Онтология и теология на силата

Интервю с о. Николаос Лудовикос

– Войни без край, общества без глътка въздух на една планета, която буквално е пламнала. От друга страна, когато човек свикне с несправедливостта, казват, че престава да я разпознава. Искам да ви попитам нещо преди всичко останало. Живеем в свят, в който войната се завърна с огромна сила на всички фронтове. Дали силата е това, което определя всичко?

– Силата е това, което изглежда определя всички сцени на историята днес. В този смисъл бих искал предварително да кажа нещо, което може би ще се превърне в мото на анализа, който предстои.
Това, което се случи, е донякъде неочаквано, но мисля, че ще имаме време да го обясним. Става дума за мащабното озападняване на света.

Някога Хънтингтън беше написал прочутата си книга „Кои сме ние?“ („Who Are We?“). Там той казва нещо много важно, което разбират всички, които познават Америка, Съединените щати.
Всичко, което пристигне там като духовно или интелектуално течение, се превръща в англопротестантско. И Православието става англопротестантско, и католицизмът става англопротестантски, и будизмът става англопротестантски, и ислямът също в известен смисъл се превръща в такъв.

Защо? Защото структурите на разбиране са оформени от англопротестантската традиция. Това в голяма степен представлява американската идентичност. Разбира се, към това се добавя и силният търговски елемент, характерен за американското общество.

Така стояха нещата в Америка. Но Америка като държава и като идентичност винаги е поддържала връзка с Европа.

– Нека не забравяме, че много от идеите, които бяха заложени като бомби в Европа, избухнаха в Америка. Дерида, Фуко и цялата тази интелектуална вълна оказаха влияние първо там, а после и тук.

– Именно. За да може човек да навлезе в идеологическия пазар на този свят, трябва да принадлежи към този огромен културен и интелектуален ареал, който днес включва Америка и Европа.
Така се създава един огромен свят, в който начините, по които разбираме основни въпроси на съществуването и историята, стават общи. По-късно ще обясня това по-подробно.

– Тоест мисленето и анализът са се унифицирали?

– Точно така. Именно това имам предвид.

Когато бях в Кеймбридж, виждах как хора от Африка идват да работят според английския модел на научни изследвания и дисертации. След това много от тях се интегрираха в същата система.
Същото важеше и за мюсюлмани от различни страни. Особено в Кеймбридж, който е истински кръстопът на идеи. Там идваха китайци, японци и много други. За да участват в разговора и да внесат собствените си традиции в него, те трябваше да възприемат понятийния и структурния апарат, изграден от гръко-западния свят.

Вече използвам израза „християнски гръко-западен свят“ и към него се обръщам постоянно в книгите си. Това е днешният глобален свят. Нещо трудно може да бъде разбрано, ако не бъде поставено в рамките на този свят.

– Позволете ми малко да ви провокирам. Казахте „гръко-западен свят“, а не „гръцки свят“.

– Защото глобалният свят не е гръцки. Но е гръко-западен. Този израз е на Касториадис. Аз просто добавям определението „християнски“. В понятието „гръко“ се включват и славяните, и руснаците. Те също говорят чрез този културен код. Достоевски е европейски автор. Толстой е европейски автор. Бердяев и много други философи също са европейци. Не можем да разберем европейската идентичност без тях.

– Разбирам…

– Те са усвоили един общ език на мисленето. Тук е и проблемът, който съществува и в гръцките академични среди, особено в моята област – богословието.

Някои хора развяват знамето на една уж „чиста“ православност. Но ако тази традиция не бъде преведена на език, който светът разбира, и ако не влезе в диалог със света, тя никога няма да покаже своето истинско значение. А православната традиция има изключително важни неща за казване – дори удивителни неща. Но те могат да бъдат изразени само чрез диалог със западната философия, психология и теология. Иначе се стига до самозатваряне и самопотвърждение пред огледалото. От един момент нататък това започва да прилича на форма на колективна заблуда или, ако използваме по-точния термин, на параноидност.

Живеем в глобален свят – в онова, което наричаме „глобално село“. Интернет окончателно завърши този процес.Днес всички разговаряме с всички. На какъв език? На английски. Превеждаме един на друг идеите си чрез общ речник, който постепенно става универсален. Основни понятия като „битие“, „съществуване“ и много други са с гръцки произход. За съжаление мнозинството гръцки интелектуалци са по-скоро посредници. Те чакат първо да „звънне камбанката“ във Франция, Германия или Америка, за да разберат, че се е случило нещо значимо, а след това се включват в разговора, обикновено като последователи.

Светът се хомогенизира. Но ако се хомогенизира по определен начин, тогава и неговите болести започват да ни засягат. Те стават разбираеми за нас, защото вече са част от нашия език. Разбирате ли? Ако някой иска да те съблазни, ще ти говори на твоя език.

– Да.

– Ако културата функционира като съблазнител – а тя действително функционира по този начин – или както казва Рене Жирар, чрез механизма на подражателното поведение, тогава всичко това е напълно естествено. Тъкмо затова някога Константинос Караманлис казваше: „Принадлежим на Запада.“ С това той имаше предвид, че единственият начин да се изразим в съвременния свят е да се впишем в тази голяма християнска гръко-западна рамка, в която се включват Америка, Европа и в крайна сметка почти целият свят.

