Време и Църква

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

Идването на Христос донесе Божието Царство на света. И мястото, където се разкрива Божието Царство, е Църквата. Тя запазва вечността в Историята и дава на Историята перспективата на вечността. Църквата е тялото Христово, което надхвърля пространството и времето, свързвайки хората в свръхвремево и трансцендентно общение, където всичко присъства в Светия Дух. В Църквата се спасява времето и целият свят. Това, което Бог даде на света, съществува в Църквата и след това се дава на човека за неговото спасение и обновление.

Божието Царство не само се очаква като бъдещо, но се усеща и като настоящо. И възкресението и обновлението на хората в Христос не само се очаква в бъдещето, но и вече се дава в настоящето: „Идва час, и сега е, когато мъртвите ще чуят гласа на Божия Син, и които чуят, ще оживеят“ (1). Гласът на Христос, който вече бе чут и призова хората от смърт към живот, ще призове и тези, които са в гробовете, и ще ги оживи. Часът, който идва, но и който вече присъства, е часът на пришествието на Христос. Той е самият Христос. Краят (есхатонът) съществува в последния Адам, Христос. Очакваните неща вече се дават в Неговото лице. Периодът на пришествието на Христос и Неговата Църква е периодът на „последните дни“ (2). Това е периодът, през който Бог и Неговото Царство се разкриват в Историята (3). Това е началото на вечния живот, който не се прекъсва от смъртта (4).

Преображението и Възкресението на Христос вече представляват проявления на Божието Царство в света. И времената след идването на Христос са последните времена. Разкриването на Божията слава в Църквата с идването на Светия Дух в деня на Петдесетница, както и личните явявяния пред светците на Църквата, са есхатологични събития. И преживяванията на тези събития са преживявания на последното Божие откровение, които, тъй като се осъществяват в пространството и времето, където все още съществуват тлението и смъртта, имат характер на „отчасти“ (5). Така есхатонът е едновременно настоящ и очакван, преживяван и желан.

С основаването на Църквата се осъществи общението на Бога с хората. Нетварният и вечен Бог се обедини онтологично с тварния и смъртен човек. Вечният живот се разкри в преходния. Така тварният и смъртен човек става по благодат нетварен, вечен и безкраен, т.е. безначален, защото нетварна, вечна и безначална е и благодатта, която обновява неговото съществуване. Вече не остава нищо, което да пречи на свързването на тварното и нетварното, на временното и вечното, на настоящия и бъдещия живот. Времето, през което се осъществяват тези събития, е последно. Денят и часът са последни. Вече нищо не се очаква. Нито Месия, нито Утешител, нито Антихрист. Всичко присъства. И Христос, и Утешителят, и Антихристът. Христос присъства чрез Светия Дух в Църквата. И Антихристът присъства като зъл дух, който воюва срещу Църквата (6). Присъствието на Антихриста представлява есхатологичен феномен не толкова сам по себе си, колкото във връзка, или по-точно в противопоставяне на есхатологичното Пришествие на Христос. Всичко, което се осъществява с въплътеното Божие откровение в Историята, с Неговото разпване и Възкресение, създава последните времена, последния ден, последния час, който съществува тук и сега.

Следователно, есхатонът не се ограничава до края на Историята, а съществува вече в нейния живот. Целият период след идването на Христос са последните времена. И Христос, Който е „Алфа и Омега. …Който е, Който е бил и Който иде “ (7), е Господ, началото и краят на Историята. Който има Христос, има живот (8). Опитът от този живот съществува вече в Църквата. Обновлението и обожението на човека в Христос, което се очаква в бъдещия век, се преживява вече от настоящия живот: „сега сме чеда Божии; но още не е станало явно, какво ще бъдем. Знаем само, че, кога стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим както си е“ (9).

