвате на змии и скорпиони и над цялата сила на врага (Лук. 10:19).“

За авва Памво казвали: както Моисей получил образа на Адамовата слава, когато лицето му просияло (Изх. 34:29), така и лицето на авва Памво сияело като мълния и той бил като цар, седящ на престола си.

Кончината и страхът от съда

Разказвали за авва Памво, че когато наближила смъртта му, на седемдесетгодишна възраст, в самия час на кончината си казал на светите мъже, които стояли около него: „Откакто дойдох в тази пустиня, построих си килия и се заселих в нея, не помня някога да съм ял друг хляб освен този, който съм придобил с ръцете си, и никога не съм се разкайвал за думите, които съм казал — дори до този час. А сега отивам при Бога така, сякаш още не съм започнал да Му служа.“

Братята казали: „Отче, нима не си уверен, че твоят труд и твоето подвизаване са от Бога?“ Той отговорил: „Досега, доколкото можех, се принуждавах да пазя заповедите. Но откъде да знам какво ще стане с мен, когато се срещна с Господа? Един е Божият съд, друг е човешкият. В Негова власт е да помилва. Ако ме помилва, ще ме облагодетелства със Своята любов. А ако пожелае да поиска сметка от мен, няма да мога да застана безукорен пред Него.“

И в едната, и в другата посока можем да сгрешим. Можем да сгрешим, като смятаме, че ще се спасим, но можем да сгрешим и като мислим, че Бог непременно ще ни осъди. Някои от нас униват, защото не са придобили добродетели и не са победили страстите си. Но ако се трудиш, стараеш се, опитваш, падаш и отново се изправяш, стараеш се да победиш, да постъпваш правилно — надявай се на Божието милосърдие. Бог знае нашите сили. От нас е трудът, от Него — резултатът. Един човек казал: „Падането става проблем, ако не се опитваш да се изправиш.“

***

В патериците, макар да се разказва предимно за монаси-пустинници, се съдържа квинтесенцията на християнството, духовни ориентири за всеки човек. Те се четат лесно, защото и светите отци били прости хора. В тях е онова, към което Господ ни призовава в Евангелието — нищо повече. Хората отивали в пустините не за друго, а за да изпълнят, доколкото могат, Евангелието.

Авва Памво ни напомня, че дисциплината, сдържаността и умението да пазим езика си и вътрешното безмълвие са нужни винаги, още повече в епохата на непрестанния информационен шум.

Авва Памво казал: „Ако имаш чисто сърце, можеш да се спасиш.“ Още казвал: „Ако имаш свята любов, можеш да се спасиш.“

В текста са използвани откъси от патерици:

Четирима египетски пустинници (по коптски фрагменти от „Лавсаика“) / прев. от френски В. А. Фадеев; въведение и коментар: схиархим. Гавриил (Бунге); коментар: йером. Адалбер (Вогюе); Сретенска духовна семинария. — М.: Издателство на Сретенския манастир, 2018. — 240 с.
Велик патерик. По ръкописа на манастира на преподобни Сава Освещени / превод от гръцки свети Теофан Затворник. — М.: „Правило веры“, 2017. — 960 с.
Луг духовный. Творение на блажения Йоан Мосх / Паметни разкази за подвижничеството на светите и блажени отци. — М.: „Правило веры“, 2007. — 784 с.
Палестински патерик. Ръкописи от обителта на свети Сава Освещени / превод от гръцки свети Теофан Затворник. — М.: „Правило веры“, 2009. — 448 с.

Източник: monastery.ru

Дарение с кредитна/дебитна карта