– Но тази обща мисловна рамка не унищожава ли идентичността и самобитността?

– Не, защото идентичността винаги е продукт на диалог. Вижте, ако човек изучава древната философия, ще види, че много идеи идват от Изтока. Ако чете Плотин – аз написах книга „История на древногръцката философия“ – ще забележи това много ясно. Спомням си, когато бях в Кеймбридж, четях Плотин и Шанкара един до друг и понякога имах чувството, че чета едно и също нещо. Плотин дори придружава император Гордиан в походите му към Изтока в продължение на две години. Той търси, изследва, възприема. Затова казвам, че автентичните идентичности винаги идват от бъдещето. Никога от миналото, макар че използват миналото.

– Харесва ми тази формулировка. Но искам да ви попитам нещо друго. След като споменахте Плотин, а живеем в особено бурни времена…

– Бих казал, че човечеството днес си играе дори с възможността за ядрена катастрофа. Не непременно защото ще бъдат използвани ядрени оръжия, а защото може да бъдат ударени ядрени съоръжения. Вече навлизаме в същинската ни тема. Цялата история на западното самосъзнание, която минава и през Плотин, е история на субективизма. Това е въздигането на субекта. А това, казано по друг начин, е онтология на силата. При Плотин се случва нещо много важно. Става дума за едно донякъде грубо навлизане на платонизма в западния свят.

– Грубо навлизане?

– Да, грубо навлизане. Плотин извършва може би най-дръзката философска стъпка от всички. В 54-ия трактат, в последната Енеада, той се опитва да покаже, че Единното и Азът могат да съвпаднат. Там той казва, че тези две реалности стават едно. Тоест аз мога да се отъждествя с Единното и Единното да стане мое собствено битие. Аз наричам това „мито-онтология на егото“ – мистична онтология на аза. От психоаналитична гледна точка това е изключително опасна идея. Много е близо до параноята – това разтваряне на границите между аза и Абсолюта, между човека и Единното. Но същевременно това е фундаментална идея за западната цивилизация. За да бъде подкрепена тази идея, се появява твърдението, че човекът е преди всичко душа. Това прави бл. Августин. Бл. Августин е християнин, но преди това е чел неоплатониците.

– Ориген е бил съученик на Плотин при Амоний Сакас.

– Именно. Плотин и Ориген учат при един и същи учител – Амоний Сакас. След това идва Блажени Августин и казва: човекът е мислеща душа. А когато го попитат каква е същността на мисленето, той отговаря: волята. Следователно човекът е мислеща воля. Какво означава това? Волята постоянно надскача себе си. Бл. Августин, като християнин, не може да каже като Плотин: „Тялото е без значение, изхвърлете го.“ Но какво прави вместо това? Подчинява го. Така мисленето се превръща в господство. Domination. И тук се ражда първият фундамент на онтологията на силата. Да бъдеш човек означава да господстваш. Да господстваш чрез мисленето, което е същността на душата ти. Но това мислене винаги е воля, защото в своята най-дълбока природа мисленето е воля.

След дълга историческа линия, която описвам подробно в книгите си, тази идея достига до Декарт. Декарт е наследник на бл. Августин. Не съм първият, който го казва, но се опитвам да го анализирам по-задълбочено. Когато Декарт казва: „Мисля, следователно съществувам“, това идва пряко от бл. Августин. Но той прави една много важна промяна – промяна, която ще повлияе на цялата история на Запада. Волята, която при бл. Августин се проявява навън и господства, Декарт я сравнява с Божията воля. Той казва: Бог е абсолютно автономно същество. Следователно аз, който съм създаден по Божи образ, също съм автономен. Така се ражда идеята за автономната трансцендентна воля. С Декарт волята за власт става автономна.

Следващата стъпка е Ницше. Там тази воля, която е воля за господство и която вече няма външен обект, защото е напълно автономна, се превръща в непрекъснато самонадхвърляне. Аз постоянно съм повече от себе си. Това е онтологията на силата. Това е и теологията на силата. Начинът, по който разбираме себе си, се превръща в непрекъсната вътрешна трансценденция.

– Докато не се превърна в свръхчовек…

– Именно. Това е логиката на съвременната западна мисъл.

– Искам да останем още малко на тази тема, защото много правилно направихте едно, образно казано, потапяне в мисленето на Александрийската школа. Смятате ли, че съвременната западна мисъл е пряко продължение на импулсите, тръгнали от Александрийската школа, или вече се е превърнала в нещо различно?

– Тя се е развила чрез Ницше. Хайдегер го казва много ясно: цялата западна метафизика завършва в нихилизма.

Какво прави Ницше? Всъщност това, което правим и ние днес. Движим се в посока на нихилизма. Какво означава нихилизъм? Разрушавам всички ценности, които не изграждат свръхчовека и моята воля за власт, а след това създавам нови. Но защо се създават тези нови ценности? За да поддържат това непрекъснато самонадхвърляне, което постепенно се превръща в цел на историята. Тази логика прониква в образованието, в начина на мислене, в цялата култура. Това, което аз твърдя в книгите си, е, че този процес в крайна сметка се е развил в нарцисизъм.