Божието царство, макар и да се явява в света „смътно като през огледало“ (10), не престава да присъства истински. Символите, с които се дава, не са метафорични или аналогични, а реални. Нетварната светлина на Преображението, на Възкресението, на Петдесетница, както и тази, която виждат светците на Църквата, е светлината на Божието Царство. Тя е истинският символ на Неговото присъствие. Голямата грешка, която се прави главно от западното богословие по този въпрос, е, че символичното или „частичното“ проявление на Божието царство в света се приема с метафоричен или аналогичен смисъл. Това отхвърлил особено силно свети Григорий Палама по време на спора си с Варлаам Калабрийски. Светлината на Преображението, която е същата като светлината, която виждат светците на Църквата, не е тварен символ на Божието царство, а Негов естествен символ. Тоест, това е самата светлина на Божието царство, която се явява „отчасти“, за да стане достъпна за човека.

Както зората, която идва от слънчевата светлина, представлява естественият символ или предверие към нейното разкриване, така и нетварната светлина, която се разкрива в Църквата, представлява естественият символ на Божието Царство (11).

Есхатологичният характер на Църквата се разкрива особено в Тайнството Божествена Евхаристия. Извършването на това Тайнство е централният и изключително есхатологичен акт на Църквата. Това е нейната Литургия. Тя конституира съвършеното общение, което надхвърля разделенията на пространството и времето и разкрива Божието царство на света. Участието в Божествената Евхаристия е общение с Христос. То е участие в Неговия вечен живот (12). То е влизане в Неговото царство. Тези неща не се представят метафорично, а се осъществяват реално и се предлагат като преживяване на членовете на Църквата. Християнският живот има опитен характер. И съдържанието на това преживяване е пришествието на Божието царство. Него предпоставя, към него се насочва и от него се храни животът на вярващите в Църквата.

Участието в царството Божие поражда надхвърляне на времето. Както и пришествието на Божието царство в света премахва разделенията на времето. Литургията на Църквата, Божествената Евхаристия, която е и залогът на Божието царство, преобръща всяко понятие за времева последователност. Това е Вечерята, на която Христос предлага Своето Тяло и Кръв преди Своето Разпване, и която продължава да функционира след Неговото Възкресение.

Христовата Църква не е конвенционална или отделна социална група, а съборна общност. И тя е съборна, защото се простира не само „навсякъде по вселената“, но и „навсякъде във времената“ (13). Освен това Църквата свидетелства за вечността в света и насочва света към нея. Църковните установления, отбелязва Св. Василий Велики, пренасят ума на човека „от настоящите към бъдещите неща“. Така, продължава същият йерарх, с всяко коленичене и изправяне вярващият свидетелства на практика, „че чрез греха паднахме, но чрез човеколюбието на Този, Който ни създаде, бяхме призовани към небесата“ (14).

Тази проста и изразителна проява на колениченето дава повод на Св. Василий Велики да спомене новите измерения, в които се разгръща животът на вярващия. С приемането на Божието човеколюбие, като сила, която издига от земята към небето, човекът открива нови насоки в праволинейното време на Историята. Вечността се свързва с времевостта. Така всеки ден, всеки час, всеки момент в праволинейното време придобива неограничена широта и необятна тежест. Той става съд на вечността и се дава като възможност за общение на ограниченото с трансцендентното. Вечното става достъпно във времето. И времето не се ограничава до мимолетен и необратим поток, а всеки негов момент предоставя на човека възможността да влезе в безкрайната любов на вечния Бог.

Църквата не се подчинява на времето, а води от времето към вечността. Като тяло Христово и общност на обожението, Църквата въвежда света в Божието Царство. Но и отново като тяло Христово и общност на обожението, Църквата разкрива Божието Царство в света. Светът и Божието Царство се свързват и преплитат, създавайки по този начин есхатологичния период на присъствието на Църквата. Времето на Историята става „пространство“ за интегриране във вечността.

