Писмо към свещеник В. В.

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

Отче, отговарям на някои от недоумяващите Ви въпроси, свързани с Библията и нейното светоотеческо тълкувание. Правя го, преди всичко, за да покажа, че моите възгледи по въпроса не представляват нищо ново, а са съществували в Църквата и преди това.

1. Всички ние вярваме, че Библията, включително старозаветните й части, са Слово Божие. Но дали само Божие? Трябва ли да мислим, че свещените автори са писали сякаш „по диктовката на Светия Дух”? Този подход към боговдъхновеността се е срещал у някои юдейски коментатори и редица от ранните църковни писатели.

Светите отци са подчертавали нееднократно различието в стила, езика и характера на боговдъхновените писатели. Така, по думите на блажения Иероним, „Иеремия изглежда груб в сравнение с Исаия и Осия” (Тълкувание на Исая). С други думи, свещените автори на Библията, които ни предават Божието Откровение, не са губели своите лични черти и особеностите, които епохата е отпечатвала върху тях.

По нататък, свещените автори са черпили не само от непосредственото озарение, но също и от преданието и литературните източници, с които са разполагали. Например, в историческите книги на Стария завет има цитати от писания, които не стигнали до наши дни – епоси и летописи (в частност, вж. Ис. Нав. 10:12; 2 Цар. 1:8; Ездр. 2:3-7). Ще напомня, че и свети Лука е пристъпил към своето евангелие „след щателно изследване на всичко от самото начало”, взимайки предвид трудовете на „многото”, които преди него са писали за Христос.

Сред източниците, които са ползвали старозаветните мъже, е възможно да е имало предания, които са съхранили сведение за „събития” от далечното минало в поетична форма, а не под формата на строга фактография. Например, в преданията на Книгата на Даниил се казва, че приемник на Навохудоносор бил персийският цар Дарий, като между другото от днешните документи става ясно, че всъщност Навуходоносор е бил наследен от Набонид; Дарий се качил на престола половин век по-късно. Но този факт ни най-малко не ощетява духовния и богословски смисъл на сказанието.

В Православната енциклопедия, издадена с разрешение на църковната цензура, се признава „наличието на неточности от различно естество – естетически, хронологически и топографски – както и разногласия между свещените писатели” (т. 2, с. 736). Този факт свидетелства, че по примера на Бога, им е било дадено да бъдат истински съавтори на Духа, съхранили всички особености на своята човешка природа. Мисълта за богочовешкия характер на Свещеното Писание е била формулирана на Първия конгрес на православните богослови в Атина (1936), в частност в изказванията на представителите на Еладската православна църква, архимандрит Антониадис и патриарха на гръцките библеисти проф. Василиос Велас. А представителят на руските богослови Борис Иванович Сове (вж. За него в: Богословски трудове, 4) направил следното изказване на конгреса: „Механичното и буквално разбиране на боговдъхновеността на свещените книги – достояние на юдейското и протестантското богословие – не може да бъде защитено от православните богослови доколкото се отклонява в своеобразно „монофизитство”, а трябва да бъде изложено в светлината на Халкидонския догмат за богочовечеството. Участието на човешкия елемент в написването на Библията, с неговата ограниченост, обяснява особеностите на старозаветните книги като исторически източници, техните грешки и анахронизми, които могат да бъдат поправени с извън библейски данни, обогатили, особено през последните десетилетия историята на Древния Изток. Измамният апологетически поглед върху Библията като енциклопедия по исторически и обществени науки трябва да бъде изоставен. Старозаветните боговдъхновени писатели са преди всичко богослови и законоучители (законодатели). Това е гледната точка, от която е необходимо да се разглежда учението за сътворението на света, всемирния потоп и т.н. Ценността на Библията е в нейното богословие” (Путь, № 32). Същият този възглед е бил изказан на тържествения Акт в Свято-Сергиевската Духовна академия (февруари 1944 г.): „Доколкото светоотеческата мисъл също е утвърдила положението за пълнотата на действията на естествената човешка психика и отражението й в самите писания на свещените автори, доколкото догматически оправдани и узаконени са онези методологически операции върху текста и съдържанието на Библията, които изискват научно знание. Критическата работа в случая е уместна, защото се прилага към присъщото й разбиране на човешкия елемент, който изцяло е даден тук.

Даден, доколкото Библията не е само Божие слово, но е човешко в хармонично съчетание, по-точно – богочовешко слово”. (А. В. Карташев. За ветхозаветната библейска критика. Париж 1947. с. 72).