Кристофър Лаш го описва много добре. А в последната ми книга, която току-що беше преведена от английски на гръцки, говоря вече за постнарцисизъм. Днес се намираме в състояние, при което човекът започва опасно да губи всякакъв контакт с реалните същества и с реалността. Това е абсолютното царство на фантазията.

И именно тук се намесват технологиите и изкуственият интелект, които изграждат огромна конструкция, в която субектът – както пиша и в книгата си „Кадифеният тоталитаризъм“ – се превръща в субект на собствените си фантазии.

– Значи смятате, че живеем в епоха на кадифен тоталитаризъм?

– Да. И това е най-опасният, но и най-привлекателният вид тоталитаризъм. Той ни харесва. И на вас, и на мен. Именно това го прави опасен. Тоталитаризмът е състояние, което до голяма степен произтича от Просвещението. Просвещението първоначално извършва едно правилно движение. Така започват всички големи процеси. То казва:

„Представата за човешката природа, която сме наследили, е прекалено метафизична. Прекалено много мисъл, прекалено много воля, прекалено много абстрактен субект. А реалният човек – човекът от плът и кръв – почти не присъства.“

И така започва търсенето на истинския човек. Но тук се допуска грешка. Защото, отхвърляйки метафизичното измерение като нещо фалшиво, Просвещението изхвърля и самото дете заедно с водата. Изчезва всяка връзка с цялото битие, с космоса, с Бога. Това не убеждава просветителите – енциклопедистите, Волтер и останалите. Волтер дори разширява тази логика върху самата история. Той казва: „Историята не може да съдържа божествен промисъл. Ако съдържа, тогава вече не е история на човека.“ Той е един от първите, които формулират това толкова ясно. Така с Просвещението настъпва радикално отделяне. Големият проблем е, че колкото повече то утвърждава човешката природа, толкова по-ясно започва да вижда нейните граници.

– Тоест не възразявате срещу рационалистичното обяснение на света като отправна точка, а срещу това, че заедно с него е отхвърлена и метафизичната перспектива?

– Точно така. Изхвърлена е връзката с цялото, с битието, с Бога.

– И какво се случва след това?

– Откриваме ограниченията на човека. А когато ги открием, стигаме до извода, че те трябва да бъдат преодолени, защото историческата реалност изисква много повече от това, на което човекът е способен. Оттук произлизат две големи последици. Първата е тоталитаризмът на политическо равнище. Създаваме идеална държавна система и принуждаваме човека да бъде съвършен вътре в нея. Ако не е съвършен или отказва да признае това предполагаемо съвършенство на историческата система, го изпращаме в ГУЛАГ. След провала на тоталитаризма идва втората последица – биотехнологията. И тя има същата цел: увеличаване на силата.

– Искате да кажете, че съвременният ГУЛАГ или съвременната опасност…

– Виждате ли как стигнахме дотук? Попитахте ме за Плотин. А аз се опитах да покажа как от Плотин, през бл. Августин, чрез отъждествяването на егото с Абсолюта, постепенно достигаме до Ницше и след това до съвременната технология чрез Просвещението.

– Отче, искам да ви попитам нещо друго. Това, което се случва в момента и изглежда способно да повлече целия свят след себе си… Някой, който ви слуша тази вечер, би попитал: „Къде е Бог във всички тези войни?“

– Бог в тези войни понася мъчението на интерпретациите и на богословието, което самите ние сме Му наложили.

– В книгата Ви „Отворената история и нейните врагове“ твърдите, че навлизаме в система на затворена история?

– Да, бавно, но сигурно навлизаме в такава система.

– Какво означава „затворена история“?

– За да го обясня, ще трябва да спомена няколко неща от собствените си изследвания, защото става дума за сравнително нови идеи. Ще се опитам да покажа как истинският родоначалник на модерното разбиране за историята не е Хегел, както обикновено се смята. Хегел всъщност е прочел Тома Аквински.

– Тома Аквински?

– Именно него. Разбрал е него и върху неговите идеи е изградил основните си концепции. Нека започнем от Тома Аквински.

– Но Тома Аквински не разделя Църквата от държавата.

– Не, но прави нещо друго. Разделя Бога от света. И това е истинската новост. Такова нещо няма да намерите у гръцките отци на Църквата.Но ще го намерите при него. И той го прави по пет различни начина. Той е един от най-блестящите умове в историята на човечеството. Знаете ли, често ставаме жертви именно на великите умове.

– Жертви на великите умове?

– Да. Ницше го казва много красиво. Той твърди, че всеки велик философ носи своя голгота и своята хилядолетна власт над хората. И наистина е така. Когато погледнем назад в историята, виждаме следите на грандиозни интелектуални прозрения. Проблемът е, че те продължават да ни влияят столетия наред. Говорейки като историк на идеите, мога да кажа следното: На Изток имахме Ориген, но имахме и един изключителен мислител – св. Максим Изповедник. Той в значителна степен коригира Ориген. На Запад Ориген оказва влияние върху бл. Августин. А там нямаме друга фигура с мащаба на бл. Августин. След него стигаме до Тома Аквински. Но междувременно ние, на Изток, бяхме извършили огромно дело. Това е исторически факт. Имахме изключително важни корекции и развития на мисълта, които водят в съвсем друга посока. За тях ще поговорим по-нататък.Но държа да подчертая следното:

Разбирането за историята, което днес доминира в християнския гръко-западен свят, към който принадлежим и ние, не идва нито от св. Максим Изповедник, нито от св. Григорий Палама. То идва от Тома Аквински. Моделът за история, който днес се приема за валиден почти навсякъде по света, е именно аквинатският модел. А онези, които не са напълно убедени в неговата валидност – например част от мюсюлманския свят, а в известна степен и Израел – изпитват огромни затруднения в отношенията си със съвременността.

