Коя собственост е неприкосновена?

Всяка дефиниция в цивилното право е опасна.  Яволен – римски юрист (І.ІІ в.)

Разумното на собствеността се състои не в удовлетворяването на потребностите, а в това, че се снема простата субективност на личността. Едва в собствеността лицето е като разум.  Г. В. Ф. Хегел

Собствеността като научна категория е заемала първостепенно място в икономическите и правни теории. В практическия живот е играла съществена роля в историята на цялото човечество – от праисторическо време до ден днешен. Винаги е била и е основен фактор в социалните обществени отношения.

Тя е била и е предмет на българското законодателство, като е определена за неприкосновена.

Свидетели сме на разиграваните игри в законодателството на съвременната ни “правова държава”. Така в настоящата ни Конституция е определено с чл. 17, ал. 3, че: “частната собственост е неприкосновена”. Но на каква философия се основава това определение? От коя теория и практика е почерпено?

Има юридическа литература, в която се твърди, че Търновската конституция обявява като принцип “частната собственост като неприкосновена”. И сега ни звучат думите на председателя на Народното събрание, “видния” политик Стефан Савов, че това е почерпено от Търновската конституция; възстановено право по тази конституция.

Да, но ако човек прочете Търновската конституция, няма да може да намери такова определение.

Търновската конституция с чл. 67 постановява: “Правата на собственост са неприкосновени”. Явно чл. 67 утвърждава като неприкосновена собствеността изобщо, като общо определение, а не отделен вид собственост. Неприкосновена е собствеността като общо родово понятие. Този член не съдържа думите “частна собственост”.

Търновската конституция не само че не определя частната собственост за неприкосновена, но и я подчинява на обществените интереси, като бива отчуждавана. Така чл. 68 гласи: “Принудително отстъпване на имот може да стане само заради държавна и обществена полза и то със справедлива и предварителна заплата. Начинът, по който може да става такова отстъпване, има да се определи по особен закон.”

Търновската конституция полага грижи най-вече за общонационалната собственост, като отделя гл. ХІ “За държавните имоти”, определяща принадлежността и управлението на тези имоти. Дори уточнява: “с тях не могат да се ползуват нито Князът, нито неговите роднини”. Държавните имоти са обхващали както такива от административно значение, така и от стопанско естество.

Как четат и тълкуват законодателите тези определения?

В юридически аспект собствеността е обект на регулиране от нормите на вещното право. Това са права, осигуряващи властта на едно лице върху вещта. Правото на собственост е свързано с правото на владеене, ползуване и разпореждане с вещите.

Упражняването на тези права в икономико-финансов аспект означава право на собственика да разполага с плодовете на своя труд в две направления:

а) да реализира продукта на труда с неговата потребителска стойност на пазара и да се разпорежда с получената еквивалентна парична равностойност;
б) да извърши първичното разпределение на националния доход и да се разпорежда с частта, която остава в неговата компетентност.

Тези права в съвкупност са неприкосновените съгласно чл. 67 на Търновската конституция.

Изясняването на НЕПРИКОСНОВЕНОСТТА на собствеността обаче се явява проблематично. Това идва не от това, че не е ясно изразено, но умишлено се замъглява, държи се в неяснота. И както виждаме в днешната ни Конституция, да се употребява както е угодно на господствуващата класа (узаконяване на геноцида), а не както го изисква естественото право.

Съгласно това право СОБСТВЕНОСТТА Е БОЖЕСТВЕНА, ЗАТОВА Е НЕПРИКОСНОВЕНА. Това е в съзнанието на човека, изначало и до днес.

Това е изразено ясно в Свещеното Писание.

В израилското общество Яхве е притежател на цялата земя. Бог казва на Моисей на планината: “и тъй, ако слушате гласа Ми, ще бъдете Мой избран народ измежду всички народи, защото цялата земя е Моя” (Изх. 19:5). “Земята не бива да се продава завинаги, защото земята е Моя: вие сте Ми пришълци и преселници.” (Левит 25:23).

В Древния Изток, оценявайки собствеността като божествена, тя е в управлението на общината. Земята и средствата за производство са колективна собственост. Общината раздава на своите членове земя за задоволяване потребностите си. Земята е била разпределяна чрез хвърляне на жребий. Имало е разпределяне по колена и родове (колективно) и на личности (индивидуално). Отделният член на общината само може да владее земята и я ползува, но той не е неин собственик. Промишлеността и търговията са държавни. Х. Франкфорт характеризира общината като “теократичен комунизъм”.

