Момчето, което разбираше от кучета

Една вечер се прибирах сама след урок по салса. Приятелките ми останаха да потанцуват, но аз трябваше да си тръгна по-рано, защото имах задължения у дома. Познавам квартала си и спокойно и уверено вървях по алеите между блоковете. Изведнъж от тъмнината на една от градинките чух яростен лай. Никога не съм се бояла от кучета – дори у нас си имам две сладурчета, на които не спирам да се радвам, – но тогава нещо ме притесни. Лаят се усилваше. Обърнах се натам и видях в тъмнината шест святкащи очи, които приближаваха към мен. Бяха три големи черни кучета. Две от тях приличаха на добермани, а водачът им имаше вид на канадски вълк, беше неимоверно едър с бляскаво черна настръхнала козина. От оголените челюсти на трите животни капеше пяна. Наведох се и протегнах длан, за да ги успокоя, но те ме връхлетяха побеснели и ме събориха на земята. Завиках, свита на кълбо, прегърнала чантата пред гърдите си. Усетих как зъбите им се впиват в раменете и гърба ми. Болката, която изпитах, и чувството, че ме разкъсват жива бяха умопомрачаващи. Гърчех се и ритах, пищейки „Помогнете ми!” – ала никой не идваше. Челюстите им не ме оставяха, търсеха все по-стръвно да се впият в мен.

Тогава чух един глас, който им извика нещо.

Кучетата спряха да ми се нахвърлят и изведнъж се отдръпнаха от мен. Аз продължих да лежа на асфалта, цялата треперех и сълзите ми не спираха. Не можех дума да промълвя, плачът ме давеше.

Гласът каза: „Свърши… Свърши…”

Някой коленичи до мен и една ръка докосна леко рамото ми.

„Можеш ли да се изправиш” – беше глас на момче.

„Да – казах и се надигнах подсмърчайки. – Благодаря ти!”

Видях за миг лицето му, докато ми помагаше да се изправя. Никога няма да забравя топлината на кестенявите му очи, които ми се усмихваха успокояващо под качулката на белия суичер.

После той отстъпи в сенките и качулката скри лицето му. Кучетата бяха налягали около него и сега изглеждаха съвсем безобидни.

„Твои ли са?” – попитах хладно, докато оглеждах тялото си. Слава богу не бяха ме ухапали много сериозно, само дрехите ми бяха пострадали.

Момчето поклати глава.

„Знаеш ли чии са?”

Той не отговори. Попита ме: „Можеш ли да се прибереш сама. Аз ще остана с тях, за да не те нападнат отново.”

„А теб защо не искат да те хапят?” – усетих, че целият ми гняв някак си отминава покрай разговора с този странен нощен непознат.

Момчето с белия суичер се усмихна: „Иска им се, но не могат…” После ме подкани ласкаво: „Хайде, тръгвай, ще закъснееш.”

Аз се усмихнах облекчена и казах: „Длъжница съм ти. Благодаря!”

После се обърнах и тръгнах към нас накуцвайки, защото единият от глезените ми беше здравата нахапан. Но някак не ми се искаше да се разделям така със своя спасител. И аз отново се обърнах към него:

„Хей от този квартал ли си, можем да се видим тези дни, за да те почер…”

Но момчето с белия суичер беше изчезнало в нощта. От злите кучета също нямаше помен.

* * *

Два дни след тази случка го видях. Там на стълба близо до спирката на маршрутките. Кестенявите му очи се усмихваха все така топло под бялата качулка на суичера от снимката на некролога.

Под нея пишеше: „1 година без нашия Вальо. Липсваш ни! Обичаме те!”

Разпитах приятели от квартала за него. Разказаха ми, че е починал при катастрофа. Бил много „готин и свеж”. Слушал рап и хип-хоп (също като мен) и бил цар на купона.

Някой спомена, че разбирал от кучета…