– Нека поговорим малко повече за Тома Аквински. Споменахте пет основни пункта.

– Да, пет са. Първият е следният. Тома Аквински прави разграничение между различни проявления на Божието действие спрямо света. От едната страна е творящото действие на Бога – сътворението от нищото, чрез което всяко същество получава собствената си природа. От другата страна е благодатта като свръхестествен дар, който Бог дава на определени хора, когато и както пожелае. Това означава, че природата и благодатта се разделят. Природните същества съществуват сами по себе си като Божии творения, дори без благодатта. Благодатта е нещо допълнително, което може да бъде дадено по-късно. Когато тази идея бъде секуларизирана, възниква възможността историята да се разглежда като нещо различно от природата. Природата е едно. А това, което аз създавам, е друго. Историята започва да се възприема като нещо по-висше от природата. Тя вече не е просто осъществяване на природата, а може да бъде нещо, което я надхвърля и дори ѝ противостои. Това е първият фундаментален момент.

Вторият е разграничението между общото Божие провидение, което обхваща цялото творение, и специалната благодат. Благодатта е допълнителен дар. Тя не е дадена на всички. Ако това бъде пренесено в светски план, се създава разделение между обикновените хора и онези избрани личности, които притежават „ключа“ към историята. Едните имат само провидение. Другите имат благодат. Следователно кой познава истината? Аз. Кой държи ключа към историята? Пак аз. Така се появява идеята за исторически елит.

Третият момент е разграничението между творяща любов и избираща любов. Творящата любов е насочена към всички същества. Но според тази схема съществува и специална любов, насочена само към някои. Защо Божията любов да не бъде една и съща за всички? Защо да има привилегировани получатели? Когато тази идея се секуларизира, тя укрепва онтологията на силата. Появяват се хора, които вярват, че са специално избрани и поради това имат по-висше право да управляват историята.

Четвъртият момент е, че природата може да бъде разбирана сама по себе си, независимо от благодатта. Тоест човек може да изучава природата без никаква необходимост от свръхестествено измерение. Ако искам да разбера природата на нещата, накъде ще се обърна? Към самите неща. Не към благодатта. Защото благодатта може и да не я притежавам. Може дори да не я желая. Ако искам да разбера света, ще започна от самия свят. Тук вече виждаме как постепенно се оформя модерното съзнание.

Петият момент е особено важен. Тома Аквински прави разграничение между два вида цели на човека.

Едната е естествената цел – естественото щастие, естественото познание и естественото наслаждение от света. Другата е свръхестествената цел. Тук се появява голямото напрежение.
Тома Аквински казва: Човек може да постигне естествено щастие сам по себе си. Но би било по-добре да достигне и свръхестественото. В модерната епоха обаче много хора реагират по следния начин: „Остави ме да се наслаждавам на живота. Ти можеш да се занимаваш със свръхестественото, ако искаш. Аз виждам непосредствено само природния свят.“ Така естественото започва да се възприема като достатъчно само по себе си.

И накрая, петото голямо положение е следното: Човешкото щастие като крайно съвършенство трябва да бъде свързано с най-висшата способност на човека – неговия разум. Тук Аквински е много близо до бл. Августин. Това е силно августинианска идея. Следователно историята започва да се мисли като пространство, в което управляват разумните и духовните елити. А духовност вече означава способност за господство над природата, над света и над останалите.

Разбирате ли? Получава се изключително силна защита на естественото измерение на човека. Но същевременно възниква и подозрение към всяка друга реалност, която претендира да го усъвършенства чрез условия, които човекът не желае да приеме. Когато тези идеи се секуларизират, последствията са огромни. И тогава се появява Хегел. Големият катализатор. Може би най-големият катализатор в историята на модерната мисъл. Аз твърдя, че Хегел е дълбоко аквинатски мислител. Може би съм сред първите, които го формулират толкова ясно, но виждам, че и други философи започват да стигат до подобни заключения. Какво казва Хегел? Нека използвам собствените му думи. Хегел казва: „Царството на духа се създава от човека.“ Чуйте внимателно.

Каквато и представа да имаме за Божието царство, то винаги е царство на духа, което се осъществява в човека и получава съществуване чрез човека. Полето на духа е напълно всеобхватно. То съдържа всичко, което някога е занимавало човешкия интерес и всичко, което продължава да го занимава. Човекът става действен вътре в Духа – с главно „Д“. Във всичко, което прави, Духът осъществява себе си чрез него. Сякаш Хегел казва нещо много близко до аквинатската идея за тварната благодат. Тоест начинът, по който Духът действа в света, вече не е пряко Божие действие, а действие, което се осъществява чрез самия човек. Именно тук започва модерната философия на историята. Тоест начинът, по който Бог съществува в съществата, е начинът, по който Той се проявява и съществува в мен. В моя собствен ум. Защото, както казах по-рано, тези две неща вече са били разделени.