Само в Египет и Месопотамия земята е и на фараона, защото той е бог или син на някой бог. Фараонът има божествени качества. Функциите му произтичат от божествено поръчение.

Това продължава не само в древността. Има исторически данни, че по време на основаването на българската държава от хан Аспарух и хан Тервел във Византия земята е била на държавните монополи. Промишлеността и търговията са били изключително право на държавата. За отбелязване е фактът, че Византийската империя в своята “Еклога на законите” има и специален “Земеделски закон” за общинското земевладение. Този закон всъщност усвоява обичайното право на славяните и го приемат в държавното право на империята в законова форма, отстъпвайки на римско-византийското право. (История на България – В. Златарски, П. Мутафчиев).

Това отношение към собствеността и нейната неприкосновеност произтичат и до наши дни. Самата Търновска конституция действа до 1947 г.

Самото отношение на народа към Божествената собственост е дълбоко и искрено изразено с почит чрез редица битови порядки. Народът, без да знае държавното право, по искрените си вътрешни чувства и убеждения, в естествените си права достойно уважава и почита единствения Собственик.

Ето как Жан Жак Русо ни представя в своя труд “Общественият договор” историческата съдба на собствеността.

“За да се утвърди върху известна земя правото на първия заграбвач, изискват се изобщо следните условия: първо, тази земя да не е по-рано заселена от другиго; второ, да не се заграбва повече от количеството, което е нужно за съществуване; и трето, владението да е направено не чрез една празна церемония, но чрез РАБОТА, КОЯТО Е ЕДИНСТВЕНИЯТ ПРИЗНАК НА СОБСТВЕНОСТТА, който при отсъствието на юридически документи, трябва да бъде уважаван от другите.

Стига ли да стъпиш с крака си върху една обща земя, за да заявиш отведнъж претенция и да й станеш господар?

Един човек или един народ как другояче би могъл да заграби една огромна земя или да лиши от нея целия човешки род, ако не чрез една узурпация – наказуема, понеже той отнема от другите обиталището и храната им, които обществото дава общо на всички?

Но понеже силите на държавата са несравнено по-големи от силите на отделните лица, то в действителност и общественото владение е по-силно и невъзвратно, без да е повече законно. Държавата ги владее само по силата на правото на първия заграбвач. Правото на първия заграбвач, макар и да е по-реално от правото на по-силния, не става истинско право, освен след установяване правото на собственост.

Основният договор не само че не разваля естественото равенство, но напротив: замества с едно морално и законно равенство физическото неравенство, което природата е създала между хората; бидейки по сила и по гении неравни, чрез договор и чрез правото хората стават всички равни. Това равенство под лошите управления е само външно и привидно; то служи само за да поддържа бедния в лишенията му и богатия – в похищенията му. В действителност, законите са всякога полезни на тези, които притежават, и вредят на онези, които нямат нищо. От тук следва, че общественото състояние е благоприятно за хората само дотолкова, доколкото те всички имат по нещо и доколкото никой от тях не притежава имоти повече, отколкото трябва.”

Човешката греховност обаче постепенно пренебрегва естественото право, използвайки правото на силата, за да “узакони” своите груби материалистични интереси, както ни го представя Жан Жак Русо.

Широкомащабното използване на природните дадености, естествено е наложило “регулирането” (узаконяването) на тези обществени отношения чрез държавните правни норми.

Моисеевото законодателство има Божествен произход, то отговаря на Божията воля. Законът в Петокнижието е абсолютен и постоянно валиден. Бог дава закона за целия народ и не се прави разлика между хората. Открито е разпореждане:

“Ти трябва да опазваш земята, която аз ти давам, и не ти трябва никаква област от хетското царство”. Ползването на земята е бивало наследявано. Ако няма наследник, се купува от най-близкия сродник. Продажбата става устно или чрез писмен договор.