Но е възможно светите отци въобще да са отхвърляли науката и поради това да нямаме право да използваме нейните данни за тълкуване и изучаване на Библията? Подобно мнение съществува, но не намира потвърждение у самите отци.

2. Една от особеностите на светоотеческото учение се явява рецепцията, възприятието на всичко ценно, което се съдържа в науката, философията и въобще – в културата. Ако за първите поколения християни въпроса по отношение на вярата и културата въобще не е присъствал, доколкото се очаквал наближаващият край на света, то от началото на ІІ век светите отци, все повече признавали, че в нея има и нещо ценно. Свети Теофил наричал Платон „най-мъдрия сред елините” и намирал у него съзвучие с християнството (Към Автолик, 3, 17); същото мнение изказвал и относно гръцките трагици (2, 36). Свети мъченик Юстин изказвал в „съгласие” редица философски и научни положения наред с християнските си възгледи (І Апология, 20). Болшинството от апологетите дори разясняват основите на вярата „с философски доводи, и заедно с това утвърждават верността на откровената истина” (еп. Филарет. Историческо учение за Отците на Църквата, т. 1, с. 72). 

Относно въпроса за вярата и знанието Климент Александрийски пише: „Добре известни са ми настоятелните изказвания на невежи и груби хора, които полагат, че е нужно да използваме в по-голяма степен онези главни фактори, на които се основава вярата и да подминаваме всичко, което стои извън нея… Други твърдят, че философията се е вляла в живота от [някакъв] безумен извор и е изобретена от зло същество, предназначена да вреди на човека” (Стромата, 1,1,10). „Някои си въобразяват, – казва по-нататък той, – че умно постъпват онези, които не желаят да изучават естествените науки и не искат да си имат работа нито с философията, нито с диалектиката, а да се удовлетворяват единствено с простата и чиста вяра. Това е равносилно на твърдението, че лозата не се нуждае от никакви грижи, за да дава грозде, а е достатъчно единствено да бъде посадена” (там, 1, 7,9). „Разумната вяра прави човека приятел на Бога”(там, 1,6).

Ето защо, повечето от светите отци и учители не са се погнусили да получат висше образование в тогавашните езически школи (св. Василий Велики, св. Григорий Нисийски, св. Иоан Златоуст и много други.). Нещо повече: те считали това за свое изключително право. Така, свети Василий съветвал християнските юноши да четата и изучават езическата литература (Беседа 23. Към юношите, за това как да придобият полза от езическите съчинения). Самият светец, свободно използвал трудовете на Аристотел и Плиний, както и на други натурфилософи, при описанието на животинския и растителния свят в своя „Шестоднев”. При това, разбира се, оставайки в границите, които имала античната философия (в частност, следвайки Аристотел, той считал, че мишките, жабите и насекомите могат да се самозараждат от тинята, ІХ; а Августин Блажени отказвал да вярва, че е възможно да живеят хора на противоположния край на земята). Днес, това не е в състояние да ни накара да се върнем към научните представи от гръко-римската епоха само, защото са били споделяни от отците на Църквата. Затова пък, те са ни завещали самия принцип на допустимостта да включваме дадени науки в богословското осмисляне на вярата). (1)

Самите свети отци са свършили огромна работа за исагогиката на Писанието, уточнявайки самия текст, сравнявайки преводите, решавайки проблемите на авторите на свещените книги, по времето, когато тези книги отдавна вече не са били признати за канонични (например, трудовете на Ориген, блажени Иероним, блажени Теодорит).

Длъжни ли сме просто да копираме светоотеческата исагогика? Или по примера на естествените науки, да се ориентираме единствено по самия принцип? „Ако считаме писанията на светите отци за свидетелство за истината, – отговаря един от съвременните богослови, – следва да пребиваваме в духовна приемственост с тях. Това съвсем не означава, че сме длъжни сляпо да повтаряме всичко, което е написано у светите отци, а по-скоро предполага, усвояването на някаква вътрешна логика, интуиция, последователност на  развитието на светоотеческата мисъл” (прот. И. Майендорф. Въведение в светоотеческото богословие. С. 10 ). Светите отци, пише А. Карташев, „не са били магове или чародеи в областта на научното знание. Те, а и не само те, но и нашите близки предци, например, дори богословите от ХVІІІ век, не са имали откъде да научат онези безбройни факти, с които са ни обогатили ХІХ и ХХ в – вековете на археологическите разкопки” (Цит. съч., с. 76).