– Ако го кажем по-просто, Хегел сякаш твърди, че дори Бог е мое духовно творение.

– Мое духовно творение в смисъл, че има абсолютна нужда от мен, за да се прояви. Аз съм начинът, по който Той достига до съзнание. Аз съм съществото, в което това става реалност. Но тук пропуснах нещо важно по-рано. Когато човек получава благодат или каквато и да било връзка с Бога, тази връзка трябва да бъде преведена на езика на природата, за да стане разбираема. Това е една от големите разлики между Тома Аквински и например св. Григорий Палама. Св. Григорий Палама би казал: „Когато човек се открие за Божията реалност, се променя самото му отношение към тялото, към себе си, към битието. Тази връзка става по благодат нетварна – става богоподобна.“ Тук обаче имаме обратното движение. Не човекът става богоподобен, а Бог става човекоподобен. Тази свръхестествена цел, тази духовна реалност, това щастие, което се постига чрез ума – всичко това остава в границите на човешкото разбиране. И все пак се нарича свръхестествено. Запомнете това. Защото когато подобна представа бъде секуларизирана, „свръхестественото“ започва да означава нещо, което се намира вътре в собствените ми възможности, стига само да положа повече усилия и да надскоча себе си.

– И това ли според вас е основата на затворената история?

– Да. Така се създава история, затворена в самата себе си. Защото всички събития, които оправдават света и дори самия Бог, се случват вътре в човека.

– Признавам, че разговорът придоби неочаквано дълбоко философско измерение. Ще се опитвам от време на време да го връщам към по-конкретни въпроси. Искам да го формулирам така. Говорим за богословието на силата. И се питам следното: Не рискуваме ли да изгубим от поглед нещо много конкретно? Геополитическо господство. Контрол над енергийните ресурси. Логиката, според която силният смята, че слабият трябва или да се подчини, или да изчезне. Изкривяването на самата идея за съпротива срещу несправедливостта. Някой би могъл да каже: „Защо говорим с богословски термини, вместо да говорим за реалността?“

– Но аз именно реалността се опитвам да обясня. Само че бих искал първо да довърша една мисъл, защото за мнозина това са нови и сложни идеи. Освен това в телевизионен разговор е трудно да се предаде всичко. За да бъдат изложени тези тези, са били необходими стотици страници текст, а ние сега ги събираме в няколко изречения. Нека останем още малко при Тома Аквински. Когато той се опитва да обясни как Бог обича света, изхождайки от платоническо, неоплатоническо и аристотелово наследство, стига до следното заключение: Бог не може да обича нещо, излизайки извън Себе Си. Защото всичко сътворено е по-нисше от Него. Тогава как обича творенията? Отговорът е: Обича ги вътре в Своя ум. Това е една от първите форми на онова, което аз и други наричаме самореферентен субект. Тоест субект, който възприема света вътре в собствената си вселена. Според Тома Аквински човекът трябва да има отношение към Бога. Но същевременно той казва, че отношението между Бога и човека не е реално отношение за Бога. За човека е реално. За Бога – не. Какво означава това? Означава, че Бог мисли човека вътре в Себе Си и няма нужда от тази връзка. Той е напълно самодостатъчен. Честно казано, за мен винаги е било трудно да разбера по какъв начин това се нарича любов. Но когато тази идея бъде секуларизирана, тя се превръща в модел за човека. Появява се мислещ и волеви субект, който осъществява целия свят вътре в себе си. Това допълва всичко, което казахме дотук. И така постепенно се оформя една много мощна философска конструкция, която в крайна сметка определя начина, по който съвременният човек разбира самия себе си. Какви са нейните основни характеристики?

Първо – волева и трансцендираща мисъл. Мисъл, която непрекъснато надхвърля себе си.
Второ – субект, който разбира света вътре в самия себе си, подобно на Бога.
Трето – история, отделена от Бога, защото е отделена от благодатта.

История, която се осъществява от кого? От мен. С какви средства? Чрез волята за сила. Чрез разбирането ми за самия мен като същество, което превръща всички останали същества в обекти. Само аз съм субект. Само аз мисля. Само аз осъществявам надхвърлянето. Само аз съм действащият център. Само аз. Така се ражда субектът на силата. И същевременно субектът на затворената история.

– Защото той остава единственият истински субект.

– Именно. С предпоставките, заложени от Тома Аквински и доведени до крайност от Хегел, Бог съществува само доколкото се проявява в мен. Историята вече е нещо, което аз самият разигравам. Аз съм пълният образ на Бога. Бог е автономен. Следователно и аз съм автономен. Бог обича всички в Себе Си. Следователно и аз обичам всички вътре в собственото си съзнание.

– Значи се получават две паралелни и раздалечаващи се линии.

