Сърцето в православната духовност

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

Коренната промяна в човека, заложена в Стария Завет в образа на Месия като Спасител, предполага преодоляване на греха, преображение и връщане към Бога. Отказът от греха означава чистота на сърцето, т. е. очистване на самото естество на човека, всички негови фибри, от отровата на греха: „Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мене“ (Пс. 50:12). Сърцето е „мястото” където обитава Божият образ, затова и повредите от греха там са най-силни и най-видими. Библейският автор предупреждава: „От всичко, що е за пазене, най-много пази сърцето си,
защото от него са изворите на живота” (Прит. 4:23). Това и други места в Свещеното Писание са основание впоследствие по отношение на сърцето в Църквата да се изгради цялостна духовна аскетична система. Тя е средството, което чрез първоначалните духовни и физически усилия дава възможност на сърцето постоянно да се пази от всичко, което може да му навреди. От него тръгва надграждането, което води до коренна, антропологична промяна, до преобразяване и богоуподобяване. За да се направи първата и най-малката стъпка за приближаване към Бога, първо се започва с очистването на сърцето. Тази аскетика не е нищо друго освен опит чрез духовни и физически усилия то постоянно да се освобождава от всичко, което може да му навреди. Чистотата му води до съзерцание, блаженство (Мат. 5:8). Такива и подобни места от Свещеното Писание са основание впоследствие в християнството да се изгради аскетиката, която преобразява естеството на човека. Според архм. Захариас „божествената енергия очиства и съединява ума и сърцето, подготвяйки човека да застане пред Бога“ [1]

От всичко това следва, че цялото богатство на значения, смисли и нюанси, които се съдържат в Свещеното Писание като Откровение [2] по отношение на сърцето, стават основа за изграждането на православната духовност. Тя се развива в богоозареното творчество на св. отци, натрупва, систематизира и осмисля в духовния опит на исихазма [3]. В тази връзка е особено важен исихасткият опит и исихастката аскетична традиция за слизането на ума в сърцето, за сърдечната, „умната молитва“. Достигнала до днес, тази духовна практика разкрива в дълбочина библейската антропология, особено що се отнася до сърцето. Според архм. Захариас, който практикува исихасткото учение, следвайки опита на св. Григорий Палама – предвид разсеяността и екстровертността на човешкото съзнание – днес „трябва да върнем ума обратно в сърцето, а когато умът се установи в сърцето и овладее цялото ни естество, тогава той насочва нашето естество към Бога“ [4].

Този духовен опит, стъпил на библейското учение за човека, сочи, че в центъра на православната духовност е сърдечната молитва към Бога. Днес това, което отдалечава човека от Бога, е гордостта на ума. Исихасткият духовен опит приема, че смирението на ума става чрез „слизане“ в сърцето. „В сърцето, което е мястото, където се култивира Божието общение с човека, се явява, действа и се моли Божият Дух… Умът на човека се съсредоточава в сърцето и се съединява с него“ [5]. Молитвата е плод на усилието на цялото човешко естество. Тя изисква не само духовни, но дори и телесни усилия – пост, поклони, физически труд и пр. На върха на всички тези усилия, „за да принесе молитвата плод, умът трябва да се съедини със сърцето“ [6], да се смири и да укроти своите страсти. За да постигне всичко това, е необходимо човекът да „държи ума в сърцето и да концентрира вниманието си единствено върху мисълта за Бога“ [7]. Това е духовна практика, която потвърждава изцяло библейското – както старозаветното, така и новозаветното – разбиране за целостта на човека. Човекът като единно цяло не е само тяло, душа или дух. Божията светлина, вътрешният логос е този, който прави от всички тези различни дадености едно цяло. Както казва духовният опит на отците: „Човекът не е това, от което се състои, както домът не е този материал, от който е построен“ [8].

