Интелигенцията и Православието ІІ


Източник: Култура

От началото на ХХ век до 1944 г.

Обществено-политическият път на България и съответно на българската интелигенция през ХХ век формално се дали на два периода по 45 години („капиталистически” и „комунистически”), последвани от годините на „прехода”.

Обикновено се надценява контрастът между десетилетията преди и след 1944 г. относно мястото на Църквата в обществото, църковността на народа, отношението на държавата към Църквата. Приема се априори, че в тези аспекти първият период е съвсем положителен, а вторият – съвсем отрицателен.

Действително на повърхността изглежда точно така. Преди 1944 г. според Търновската конституция „Господствующа в Българското Княжество вяра е Православно-Християнската от Източно изповедание.” (Чл. 37); в училищата повсеместно се преподава вароучение; в армията действат полкови свещеници и т. н. – всички външни белези сочат, че Царство България е православна страна.

От друга страна, знайно е, че след 9.ІХ.1944 г. започват репресии спрямо Църквата, избиват се свещеници, рушат се храмове и монастири. Според Конституцията от 1947 г. „Църквата е отделена от държавата” (Чл. 78). Официалната идеология на властващата комунистическа партия е основана на „научния атеизъм”.

Тези два аксиоматични мита-близнаци изглеждат непоклатими. Та нали са живи хората, които ясно помнят времената преди 1944 г. и убедено свидетелстват за православния и църковен дух на тогавашното общество. В това са твърдо убедени не само „десните” (които са и „църковните”), но и „левите” (атеистите) от ония времена…

Още повече са онези, които от личен опит „знаят”, че до 1989 г. режимът беше несъмнено атеистичен, антицърковен и богоборчески.

Всъщност трагичната истината е друга. По всичко личи, че това, за което свидетелстват, мислят и говорят и едните, и другите, не е истинска вяра, истинска църковност и Православие, а техните светски топлохладни заместители.

Доколко е бил вярващ и църковен българинът в десетилетията преди 1944 година? Досега няма задълбочено изследване по този въпрос. Ако обаче прочетем писаното в официалния „Църковен вестник”, то в множество статии още от първата му (1900) година се вижда, че по онова време безбожието вече е в неудържимо настъпление, вярата е станала оскъдна, повърхностна, казионна, хладна. Ето какви тъжни обобщения прави една програмна статия от третия брой на този вестник (28.ІV.1900 г.), носеща знаменателното заглавие „Разтление”:

„…като считаме религията за примамка на простите, молитвата за отегчени, християнските добродетели за непоносим товар, живеем без религия, молитва, добродетел – живеем без съвест; като не можем да служим на принципи, служим на своите страсти и слабости; като не можем нито да създадем нещо, нито да подобрим и закрепим добрите неща, които сме унаследили, разрушаваме, събаряме, компрометираме всичко – семейство, Църква, отечество…”

Този процес продължава мощно и неусетно. Той така обхваща българското общество, че дори онези, които се имат за „вярващи”, вече не подозират колко повърхностна и топлохладна е тяхната вяра. Духовното разтление е станало пандемично. Болестта е заразила цялото общество (с изключения) и се е превърнала в „норма”.

Пламъкът постепенно е угаснал, останала е само изстиваща пепел. И ето че наследниците на пепелищата (невиждали истински огън) вече са убедени, че „огън” е името на самата пепел. Убедени са, че изпепелените им изстиващи сърца всъщност „горят”…

В самите среди на „вярващите” истинската православна вяра неусетно бива подменена от топлохладен заместител. Тихото богоотстъпничество се приема за обикновено православно християнство. Така всеобщият апостазис на модерното българско общество лети с две враждуващи крила: от една страна – осъзнатите богоотстъпници (атеистите), а от друга – неосъзнатите богоотстъпници, които носят името „православни”.

По онова време българската Екзархия продължава да тъне в духовнопагубна схизма. Този въпрос е на живот и смърт, но той не вълнува „вярващите”! Сякаш засяга само „външните работи”. Такова чисто светско отношение към църковността е пряко следствие от превръщането на Екзархията в средство за политически цели, наследено от „възрожденския” ХІХ век.