– Получават се едновременно онтология на силата и затворена история. И тогава започва истинската лудост. Защото, както отбелязва Карл Попър, историята постепенно се превръща в история на силата. Това го виждаме в безброй безсмислени войни. Особено през XX век. Виждаме го в тоталитарните режими с милионите им жертви. Навсякъде се появяват хора или групи, които твърдят, че притежават ключа към историята. Те се поставят над останалите. Те винаги разбират света в рамките на собственото си нарцистично пространство. А нарцисизмът може да бъде и колективен. Той не е липса на отношения.

– Точно така. Нарцисизмът не е отсъствие на връзка.

– Да, затова съществува и на колективно ниво. Например Хитлер е крайно нарцистична личност. Но същевременно неговият нарцисизъм се поддържа от цял един народ. Хората участват в този колективен нарцисизъм, преживявайки го като лично възвисяване и едновременно допринасяйки за общото му осъществяване.

– Но индустриалният комплекс на нацистка Германия е основният двигател и източник на ресурси за похода на Хитлер в Европа.

– Точно така. И затова Ницше казва нещо удивително: че XX век ще бъде векът на безумните войни.

– Нима войните имат логика?

– Понякога има войни, които притежават определена логика. Например ние разглеждаме Гръцкото въстание от 1821 г. като логична реакция срещу едно изключително тежко потисничество, както в Крит, така и в останалата част на Гърция и в други балкански земи.

– Да, но по същото време Османската империя е твърдяла, че това е бунт, анархия, тероризъм. Правя връзка със съвременността.

– Тук говорим за справедливостта на войната. Съществува понятие за справедлива война.

– Но съществува ли то днес?

– Все по-малко. В епохата на алгоритмите войните стават все по-абсурдни. Именно защото този западен модел е единственият начин, чрез който дори незападните общества се опитват да изградят своята идентичност. Това искам да кажа. Осъществяването на живота им, историческата им сигурност, просперитетът и бъдещето им се определят чрез понятия за сила, които са изцяло западни. Това е тема за дълъг разговор и може да бъде защитена с много аргументи.

Преди да стигнем до исляма, бих добавил още нещо. „Кадифеният тоталитаризъм“ е още по-дълбоко потъване в тези процеси. Защо? Защото представлява все по-голямо нарцистично самонаслаждение. Вече не съществува хоризонтът на нацията или държавата в стария смисъл. Но съществуват колективни групи, които извличат ползи от определени състояния и искат все повече самонаслаждение.

– Все повече самонаслаждение?

– Да. Никой не може ясно да обясни например лозунга „Да направим Америка отново велика“. Напоследък разговарям с много американци и виждам, че самите те трудно го разбират. Но много добре го разбират малките групи, които движат тези процеси. Те извличат огромна нарцистична полза, както и икономическа изгода.

– Искам да Ви попитам нещо. Когато говорите за богословие на силата, не избягвате ли реалността на циничните отношения между държавите? Защото държавите невинаги действат рационално. Те често действат ирационално. Те са съставени от различни интереси, а обикновено доминиращата група определя правилата. Не използваме ли теологията като начин да избегнем реалността? И когато говорите за „кадифен тоталитаризъм“, не смекчавате ли прекалено явлението? Защо не кажете направо, че живеем в суров тоталитаризъм, при който технологиите са новият ковчег, в който доброволно предаваме собствените си данни?

– Да, но технологиите имат и привлекателна страна. Те действат съблазнително. Старите тоталитаризми бяха аскетични. Те изискваха жертва. Трябваше да направиш нещо, за да промениш историята. И съветският тоталитаризъм именно това твърдеше – че ще създаде нова история.

– Не знам дали е искал да приключи човешката история, но със сигурност е искал да създаде нов разказ за нея.

– Точно така. Това беше метафизиката на съветския марксизъм. Историческият материализъм твърди, че капитализмът е достигнал своя край и трябва да започне нова епоха, в която пролетариатът ще овладее средствата за производство. След това ще бъде създаден нов човек – пролетарият, съвършеният човек.

– Да.

– По същия начин действа и хитлеризмът. Това също е намеса в историята.

– А днешният капитализъм не прави ли същото? Империализмът не прави ли същото?

– Прави точно същото. Днес капитализмът е новата глобална и дори наднационална сила.

– Значи според Вас вече не доминира моделът на конкретната нация?

– Точно така. Може би само руснаците все още мислят по този начин. Днес става дума за празника на една предполагаема човешка пълнота.

– Така ли тълкувате и Китай?

– Разбира се. Смятате ли, че Китай иска да се реализира просто като Китай? Китайската мечта е универсална. Тя надхвърля рамките на конкретната национална идентичност. Именно това виждам аз.
Давал съм пример с нещо, което силно ме впечатлява. Китайците канят хора от целия свят и им казват: „Елате тук и правете каквото искате. Ние сме следващият световен център. Следващият голям чадър. Следващата голяма наднационална реалност. Тук ще можете да казвате и правите всичко, което желаете – но под нашия чадър и с нашите технологии.“

– Тоест вече не съществува онзи елемент на героично самонадмогване, който е характерен за по-старите идеологии?

– Именно. Днес живеем в епоха на огромно утвърждаване на удобството.

– Следователно наричате този тоталитаризъм „кадифен“ не защото е по-мек, а защото е по-измамен?

– Точно така. Той е много по-труден за разпознаване. Днес мнозина дори не биха го нарекли тоталитаризъм. Всичко изглежда като абсолютна свобода и позволеност. Но в края на този тунел се крие контрол.

