Да се научим да четем

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

Веднъж ми казаха, че в юдейската традиция имало практика, според която четенето на книга Иезекиил било забранено преди навършването на 40-годишна възраст. Това ми се струва оптимистично. Мисля също, че съвременният ум е неспособен да проумее идеята, че четенето не е неутрална дейност. В най-добрия случай разсъждаваме така: може би има информация, която не мога да разбера. Рядко допускаме, че информацията може да бъде вредна.

Тя може да те убие. Може да хвърли ума ти във външната тъмнина. Четенето може да бъде опасно.

Германският поет Гьоте е написал прочутата „Чиракът на магьосника“ („Der Zauberlehrling“) – поема, която мнозина познават от филма на Уолт Дисни. В него чиракът на един магьосник се отегчава от задълженията си и използва магия, за да накара кофата и метлата да вършат работата вместо него. Но нещата излизат извън контрол. Чиракът разсича метлата на две, за да я спре, но вместо това тя се превръща в множество метли. Мики Маус демонстрира този хаос по обичайния си блестящ начин. Когато старият магьосник се завръща (в поемата на Гьоте), той казва, че никой освен Учителя не бива да се осмелява да призовава метлата.

В света на Мики Маус, в който живее съвременността, всеки се смята за Учител.

В стихотворението на Гьоте има един прекрасен стих:

„Духовете, които призовах,
сега не мога да отпратя.“

Ние сме залети от море от духове, призовани от собствената ни арогантност и глупост. Достоевски изобразява същото безумие в своята знаменателно озаглавена книга “Бесове”.

И всичко това – заради четенето? Да, когато четем погрешните неща в неподходящото време. Душата е духовно деликатно нещо, което лесно може да бъде наранено и се възстановява бавно. Съвременността проявява арогантност по отношение на почти всичко. Представяме си, че сме най-мъдрите и най-умните хора в цялата история, като непрестанно си повтаряме, че знаем по-добре от всички, които са живели преди нас. Затова без колебание си избираме отделни идеи, приемаме, че ги разбираме и че сме ги овладели.

Валерия Алфеева, майката на митрополит Иларион Алфеев, е написала един много увлекателен полуавтобиографичен духовен роман, “Поклонение в Джвари”. Той разказва историята на една жена, която се опитва да намери пътя към вярата в последните дни на Съветския съюз. Тя и синът ѝ се озовават в един манастир в Грузия, който по това време се възстановява и се изгражда отново. Игуменът е човек с дълбока духовна проницателност. Докато четях книгата, особено силно ме впечатли моментът, когато игуменът се разстройва много, след като разбира, че тя е чела св. Максим Изповедник. Той се пита дали изобщо е възможно тя да бъде спасена! Съветът му е да не чете повече през деня, а да се моли.

Познавам и още по-мрачни истории. В момента Православието е залято от хора, които търсят пътя към Църквата. Само през тази календарна година енорията, към която принадлежа, е приела около сто нови членове. Това е история, която се повтаря навсякъде около нас. А с търсенето идва и силното изкушение човек веднага да се устреми към „по-дълбоките“ неща, да търси едно овладяване на знание, което не може да бъде намерено нито в интернет, нито в книга. Самопровъзгласили се апологети, без подготовка и без каквато и да било отчетност, предлагат знание, което самите те не притежават.

Ние не се спасяваме чрез информация. Твърде често информацията ни погубва.

Какво е толкова опасно?

Познанието за Бога е лично и основано на взаимоотношение, а не академично. Бог не може да бъде изучаван като лабораторен плъх под микроскоп, нито пък богословието е философска система, проста съвкупност от идеи. Тези твърдения, които наричаме „догмати“, по думите на о. Георги Флоровски, са „словесни икони“. Всички тези неща съществуват като дарове от Бога, които ни дават възможност да влезем в единение с Христос – с тяло, ум и душа. Това е брак между човека и Бога.

Съществуват изключително чувствителни области на душата, към които трябва да се отнасяме с нужното внимание, когато пристъпваме към Бога. Ако например познанието ни за Бога не води до все по-голяма любов към враговете ни, тогава сме в прелест. Ако например познанието ни за Бога не води до все по-дълбоко познание на самите нас – включително, и особено, на най-срамните страни на нашата личност – тогава това познание е измамно.

Редовно виждам в интернет обсъждания на някои от най-дълбоките тайни на вярата – и те често се разглеждат със същата непринудена лекота, с която се обсъждат философски теми. Водим спорове за неща, които всъщност би трябвало просто да почитаме. „Православие“ не означава „правилно учение“. Най-добрият превод е „правилно славословие“, тоест „правилно поклонение“.

Именно в богослужението, в истинското преклонение, ние познаваме Бога. Именно в това същото съзерцание на истинския и жив Бог започваме да познаваме и себе си – и се срещаме със самите себе си в отвращение. Това е нещо, към което не можем да пристъпваме лекомислено. Такова познание може да ни съкруши. Защото в същия миг, в който изпитваме отвращение към самите себе си, трябва да познаваме и истинската дълбочина на Божията любов. Иначе подобно знание би било непоносимо.

Христос се обърна към Своите ученици Яков и Йоан, които искаха да седнат от дясната и от лявата Му страна:

„Можете ли?“ – попита ги Той.

Същият въпрос може да бъде зададен и по отношение на Свещеното Писание, както и на писанията и ученията на Църквата.

Можем ли? Време ли е? Готов ли съм? Наистина ли искам да вляза в единение с Бога чрез Христос?

Той е любящ Бог и още от началото ни е дал пълнотата на Своята Църква, за да ни води към това единение. Не можем да вършим тези неща сами, нито като учители и господари. Нека Бог ни дари с търпение – защото „с търпението си ще придобиете душите си“ (Лука 21:19).

Четете умерено и заради спасението на душата си, а не заради информацията. Четете, за да се поправяте, а не за да овладявате знанието. Не забравяйте да се молите.

Източник: Glory to God for All ThingsGlory to God for All Things

Дарение с кредитна/дебитна карта