3. За нас са от първостепенно значение конкретните изводи на патрическата исагогика, а също и самата възможност да се обсъжда датировката, авторството, състава и източниците на свещените боговдъхновени книги. При това, следва да подчертаем, че светите отци и учители не са допускали в дадената научна област особена широта и свобода на мненията, доколкото науката не може да касае догматичната истина на боговдъхновеността. „Авторитета на свещените книги, – пише отец С. Булгаков, – не зависи ни най-малко от историческата точност на предписанията на техните автори, а от църковната оценка на съдържанието на тези книги” („Двата града”, т. 2, с. 53). Същата мисъл изказва и А. С. Хомяков, казвайки, че ако бяха доказали, че посланието до римляни не е написано от апостол Павел, Църквата би казала: „то е от мен”.

Ето няколко примера, колко несходни са възгледите на светите отци по отношение произхода на старозаветните книги.

Блажения Иероним е смятал, че част от Петокнижието е писано от Ездра (За Приснодевството на Божията майка). Той, също така, мислел, че книгата на Иисус Навин е съставена от самия него, в същото време, по което Теодорит Блажени прави извод, че книгата е написана „не от самия Навин, от някой, който е живял по-късно” (бл. Иероним. Поел. к Павлину; бл. Теодорит. Тълкувание на Ис. Нав. Въпрос 14). Блаженият казва същото и относно Книга Съдии (Тълкувание. Въпрос 2). Иероним Блажени приписва Книга Царства на Самуил и Ездра, а св. Иоан Златоуст и св. Атанасий – на Самуил, Натан, Гад, Исая и др. пророци (вж. техните Синопсиси към Ветхия Завет). Някои отци са приписвали книгата Иудит на самата нея, други – на Ахиора, трети – на Елиаким и т.н. Липсва единно мнение и относно авторството на Товит, Есфири, Йов, Паралипоменон. Преосвещения Филарет Рижски, който изучил разнообразните мненият на светите отци и други данни, стига до извода, че въпроса за автора на Еклисиаст „остава отворен” (Еп. Филарет. За произхода на книгата на Есклисиаста. Киев, 1885, с. 21). Едни от отците считат, че Премъдрост е писана от Соломон, други го отричат.

Забележително е, че светите отци разпростират подобна широта на исагогическите изследвания и върху Новия завет. Така свети Дионисий Велики, като сравнява Откровението и четвъртото Евангелие, стига до мисълта, че те са написани от различни лица. Той признава свещения авторитет на Апокалипсиса („Не бих се осмелил да отхвърля тази книга”), но твърди, че между това и другите писания на Иоан съществуват твърде много разлики, за да могат да бъдат написани от един и същи автор. „Дори самият език, – пише светителят, – оправдава предположението за разликата между Евангелието и посланията от Откровението. Първите не само са написани без грешки по отношение на гръцкия език, но и с подчертано изящество на изказа… Не отричам, че и този, който е видял Откровението, е получил разбиране и пророчество, но виждам, че речта и езика му не са чисто гръцки, а смесени с чужда реч, на места дори неправилна” (св. Дионисий Велики. Творения, с. 27-28).

Ще отбележа също, че редица книги, чиито автори са били считани за известни и са били изключително четени (книга на Енох, Псалми Соломонови, Възнесението на Моисей и др.), били отхвърлени от църквата и обявени за апокрифи. Това още веднъж потвърждава, че каноничността не се е установявала заради името на автора, което е стояло в заглавието на книгата.

4. Продължавайки трудовете на светите отци, християнската исагогика е достигнала не маловажни резултати относно уточняване на датировката, авторството и състава на свещените книги.  В частност е възникнала цяла школа православни екзегети, която достатъчно убедително е показала, че е редно авторството на Моисей, Савид и Исая да се разбира в по-широк смисъл. Те са автори по дух, носители на изходното Свещено Предание. Петокнижието, Псалтира и Книгата на пророк Исая по право носят техните имена. Но в пряк смисъл те само са положили основите на тези книги, които са били допълнени от други боговдъхновени мъже  – пророци и мъдреци.