– Контрол?

– Да. Защото тази привидна свобода не ти позволява да поставяш други въпроси. Позволени са само определени въпроси.

Давал съм този пример и публично. В аудиторията, в която преподавам в Педагогическия факултет, има табела на стената. На нея пише: „Детето се нуждае от здравословна храна, здравни грижи, финансова подкрепа и образование.“ Точка. И тогава питам студентите си: „Вашите кучета нуждаят ли се от нещо повече от това?“ Не. Значи въпросите за смисъла, за това какво е било преди и какво ще бъде след това, са забранени. Именно това е проблемът. Именно това прави системата тоталитарна. Един човек от племето Догони например би ви попитал: „Защо ми даваш храна? Какъв е смисълът на живота, който ми предлагаш? Какво искаш от мен? Каниш ли ме в отношение с теб или ме отблъскваш, като просто ми даваш храна? Какъв е смисълът на смъртта? Защо съществува светът, а не нищото?“ Всички тези въпроси, както пиша в книгата си, лесно се поставят в скоби и изчезват.

– И тогава какво остава?

– Остава едно същество, което прекомерно и нарцистично се наслаждава на самото себе си. То се превръща в идеалния субект на силата. Защото е въображаем субект. Това е същество, което вече не поставя въпросите, свързани с човешкото състояние.

– Но не придавате ли прекалено голямо метафизично измерение на нещата? Някой би казал, че в основата всичко са просто икономиката и силата.

– Да, икономиката и силата. Но за да бъдат оправдани, трябва да съществува някаква основа, някакви общоприети предпоставки, които да им придават смисъл. В едно друго общество идеалите биха могли да бъдат различни.

Прочетете „Никомахова етика“ на Аристотел. Какъв е идеалът за човека там? Осъществяването на една човешка природа, която е по-висша от индивидуалното. Осъществяването на добродетелите, а не на силата. Добродетели като мъжество, умереност, мъдрост. Не става дума за власт, а за духовно усъвършенстване на човешката природа.

Или вземете Хераклит. Той казва: „Чуйте Логоса.“ Това означава, че порядъкът на света е даден, че неговата хармония е реална и присъстваща. Аз я откривам, не я създавам. И не я създавам за собствена изгода, защото личната изгода е проява на високомерие, а високомерието е пожар, който трябва да бъде угасен.

Хераклит казва, че пред Бога човекът е като маймуна. Светът има свой Логос, свой разумен ред. Следователно в етиката си аз трябва да стана космополит – човек, който осъществява общочовешката природа, а не единствено себе си.

Или прочетете Новия Завет. Там ще видите, че Абсолютът обитава в човека. Човекът и Абсолютът могат да станат едно. Човекът го желае, но и самият Абсолют го желае. Затова човекът върви през историята, отваря се към нея, участва в Абсолюта и приема неговото ръководство.

– В чия полза?

– В полза на единството. За да станат всички едно. Това е изключително висш идеал. В една моя книга на английски го нарекох „желание за единосъщие“. Това е дълбока духовна трансформация и възпитание, което променя самата посока на човешкия живот.

– А какво се случва днес с хората, които вземат големите решения и карат цели общества да треперят от последствията им? Ще Ви дам един прост пример. В момента има президент на Съединените щати, около когото съществува движението MAGA. Има и религиозно настроено обкръжение. Виждаме сцени в Овалния кабинет, в които хора се молят за успешния изход на война, която ще унищожи противника. От едната страна това е отговор срещу режим, който Западът нарича теократичен – този в Техеран. От другата страна виждаме религиозни хора в Тел Авив, които казват, че в Стария Завет е записано, че ще достигнат „от Нил до Ефрат“. Какво се случва тук?

– Преди да говоря за тези религиозни явления, искам да отбележа, че Хегел е протестант. Какво означава това? Че цялата тази теория за обитаването на Духа в човека е много близка до онова, което казва Лутер.

– „Само чрез вярата.“

– Именно. Църквата вече не е носителят на истината. Аз лично притежавам истината чрез пряката си връзка с Бога. Този изключителен индивидуализъм, който възниква в протестантството, благоприятства както Просвещението, така и Ницше. Нека не забравяме, че бащата на Ницше е протестантски пастор.

Виждате ли как постепенно се оформя този субект, чиято същност е волята, мисълта, непрекъснатото надмогване и стремежът към абсолютна доминация. Днес той се подхранва и от фантазията за един прекрасен, дигитален, кадифен тоталитаризъм, в който всичко изглежда възможно.

– Да, но тогава е имало и исторически причини. Да не забравяме цезаропапизма, тройната корона на папството и другите форми на абсолютна власт.

– Да, но не бива да забравяме и Йоахим Флорски. През XII век той формулира идея, която по-късно ще се появи при Вико и Конт. Според него има епоха на Отца, епоха на Сина и епоха на Светия Дух. Последната е нашата епоха, в която истината и самият Бог се проявяват в историята.

При Конт виждаме нещо подобно – теологичен, героичен и позитивен стадий на човечеството. Забележете как в цялата западна история Бог постепенно се превръща в свят и история. А понеже тази история няма външен хоризонт, тя се затваря в себе си и започва да се оценява чрез един-единствен критерий – волята за сила.