Преодоляването на света се осъществява в Христос в Църквата чрез благодатта на Светия Дух (15). Църквата не се унищожава заедно със света. Краят на света, който ще бъде и краят на времето, няма да бъде и край на Църквата. Църквата води към Божието Царство. И както разкриването на Божието Царство не става изведнъж, а се разгръща постепенно, така и краят на света не идва изведнъж, а се явява като предвестие и като завършек. Предвестието към края било разрушаването на Йерусалим, а неговият завършек ще бъде окончателното разрушение.

Говорейки за края на света, Христос свързва разрушаването на Йерусалим с разрушаването на света и завършва с уверението: „няма да премине тоя род, докле всичко това не се сбъдне.
 Небе и земя ще премине, ала думите Ми няма да преминат“ (16). Разрушаването на Йерусалим се осъществи, преди да премине поколението, на което говореше Христос. И окончателното разрушение ще се осъществи, преди да премине поколението на християните (17). Краят на света, както и неговото начало, не може да бъде поставен в някакъв конкретен момент. Началото и краят на света се възприемат от човека само във връзка с тяхното конвенционално място във времето.

Така, без да представляват субективни явления, те са неизбежно свързани със субективното положение на човека в Историята и са недостъпни като израз на Божията воля. По-правилно би било да говорим не за края на света, а за тайната на края на света, която ще бъде и тайната на края на времето, както трябва да говорим и за тайната на началото на света, което е и тайната на началото на времето.

Преди времето, както и след времето, съществува свръхвремевата вечност и безкрайност (18). Времето придобива смисъл, защото се свързва с вечността и безкрайността. То става истинска История, защото се обединява с есхатологията (19). Историята няма смисъл без някакъв край. И краят на Историята след идването на Христос съществува във всеки неин момент. Така смисълът на Историята за Църквата се намира в неограничената дълбочина на всеки неин момент, а не във външните промени на времевия поток. Продължителността на времето и Историята придобива стойност чрез оползотворяване на тяхната дълбочина. И дълбочината на времето и Историята дава единственото съществено оправдание на тяхната продължителност.

Ограничаването на времето до едноизмерно движение неизбежно води до разочарование и отчаяние. Историята на цивилизациите е История на разочарования. И т. нар. християнска цивилизация, като човешко творение в праволинейното Историческо време, има същия край. Това, което Църквата предлага обаче, е изход от светската безизходица. Това е преходът от безцелния времеви поток и вихър към пълнотата на божествената любов и живот. Светското пространство и светското време са свързани с измамата на света. Те обаче се превръщат в положителни фактори, когато се използват като поводи за интегриране в истината на вечния живот. Настоящият живот, отбелязва Св. Василий Велики, всъщност е смърт. Друг е животът, към който Христос призовава човека (20). Това е животът, който не се подчинява на измамата на света и разочарованието от смъртта. Това е животът, който преобразява човека и го поставя извън човешките възможности и перспективи. Това е животът на Божието царство, което се разкрива в Христовата Църква и се предлага на човека тук и сега.

Християнинът е призван да използва правилно времето си и да го влага в перспективата на вечния живот (21). Относителността и аномалията на настоящия живот не са отрицателни състояния или просто епизоди, а възможности за преход от „подвижните и колебливите към постоянните и неподвижните (неща)“ (22). В тази перспектива всичко намира своето място и своето оправдание. Нищо не се изоставя. Нищо не се пренебрегва. Нищо не се разглежда като случайно. Бог е Господ на света и на Историята, Всевиждащ и Вседържител. Радостта и болката, успехът и провалът, напредъкът и разрушението не се унищожават взаимно, а се предлагат като средства за възпълване на човека; за всеобщо утвърждаване на неговия живот, което се осъществява в Църквата.