Още пророк Самуил предсказва, че бъдещият владетел ще постъпва подобно на езическите. Той ще раздава земя на свои служители, която е обсебил (І Царства 8:14). Саул и Давид практикуват това раздаване на земи. Давид получава от филистимците Циклаг за военна служба. Неговите хора получават земя заради службата. Пророк Исайя изобличава онези, които прибавят нива след нива в свое притежание. Пророк Михей подчертава, че трупането на недвижим имот е следствие на упражнено насилие.

Римското право се сочи като една от най-усъвършенстваните системи на държавното право. То е послужило като основа на правото по цял свят. Професор Михаил Андреев в своя труд „Римско частно право” ни представя основното положение на собствеността в това право.

“Присвояване предметите на природата от индивида посредством определена обществена форма. Собствеността е отношението между хората по повод това присвояване. Правото на собственост е юридическа санкция на присвояването.” За най-ранната епоха от развитието на Римското право сведенията са твърде оскъдни. Тя е колективна – в ръцете на патрицианските родове, след това преминава в отделните римски фамилии. Историческото развитие изтласква тези форми и се налага частната собственост.

Утвърждаването на Римската империя предизвикало значително усложняване на правния режим на собствеността.

Успоредно с голямото забогатяване на римската робовладелска класа, се извършвало разорение на дребното селячество.

Съществували следните видове право на собственост:

КВИРИТСКА СОБСТВЕНОСТ – придобита чрез манципация и по традиция;

БОНИТАРНА СОБСТВЕНОСТ – придобита по давност (една или две години);

ПЕРЕГРИНСКА СОБСТВЕНОСТ – перегрините могат да придобиват собственост по нормите на тяхното национално право;

ПРОВИНЦИОНАЛНА СОБСТВЕНОСТ – земята в завладените от Рим провинции е собственост на Римската държава. Частни лица не могат да притежават от тази земя;

По КЛАСИЧЕСКО РИМСКО ПРАВО – правото на собственост е пълна юридическа власт – отношение на господство между собственика и принадлежащата му вещ.”

Римското частно право ни се представя като най-съвършената форма на право, защото достига съвършена в техническо отношение правна система.

То почива на частната собственост. Но защо трябва да почива на частната собственост?

Като основание за съвършенството и силата на частното право ни се сочи, че Римското публично право не достига това съвършенство. Но при наличието на такава велика сила като Римската империя, едва ли може да се приеме, че тази империя достига това без стабилна и прецизна за времето си управленческа публична система – съответно без публична правна система.

Или истинската причина е във волята на римската робовладелческа класа, да използва правото на силата, за да затвърди своята икономическа мощ, създавайки частната собственост, потвърждавайки безспорно написаното от Ж. Ж. Русо. А и в самото описание в труда на проф. М. Андреев ни се дават следните функции на Римското частно право.

Частното право идва да задоволи нуждите на стопанския обмен на практиката. Частното право защитава интереса на частните лица – обективно казано на заграбвачите.

Така римското частно право определя собствеността като отношение на господство между собственика и принадлежащата му вещ, а не между собственика и останалите правни субекти.

При това съвършено частно право не се забелязва определение за неговата неприкосновеност.

Римското частно право е обявявало собствеността като абсолютно право, но са налице стремежи към отчуждаване на частната собственост в полза на обществени интереси.

Трябва да се отбележи, че Римското частно право не е създавано по законодателен път, а по волята на господстващата класа. Римското частно право е било пригаждано към изискванията на робовладелческата икономика от магистрати, претори и обичаи. Така, най-общо казано, се стига до определението, че Римското частно право почива на частната собственост. Това ли е същността на правото? Къде са принципите, обявени от:

Целз: “Правото е изкуство за справедливото и доброто”.

Улпиан: “Справедливостта е постоянна и трайна воля да се отдава всекиму неговото право. Правото изисква да се живее честно, да не се вреди другиму, да се отдава всекиму своето.”

Основателно е да се запита човек за това, защото в човешкото съзнание правото се отъждествява със справедливостта.

Но най-опасно е, че такива научно представени трудове за Римското частно право, представящи ни го едва ли не като цялата система на Римското право, са послужили за основа на рецепирането в началото на второто хилядолетие чрез Европа в цял свят.

Българският изследовател на Римското право проф. Цеко Торбов ни представя Римското право с подчертан сакрален характер. Характерно за Римското право е изтъкването на аксиологическия (ценностния) характер на правото.