В момента на боговдъхновение, в акта на Откровението, библейският писател става едновременно наблюдател и участник в действителност, която надхвърля неговия умствен, понятиен, словесен потенциал за възприемане и изказ. Свети ап. Павел, позовавайки се на прор. Исаия, възкликва: „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку наум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония,
които Го обичат“ (1 Кор. 2:9). Тоест писателят, дори и да иска, не може да предаде със своите думи и понятиен апарат действителност, която е отвъд тях, която ги превъзхожда и има духовен, метафизичен характер. Пак св. апостол Павел споделя своя духовен опит, бидейки в рая, какво е чул – „неизказани думи, които човек не може да изговори“ (2 Кор.12:4). Библейските писатели се
стараят да предадат всичко видяно от тях посредством своя набор от разбирания, талант, образованост, идеи, контекст и пр. От думите на апостола ясно личи, че е невъзможно дори при най-доброто желание и усилие тези преживявания и опит да бъдат описани и предадени. В тази връзка в текстовете им се откриват образност и изразност, които са характерни за времето и мястото, в които са живели както в Стария Завет (срв. разискванията относно влиянието на различните митологии – вавилонска, египетска, палестинска и пр.), така и в Новия (напр. влияния в текстовете на св. апостол Павел от неговото минало като фарисей, от елинската философия и пр.). Библейската критика обикновено взема тези външни характеристики на текста като начална точка и прави своите окончателни изводи върху тях. По такъв начин тя отхвърля метафизичната реалност, Откровението, върху което стъпват тези текстове и което авторите се опитват да предадат с езика и средствата на своето време. Тя няма съзнание, или не иска да има, за тайната на битието в неговата дълбочина, за произхода му в Духа.

За вярващото съзнание познанието, което Духът дава в Откровението, „вече е достъпно за нашия ум и отчасти постижимо в своето тайнствено съдържание. То ни е дадено в положителното божествено откровение. Божественият Логос ни се открива в сътворения свят и Писанието: в тях Той се е въплътил със Своите енергии или идеи, логоси. Външните форми и букви представляват Неговите дрехи, под които тайнствено се скриват идеите Му, а в тях е и самият Логос“ [9]. Тоест езиковата изразност, идеите, чрез които се изказва духовната реалност, са вторичен елемент, следствие, а не начало. Те са порождение на ума, който в своята автономност, в своите стремежи да изкаже тази реалност е ограничен и безсилен. Най-добре тази невъзможност да бъде изказана духовната действителност, да бъде предадена по словесен начин, е разбрана в исихазма. Именно затова там се набляга на безмълвието, на съзерцанието, на духовното виждане на първоначално заложените в творението смисли. Именно там ясно се вижда как при сътворението е заложено първичното единство, пълнотата на човека. Във „вътрешната тишина, исихия (т. е. вътрешен мир, безмълвие – б. Д. П.) е състоянието на душата, което не е нито частично, нито разделено. Или тя е цяла, или тя не съществува“ [10]. Тоест чрез духовна насоченост, концентрация посредством молитвата, се стига до същността на нещата, които не могат да бъдат изведени във външния, емпиричния свят. Молитвата отива отвъд външния словесен изказ, настанява се в сърцето и го съединява с ума в цялостен акт на познание, на непосредствен опит, в преживяване на отвъдемпиричната действителност. Следователно Откровението в своя произход и същност е метавербално, постижимо единствено и само чрез сърцето в просветления, духовния ум.

„Възвишените състояния на просветления ум и молитвата препращат ума, след отделянето му от всичко сетивно и умовъзприемаемо, в сферата на тайнственото богословие – неизказаното познание на Бога в акта на непосредственото надумовъзприемаемо съединение с Него – в екстаз“ [11].

Бележки

[1] Zacharou, Archimandrite Zacharias Hesychasm, the Bedewing Furnace of the Heart. The Stavropegic Monastery of St John the Baptist, Essex, UK, 2022, p. 15.
[2] За верността на исихазма към Откровението вж.: Попмаринов, Д. Библейски основания на исихасткия синтез (Според учението на св. Григорий Палама) В: Съвременни богословски проблеми, изд. „Омофор“, София, 2004, с. 63 и сл.
[3] За същността, учението и аскетическия опит на исихазма вж. Archimandrite Zacharias Zacharou, Hesychasm…
[4] (Захару), Архимандрит Захариас Разширяването на сърцето, Фондация „Покров Богородичен“, София, 2018, с. 107.
[5] Пак там, с. 156.
[6] Пак там, с. 188.
[7] Пак там, с. 190.
[8] Мелетий, Монах PG. T. 64, 1301. Цит. по: Позов, А. Основы…, с. 20.
[9] Епифанович, С. Преподобният Максим Изповедник и византийското богословие. Фондация „Покров Богородичен“, София, 2008, с. 57.
[10] Zacharou, Archimandrite Zacharias Hesychasm,… р. 15.
[11] Епифанович, С. цит. съч., с. 135.

Откъс от книгата “Библейска антропология”, ИК Омофор >>>

Дарение с кредитна/дебитна карта