За основатели на тази школа може да се смятат С. Трубецки и акад. Б. А. Тураеав. Тураев е преподавал в духовното училище, взимал е участие при написването на Богословската енциклопедия, бил е член на Поместния събор на Руската църква 1917-18 г. Никой никога не е поставял под съмнение неговата вярност към православието. В основния му труд „История на Древния Изток” четем следното: „Приписването на отделни библейски книги на определени автори в много случаи трябва да бъде разбирано не в нашия, а в източния смисъл. Изтокът не е познавал литературната собственост; индивидуалността на тварочеството и авторите в почти съвременен смисъл се проявяват с достатъчна яснота едва в книгите на пророците” (т. 1, с. 6).

Същите възгледи изповядвал и професор И. Д. Андреев от МДА и отец А. Елчанинов – един от видните православните писатели и пастири на нашето време. Своите възгледи относно Ветхия завет той споделя в книгата си по история на религиите (1910), която е написал в съавторство с Флоренски и Булгаков. И, в крайна сметка, тези исагогически възгледи били положени в основата на курса по Свещено Писание, който бил четен в Свято-Сергиевската Духовна академия, където бил представян писмено и устно – от такива видни православни библеисти като А. В. Карташев и нейния ректор – протопрезвитер Алексий Князев. Днес концепциите на тази школа са станали господстващи. Днес не съществува нито един православен (нито пък католически) библеист, който да изповядва различни от тези възгледи. Върху това си струва да се замислят онези, които упорито отричат данните на съвременната библейска исагогика (нямам предвид баптистите, които продължават да отстояват строго фундаменталистки позиции).

5. В заключение ще се докосна до въпросите на екзегезата. Съществува ли единно светоотеческо тълкувание на Ветхия Завет.

На вече споменатия Конгрес на православните богослови беше посочено, че светите отци „са от изключителна ценност за православния старозаветник, който в действителност, е длъжен да зачита различията в тълкуванията на отците, без да издига нито един от тях до висотата на Църковното Предание. Православните библеисти с пълно право обръщат внимание на църковно-богослужебното (литургичното, историографско) тълкуване на Ветхия завет, изяснявайки общоцърковното екзегетическо предание, отделяйки последните и случайните елементи”.

Подобни различия в светоотеческата писменост се наблюдават често. Привеждам някои примери.

Преподобния Ефрем Сирин разбира словата в Бит. 1:1 като посочване на началото на творението във времето; докато св. Теофил Антиохийски, св. Амвросий Медиолански,  Августин Блажени и др. виждат  в това идеята за предвечното „начало”, в което пребивава „родимия Син”, вж. Иоан 1:1). В посланието на Варнава шестте дни на творението се тълкуват като шест хиляди години, Климент Александрийски считал творението за мигновено, а „шестоднева” – само за описание на неговата структура. Папий, св. Юстин, св. Ириней, св. Иполит и др. тълкували пророчеството за Божието Царство в духа на хилиазма, докато св. Дионисий Велики възразява остро срещу това. Августин Блажени разбирал по различен начин Книга Битие в различните периоди от живота си. Преподобни Ефрем Сирин тълкувал земния рай буквално, а св. Амвросий бил склонен да мисли, че това е духовна реалност (За рая, 2). Свети Григорий Богослов виждал в Едем образа на висшето общение с Бога (Тайнствени песнопения, 7). Дървото на познанието също се приемало нееднозначно. Ако преподобни Ефрем Сирин го счита за физическо дърво, просто надарено с особени свойства, то св. Григорий Богослов вижда в него „съзерцание на божествените неща, забранени за несъвършените” (Слово 30, 12). А св. Анастасий Синаит  в своя „Шестоднев” счита, че като цяло природата на райските дървета е неизвестна и познаването й не се явява необходимо за Църквата (8, 89). Според св. Амвросий библейската змия е алегория на чувствеността (За рая, 2), а според Златоуст това е животно, което сатана използвал като свое оръжие (Беседи върху Битие 2). Въз основа на това, че и мъжът, и жената заедно са били наречени Адам (Бит. 2:7), някои отци считали, че Адам – е разум, а Ева – чувство (св. Амвросий. Пак там; бл. Августин. За битието против манихеите, 2, 12). Повтарям, това са само няколко примера за това, колко различни начини, отците тълкували Писанието.