В корените на правото М. Т. Цицерон поставя “природата”. Поради Божествения си произход природата е разумна и законосъобразна. “Истинският закон е един и същ навсякъде и завинаги. Негов създател е повелителят и наставникът на всички хора – техният Бог.”

Това е дало основание на гласаторите и постгласаторите да започнат подем в изучаването на Римското право в неговата цялост. Неправилно проф. М. Андреев посочва, че тяхната дейност заглъхва. Напротив, от първата половина на XIX век Френската академия на науките започва основно автентично изучаване на въпроса, та в края на XX век отпада позитивното право (почиващо на оперативно техническото съвършенство), както и на философията като метод в правото. Правото става свързано с теологията. В този смисъл и в Германия някъде от XIII век се води борба за въвеждането на правото в неговата цялост за сметка на рецепираното частно право.

Тези факти обаче в нашите научни творби се премълчават и ни се представя друга картина.

Така науката не може да ни поясни хаоса в обществените отношения, но ни представя правни системи, узаконяващи заграбвачите и тяхното присвояване като най-съвършени правни системи.

Човек основателно може да се запита. Има ли чиста наука? Има ли чиста държавна правова система?

Руският романист Перетерски ни дава следното заключение: “И въпреки това, цялата тази необятна литература не е в състояние да възсъздаде действителната картина на правото на древния Рим и да даде пълно научно обяснение на правните явления”.

Ето как е представен проблемът от Г. В. Ф. Хегел в неговия труд “Философия на правото”:

“В римските аграрни закони се съдържа борба между общата и частната собственост върху земята. Последната запазва надмощие.

Използването на природни предмети по своята природа не може да се превърне в частно владеене.

Нивата е само доколкото от нея се получава добив.

Затова на когото принадлежи използването на нивата, той е собственикът на цялото и признаването на друга собственост върху самия предмет е правна абстракция.

Определенията, които се отнасят до частната собственост трябва да могат да се подчинят на по-висши сфери на правото – на публично правната общност, на държавата.”

Хегел ни обръща внимание и на определението на Платон в труда му “За държавата”: “неспособност на лицето на частна собственост”.

Икономическото съдържание на собствеността се осветлява от науката Политическа икономия. Съгласно класическата политическа икономия всяко производство е присвояване на предметите на природата от човека чрез владеене – завладяване. Самото определение „владеене” идва от Римското право и се чете occupatio (окупация) – значи придобиване собственост върху вещи, които никога не са имали собственик.

Добросъвестният владелец става собственик на плодовете, които произвежда вещта, от момента на отделянето им, макар и да не е собственик на вещта (нивата).

Както се каза в началото, човек реализира продукта на труда си на пазара, където се реализира стойността на този продукт. Тази стойност, съгласно класическата политическа икономия, по своята същност съдържа обществено необходимия човешки труд за производството на продукта (вещта).

Човек влага труд само да обработи суровия продукт, вземан от природата. Затова е собственик на вещта само дотолкова, доколкото има вложен от него труд (творчество). На природните дадености той не може да се каже, че е собственик, защото не е вложил труд. Затова нивата няма стойност, като нива. Човек не е творец на нивата. Нивата може да получи стойност само доколкото от нея се получава добив, за което човек полага някакъв труд.

Но само с нивата ли е така? Не е ли с всички природни дадености? Освен с материалните предмети, природата не съдържа ли енергийните системи, технологии и т.н.

Човек само ги опознава и прилага, доколкото му се разпростират възможностите.

Основно, икономическият процес на производство и реализация може да ни покаже, че същността на собствеността опира до труда на човека, до неговата способност за творчество. И приобщено до правилото за получаване на природно владеене РАБОТА (посочено от Ж. Ж. Русо) води до единствения извод, че собствеността по същност е резултат на творчеството.

Тогава с основание може да се запитаме: Кой е творец на всичко това? Къде е първопричината на съществуването на природните дадености, на човека, на неговите творчески възможности?

И както казва Хегел “всяка философия води до Бога”; аналогично е и със собствеността. С основание може да се каже ВСЯКА СОБСТВЕНОСТ ВОДИ ДО БОГА – ВСЕДЪРЖИТЕЛЯ, ТВОРЕЦА НА ВСИЧКО ВИДИМО И НЕВИДИМО.