„Министерство на външните работи и изповеданията” – държавната институция, която отговаря за църковните въпроси, просъществува неизменно с това чудовищно название-самопризнание от Учредителното събрание в 1879 г. чак до 1947 г. Това са времена на разцърковена църковност, принизила се до политико-националистично-фолклорно-верноподанически-казионен life-style.

Властовият център в България през този период е монархът. Който всъщност не е православен. Фердинанд е формално римо-католик (по едно време „отлъчен”…). Борис ІІІ за пред хората е уж православен, но в друг текст („Култура”, 11 май 2001 г.) проследихме исторически свидетелства, че той скрито от обществото продължава поетите от баща му тайни противоправославни ангажименти спрямо папата.

Противоправославна е цялата стратегическа външнополитическа ориентация на двореца от Междусъюзническата война до Втората световна война включително. Тук е ключът за обясняване на „националните катастрофи” и основната сбърканост на българските „външни работи” през първите четири десетилетия на ХХ век.

Стига се дотам, че за да бъдеш верноподаник и „патриот” в „православна” България през тези решаващи години (1913-1944), ти трябва да воюваш (под осветени от „православен” владика бойни знамена и редом с „православен” полкови свещеник) като брат-по-оръжие с друговерци и еретици (Германия, Австро-Унгария, Турция) срещу всички православни държави: Гърция, Сърбия, Черна Гора, Румъния, Русия…

Българският обществен живот е силно политизиран и партизиран, а партиите – ярко профилирани според отношението си към Великите сили. Стратегическата прогерманска ориентация през време на двете световни войни води до това, че всички казионни партии и правителствата, които следват политиката на двореца, са прогермански, а следователно и противоправославни.

Съответно класическите партии, опозиционни на „генералната линия”, бидейки предимно проанглийски и профренски, се оказват ipso facto чужди на Православието.

След Октомврийската революция проруски (просъветски) настроени са предимно комунистите. Тъкмо те пък са протипоправославни по идеологически съображения.

Партиите също са продукт на интелигенцията. Именно тя формулира идеите, на които те стъпват. Съответно те пък на свой ред отглеждат чрез властта, бюджетите, образователната система, законодателството и пр. съответната „своя” интелигенция.

И тъй, през този период в България църковността е принизена до политика, а политиката е противоправославна. Този кръвопролитен и братоубийствен парадокс води до погубването на цели поколения… Но т. нар. „национални катастрофи” са само повърхностната, видимата част на едно по-дълбоко явление: България от 1872 до 1944 г. живее в състояние „от развала към провала” (Ст. Михайловски, 1905 г), в перманентна национална духовна катастрофа.

Въпреки светскостта на „църковното” съзнание, държавата и Екзархията са в състояние на студена война. След смъртта на екзарх Иосиф (1915 г.) монархът не допуска избор на български Екзарх. Дворецът съзнателно осуетява и всякакви почини за вдигане на схизмата, така че Екзархията, обезглавена и нелегитимна, да бъде колкото се може по-слаба и послушна.

Интелигенцията, главният двигател на господстващия секуларен светоглед, утвърждава властта си върху общественото съзнание, като непрестанно възпроизвежда секуларизма. Така тя все повече доразцърковява наследеното патриархално общество, съхранило Православието в „изостаналото” българско село.

В по-мекия вариант тя гледа на Православието със снизхождение, отвисоко, с „добродушна” насмешка (например у Елин Пелин). У по-твърдите представители отчуждението и неприязънта към Църквата достигат до богоборческа поза (например у Гео Милев).

У нас продължава да липсва осъзната православна интелигенция. Изключенията, доколкото ги има, са редки, изолирани, маргинални и без видимо въздействие.

Типичният български интелектуалец преди 1944 г. е формално православен (кръстен). Но той изповядват едно книжно, повърхностно, вяло и разцърковено лъжехристиянство. Казва, че „приема вярата, но не и институцията”; приема „Христа”, но не и „попщината”. Всъщност той се опитва да раздели неразделимото: Христос от Църквата, Христос от Светия Дух, Христос-човека от Христос-Бога. Свежда християнството само до човешкото му измерение, до нравственото му послание за „любовта”, разбирана по душевен, а не по духовен начин.

