Митрополит Антоний за смъртта и живота

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

На 4 август 2003 г., преди 23 години се престави в Господа Сурожкият митрополит Антоний (в света Андрей Борисович Блум; 1914–2003) — изтъкнат християнски проповедник и богослов. Публикуваме негови размисли за живота и смъртта.

„Моето отношение към смъртта е своеобразно и ми се иска да обясня защо се отнасям към смъртта не само спокойно, но и с желание, с надежда, с копнеж по нея. Първото ми ярко впечатление от смъртта е един разговор с баща ми, който веднъж ми каза: „Трябва да изживееш живота си така, че да се научиш да очакваш собствената си смърт така, както женихът очаква своята невеста: да я чакаш, да жадуваш за нея, предварително да ликуваш от тази среща и да я посрещнеш с благоговение и нежност.“

Второто ми впечатление (разбира се, много години по-късно) беше смъртта на баща ми. Той почина внезапно. Отидох при него в бедната малка стая на последния етаж на една френска къща, където имаше легло, маса, столче и няколко книги. Влязох в стаята му, затворих вратата и спрях. И ме обгърна такава тишина, такава дълбочина на тишината, че, спомням си, възкликнах на глас: „А хората казват, че съществува смърт! Каква лъжа е това!“ Защото тази стая беше изпълнена с живот — и то с такава пълнота на живота, каквато никога не бях срещал извън нея, на улицата, в двора. Ето защо имам такова отношение към смъртта и защо с такава сила преживявам думите на апостол Павел: „За мене животът е Христос, а смъртта – придобивка“ – защото докато живея в плът, съм отделен от Христа…

Но апостолът добавя по-нататък думи, които също много ме поразиха. Цитатът не е точен, но ето какво казва: той изцяло желае да умре и да се съедини с Христа, но добавя: „Обаче заради вас е нужно да остана жив и ще продължа да живея“. Това е последната жертва, която той може да принесе: всичко, към което се стреми, на което се надява, за което живее, е готов да отложи, защото е нужен на другите.

Виждал съм много смърт. Петнадесет години работих като лекар, пет от които — по време на войната или във френската Съпротива. След това прекарах четиридесет и шест години като свещеник и постепенно погребах цяло поколение от нашата ранна емиграция; така че съм виждал много смърт. И ме порази това, че руснаците умират спокойно, а западните хора по-често — със страх. Руснаците вярват в живота, отиват към живота. И ето едно от нещата, които всеки свещеник и всеки човек трябва да повтаря на себе си и на другите: трябва да се подготвяме не за смъртта, а за вечния живот.

За смъртта ние нищо не знаем. Не знаем какво се случва с нас в мига на умирането, но поне в зародиш знаем какво е вечният живот. Всеки от нас знае от опит, че има мигове, когато вече не живее във времето, а с такава пълнота на живота, с такова ликуване, което не принадлежи просто на земята. Затова първото, на което трябва да учим себе си и другите, е да се подготвяме не за смъртта, а за живота. А ако говорим за смъртта, трябва да говорим за нея само като за врата, която широко ще се разтвори и ще ни даде да влезем във вечния живот.“

Дарение с кредитна/дебитна карта