Съвършено необосновано е мнението, че отците считали като единствено правилна буквалната екзегеза. Дори такъв привърженик на буквалното тълкувание, какъвто е Иоан Златоуст, посочва, че много неща в Писанието за написани образно заради „снизхождението към човешките навици” (Беседи върху Битие, ІІІ, 3). Като тълкува как Бог „вдъхнал” в душата, светията пише: „Ако заради това, че в Писанието се казва „вдъхнал” и поискат да припишат на Бога уста, в такъв случай ще трябва да Му се дадат и ръце, защото е казано и „ще сътворим човек” (пак там, ІІІ, 3)”. По-нататък: „И посадил Господ Бог Рая. Какво биха казали за настоящото изречение онези, които каквото и да им говориш за Бога, продължават да го разбират в човешки смисъл. Е, кажи ми, дали Му е трябвала лопата? (пак там, ХІІІ, 3)”. Обяснявайки други антропоморфизми от Библията, светията пише: „Разбирай тези изречения по човешки начин, но знай, че са употребени груби изкази, както да отговорят на човешката немощ” (пак, там, ХV, 2). Ако следваме предписанията на Златоуст можем да попитаме имаме ли право да тълкуваме следните слова: „през цялата нощ Господ тласкаше морето със силен източен вятър, та направи морето суша” (Изх. 14:21), като че ли Бог е изтласквал водата подобно гребец? Не, този библейски израз означава, че Бог е използвал естествените природни сили, за да спаси израилтяните. Но от това чудото не става по-маловажно. Огромна част от чудесата в историята и нашия живот се случват по такъв начин, че невярващият ум може да види в тях случайност или съвпадение. Така се съхранява свободата на вярата. Не случайно, великите чудеса на непосредственото втурване на Божията сила в света са се случвали в тайна (Въплъщението и Възкресението; нека напомним, че Възкръсналият не се е явил на враговете си).

До какви съблазни може да доведе дори само едно буквално разбиране на свещените текстове, показва авва Серен във връзка с тълкувание на думите на Спасителя за носенето на Кръста. Той казвал: „Някои твърде строги монаси, които имали Божия ревност, но не разумна, разбирали това просто – те си направили дървени кръстове и ги носили постоянно върху раменете си като наместо назидание, те предизвиквали смях у всеки, който ги видел… Някои изречения удобно и необходимо се прилагат както към едното, така и към другото разбиране, т.е. както към историческото, така и към иносказателното” (у преподобния Йоан Касиан, Събеседване 8, 3). Свети Йоан Златоуст също така казва: „едното Писание трябва да се разбира както е казано, а другото, както се казва в другия, преносен смисъл; едното в духовен смисъл, другото – в двояк смисъл; чувствен и духовен” (Беседа върху Псалм 46). Александрийската школа на отците е отдавала предпочитания на алегоричния метод на тълкувание, докато Антиохийската – на буквалния. А преподобния Касиан е намирал цели четири аспекта на екзегезата (Събес. 14,18).

Ще завърша с думите на един толкова знаменит богослов, какъвто е отец Сергей Булгаков: „Църквата не само не прегражда пътя към Божието Слово с всички достъпни методи, в частност със съвременните методи на научната критика, но и не предначертава по-нататъшните изводи на тази критика, при условие, че остава нерушимо вярващото отношение към свещения текст” („Православие”, с. 57). Що се касае до светите отци, ще приведа мнението на признатия патролог отец Георги Флоровски. Когато говори за „верността към отците” той пише: „Тук не става въпрос за някаква „реставрация” и не за просто повторение и не за връщане назад към „отците”, във всеки случай, [това е движение] винаги напред, не назад. Става въпрос за верността към отеческия дух, а не само към буквата, затова да се зареждаме с вдъхновението на отеческия плам, а не за да хербаризираме текстовете” (цитат от ЖМП, 1980, №2, с. 55).

И така, да приведем изводите:

1) Библията, явявайки се Божие Слово, се явява и човешко слово и затова представлява сама по себе си богочовешко явление. Нейният земен човешки аспект може да бъде изучаван със средствата на науката.

2) Светите отци са признавали правомерното прилагане на дадени науки към богословието и, в частност към библеистиката. Както всяка наука, библейската исагогика не може да се ограничава само с данните от патрическата епоха, а се допълва с нови.

3) Каноничността и боговдъхновението на свещените книги. Тази работа се продължава от днешната съвременна библеистика.

4) Абсолютното болшинство съвременни специалисти по Стар Завет признават главните достижения и изводите на историческата критика на текста, без да посягат на неговата боговдъхновеност.

5) Свещените отци не са разполагали с единен общоприет метод за тълкуване на Библията. Затова не бива да определяме една-единствена екзегеза като единствено православна.

Дарение с кредитна/дебитна карта