Всъщност през целия този период няма български интелектуалец с истински дълбока духовна практика, проявена в негови творби. Художественото творчество на църковни теми (литература, изобразително изкуство, архитектура) в следосвобожденска България е посредствено.

Но има и по-лошо от посредствеността. Това е „боготърсачеството”. Обърнали гръб на Бога, духовно жадните хукват да Го „търсят” цял живот във всички други посоки.

Българската интелигенция счита Православието за бабешко, овехтяло, битовизирано, закостеняло, средновековно и дори мракобесно, изостанало от „живия живот” и прогреса. Тя, прогресивната, иска да „просвети”, да модернизира, да „спаси” Православието. Но уви! Хуманните й намерения срещат „неразбиране”. Пречат „каноните”…

Тогава интелектуалецът тръгва да се „издига” самостоятелно. Тръгва да удовлетворява духовните си копнежи извън Православието. Разбира се, не по посока на римокатолицизма или протестантството. Много по-примамливи са псевдорелигиозните теории на духовни „учители”, като Толстой, Дънов, Щайнер, Рьорих, теософия, масонство, добросамарянство и пр. Често тези учения са „тайни”, само за „посветени”, за „избрани”…

Друга многобройна, дейна и гласовита част от интелигенцията преди 1944 г. е левичарски настроена и изповядва безбожие, заклеймява Църквата като „опиум”, като паразит на гърба на „народа”, когото тя, интелигенцията, е призвана да „спаси”.

Тогавашна интелигентска България (разбира се, без Богословския факултет, основан в 1923 г.) е невежествена в областта на богословието. Намира се в почти пълно светоотеческо затъмнение. Светите Отци на Църквата не съществуват на български език (с редки изключения: някои от творенията на св. Иоан Златоуст и пр.). Светоотечески цитати липсват в писанията на тогавашните ни интелектуалци.

Дори осмислянето на самото българско православно духовно и културно наследство също не е по силите на родните умственици. Водещите ни „светила” в съответните хуманитарни дисциплини (Иван Шишманов, Васил Златарски, Йордан Иванов, Богдан Филов, Петър Мутафчиев, Андрей Протич, Александър Теодоров-Балан, Михаил Арнаудов и пр.) са бронирани с непристъпен светски светоглед, непреодолима стена между техните умове и самия предмет на изследванията им – православната история, култура, изкуство.

Българската интелигенция страда от духовна слепота. Така например тя пропуска да „види” най-важното духовно явление в България в периода от Освобождението до 1944 г. – идването на руско духовенство след Октомврийската революция. У нас идват „на готово” десетки руски свещеници, монаси и епископи, много от които с дълбока вяра, блестяща образованост и висок духовен ръст. Това духовно кръвопреливане от Русия към България спомага много за разгаряне на живите въглени в изпепеленото (осветскостеното) българско Православие.

За съжаление нашата интелигенция не осъзнава истинската величина на случващото се. В началото на 20-те години в София се установява най-значимият духовник, живял в България през ХХ век – архиепископ Серафим (Соболев). Той прекарва тук последните три най-плодотворни десетилетия на своя живот (умира в 1950 г.), но присъствието му остава почти незабелязано и неоползотворено от българската интелигенция. Тя пропуска възможността да срещне на живо една личност с духовния ръст на Светите Отци – съчетание от богословска задълбоченост на ума с монашеско благочестие, канонична безупречност и щедрост на душата, сила на характера и топлота на сърцето. Ако беше наистина „видян”, архиепископ Серафим би могъл да отвори духовния взор на заслепената българска интелигенция…

И тъй, ако направим равносметка, в периода до 1944 г. българският народ се намира в напреднал стадий на пагубно разцърковяване и разтление. Екзархията продължава да пребивава в неканоничност (схизма), а интелигенцията (с редки, мълчаливи и невлиятелни изключения) е главен двигател на осветскостяването, чиито проявления са многообразни, но чиято същност е една: самоубийствено отчуждаване от спасителната мисия на Христа, Църквата и Светия Дух.

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...