Разбирате ли? Именно затова всички тези протестантски и постпротестантски течения нямат проблем да следват тази логика. Те са секуларизирани форми на същата традиция.

– Но днес всичко изглежда объркано. Къде са новите Йерусалими? Кое е новото Израилево царство? Кои са избраните?

– Да, това наистина се е объркало. Но нека се спрем на нещо друго. Сред жестоките войни на нашето време наблюдаваме и сблъсък между три религиозни традиции.

Това, което се случва в юдейския свят, поне според мен, е дълбоко отстъпление от теологичната трансцендентност. Една умора. Трудно е да се опише по друг начин. През XX век има велики еврейски мислители като Левинас и Бубер. На тях дължим понятието за интерсубективността във философията. Те са дълбоко свързани с еврейската духовна традиция. Но парадоксално, философското утвърждаване на юдейската мисъл е едновременно и нейна секуларизация. Защото постепенно тя се превръща в система от етични предписания и изисквания. След Холокоста, който в известен смисъл е и метафизическо разочарование за евреите, се появяват въпроси като: „Къде е Бог? Как е допуснал това? Как можем все още да се смятаме за избран народ?“ Тези въпроси са записани в множество текстове. И оттук се ражда необходимостта от историческо оправдание. Именно това е субективността: имаме общност, имаме име, имаме идентичност. Трябва да бъдем оправдани исторически — и точка.

Разбирате ли, търпението на евреите сякаш приключва. В продължение на векове те са живели с надеждата, че ще дойде Месията. Не са били особено обезпокоявани, развивали са се, навлизали са навсякъде, създавали са, показвали са способностите си. В един момент обаче стигат до историческа стена: „Дотук.“

И тогава възниква въпросът: какво ще направят онези, които са останали? Ще поискат историческо оправдание. Историческо оправдание, защото се смятат за избран народ, но вече търсят това оправдание вътре в историята, а не извън нея.

— Значи говорим по същество за реваншизъм?

— Да, за реваншизъм. И именно този реваншизъм се вижда и в исляма. Ислямът е преминал през съвсем различна история и развитие. Наскоро прочетох няколко много добри книги на гръцки професори, които изследват днешната идентичност на исляма. Една от тях носи подзаглавието „В търсене на Авероес“.

Авероес е последната голяма универсална фигура на исляма. Той е човек, който прави синтез — познава отлично философията, блестящ учен е, разбира какво означава християнският свят и едновременно с това чете собствените си свещени текстове. Някои от тези мислители разглеждам и в книгата си „Технопитекът и истината“.

Например Молла Садра често се поставя в диалог със св. Григорий Палама. Това са хора с огромна способност да четат древните, особено Аристотел, по творчески начин и едновременно с това да разбират Св. Писание. Те успяват да я интерпретират така, че да се доближат до богословските потребности на Християнството в тяхната епоха. Тази универсална страна на исляма обаче изчезва. И след това не остава почти нищо. Това е впечатляващо явление.

Днес ислямът е изправен пред две големи изкушения. Първото е външен ревизионизъм — но той може да се изразява само извън ислямските страни. Ако го кажеш вътре в тях, си приключил. Хора са опитвали да говорят така в Египет и другаде — и са били екзекутирани. Второто изкушение е историческият реваншизъм: усещането, че ислямският свят е бил подчинен от Запада и експлоатиран до краен предел.

— Това не е лъжа.

— Разбира се, че не е лъжа. Затова днес ислямът е раздвоен между две тенденции. Едната е тенденцията към преразглеждане — към възприемане отново на науките, философията и културите, към диалог със света, към промени в области като човешките права и положението на жените, което в много ислямски страни остава проблематично.

Другата тенденция е стремежът към историческо възмездие — силен реванш срещу цивилизацията, която ги е завладяла и е опитала да им отнеме богатство, достойнство и влияние. Страхувам се, че именно тази втора тенденция е по-силна, защото се насърчава както от вътрешните режими, така и отвън. Ако разговаряте с ислямски интелектуалци и преподаватели, които живеят извън ислямските страни, те обикновено ще ви говорят за необходимостта от реформа и преосмисляне.

— Някой би казал, че в днешните събития е виновен режимът в Техеран. Но как трябва да се защити една държава, когато е изправена срещу най-мощните армии в света — тези на Съединените щати и Израел?

— Логиката е следната: срещу Запада трябва да бъде противопоставена една идентичност, която Западът никога не е вземал насериозно. Вместо диалог е имало предимно експлоатация. Но нека внимаваме — диалогът на исляма със света е огромна тема. Огромна тема, но и самият ислям носи отговорност. Както казах: дайте ни отново един Авероес, с когото да разговаряме. Такива фигури е имало. Ако имахме повече време, бих споменал и други имена. В книгата, която четох преди няколко месеца, са представени редица интелектуалци: онези, които са останали в собствените си страни, в повечето случаи са били ликвидирани; онези, които са успели да излязат навън, са могли да изкажат някои идеи, макар и под постоянен страх от отмъщение от страна на крайни групи.

Източник: YouTube
Превод: Константин Константинов

(Следва продължение)