Църквата не се отвръща от времето, а се открива във времето. Тя не тъгува за това, което е отминало, нито се тревожи за това, което идва. Краят на деня, който отминава, става начало на деня, който идва. Всяка Вечерня въвежда в новия ден. И докато човек може да се тревожи за това, което е загубил, или да се радва за това, което очаква, докато може да тъгува за миналото и да се страхува за бъдещето, го призовава постоянно и неотклонно към един път, бидейки поверен в ръцете на Бога. На Този, Който е Господ на времето и на Историята, Вседържителят.

Бележки

1. Йоан 5:25.
2. Срв. Деян. 2:17. 2 Тим. 3:1. Евр. 1:2. Иак. 5:3. 1 Йоан. 2:18. Св. Атанасий Велики, Против арианите 1,55, PG 26,125C.
3. Вж. Мат. 16:28. Марк. 9:1. Лука 9:27,
4. Вж. С. Агуридис, „Време и вечност (есхатология и мистицизъм), в богословското учение на св. Йоан Богослов“, Научен годишник на Богословския факултет, том 3, Солун 1958, с. 156. (на гръцки език)
5. 1 Кор. 13:9.
6. „Деца, последно време е. И както сте слушали, че иде антихрист, и сега са се появили вече много антихристи: от това и познаваме, че е последно време. “ (1 Йоан. 2:18). Срв. и 4:3. Повече за Антихриста вж. в моето изследване “Православно богословие и социален живот”, Солун 1989, стр. 126-35 (на гръцки език).
7. Откр. 1:8. 8. 1 Йоан. 5:11. 9. 1 Йоан. 3:2. 10. 1 Кор. 13:12. 11. Вж. Григорий Палама, В защита на свещено безмълвствуващите 3,1,14, Съчинения, том 1, Солун 1962, с. 628. Опровержение на Акиндин 5,8,33, Съчинения, том 3, Солун 1970, с. 311. 12. Вж. Йоан 6:33-7. 13. Йоан Златоуст, Тълкувание на псалм 144,4, PG 469-70. 14. За Светия Дух 27,66, PG32,192C. 15. Срв. „Нека дойде благодатта и нека премине този свят“.
8. Йоан 5:11.
9. 1 Йоан 3:2.
10. 1 Коринтяни 13:12.
11. Вж. Григорий Палама, В защита на свещенобезмълвстващите (Υπέρ των ιερώς ησυχαζόντων) 3,1,14, Съчинения, т. 1, Солун, 1962, с. 628; Опровержение срещу Акиндин (Αντιρρητικός προς Ακίνδυνον) 5,8,33, Съчинения, т. 3, Солун, 1970, с. 311.
12. Вж. Йоан 6:33–37.
13. Йоан Златоуст, Тълкувание на Псалом 144, 4, PG 55, 469–470.
14. За Светия Дух (Περὶ Ἁγίου Πνεύματος), 27,66, PG 32, 192C.
15. Срв. „Да дойде благодатта и да премине този свят“ („Ελθέτω χάρις και παρελθέτω ο κόσμος ούτος”)
16. Мат. 24:34-5.
17. За тълкуването на думата „поколение“ като поколение на християните вж. Йоан Златоуст, Беседа върху Матей 77, PG 58, 502.
18. „Ако съществува някакво първо състояние на сътворението на света, съответстващо на надсветовните сили, то е свръхвременно, вечно и безкрайно “ Св. Василий Велики, В Шестоднева 1,5, PG 29,13А,
19. Срв. O. Clement, Transfigurer le temps. Notes sur letemps a la lumiere de la tradition orthodoxe, Neuchatel 1959, с. 130.
20. Беседа върху Псалм 33:9, PG 29,373A.
21. Вж. Еф. 5:16. Кол. 4:5.
22. Св. Григорий Богослов, Слово 7,19, PG 35,780В.

Източник: www.pemptousia.gr
Превод: Константин Константинов
Снимка: phaicon.net

Препоръчително четиво: Паламика, проф. Георгиос Мандзаридис, ИК Омофор >>>

Дарение с кредитна/дебитна карта