Откровения за вероучението в училищата

Източник: Култура

Напоследък полека се повдигна въпросът за необходимостта от незабавното въвеждане на задължително вероучение в училищата. Може би защото великденските празници отминаха обаче, той рязко потъна в забрава и така и не получи сериозно развитие, доколкото такова въобще е възможно в медийна атмосфера.

Все пак изявяването на подобно въжделение не би следвало да бъде оставяно без внимание. Зад него, естествено, биха могли да стоят праведни (съвестни) мотиви, както и зад всеки един от аспектите, нюансите и корените му. Но не на вътрешните му мотиви бих искал да обърна внимание, независимо дали са користни или чистосърдечни, а на социалните симптоми, които те указват, и на обществената реакция, която те биха предизвикали (евентуално).

Генералната идея, подплатяваща искането на задължително вероучение, която би била и лайтмотив на осъществяването му, и на последващия му образователен и възпитателен живот, е крещящо антиномична. Настоява се, че така учениците биха получили възможността за избор (екзистенциален при това!), от който сега са принципно лишени (и, следователно, ощетени сериозно). Противоречието стои в това, че, първо, в предоставения избор има един единствен правилен и компенсиращ предходното недостатъчно положение отговор, на който липсва алтернатива; и че, второ, не БПЦ следва да се погрижи за предоставянето на избора и на правилното му осъществяване чрез собствените си ресурси, а образователната политика и държавните институции. На пръв поглед е видно само това, че една (религиозна) общност или се стреми да си възвърне нещо, което й се струва изконно нейно (държавата), или изпитва необходимостта някой друг (държавата) да въведе стройност, ред и живец в съкровеното й и усещано като застрашено съществувание. Ако са налице и двете точки, то пред нас се изправя една ретроградна демагогия, вперена в идилично (етно-религиозно) минало, което трябва да е парадигма за канализирането на разчепканото културно настояще (т.е. за силово рамкиране на свободното ни време в една-единствена смислова посока). Мисля, че това е достатъчен мотив за проява на идейна съпротива.

Ще направя малко отклонение, за да отбележа, че настояването за задължително обучение по религия не е „сондаж” на православната църква, въпреки принципната й подкрепа в полза на такова искане. То е по-скоро изстъпление на група екзалтирани православни миряни, чувстващи вярата си (единствено) като външна и ексихибиционистка показност. Шокиращото в случая е, че като защитници на идеята се заявиха и университетски преподаватели. Университетът, по традиция корпорация на професионални интелектуалци, може да си позволи да излъчи защитници на идейно радикални тези. В конкретния случай, обаче, аргументацията е под всякаква критика. Влизането на студентите в църква от любопитство бе обявено за проява на крещящо невежество, защото се налагало на лекции, например по семиотика на иконата, да им се обясняват базисни неща (кое изображение къде се поставя по канон).

Подобен довод провокира тъкмо изказването на базисни положения. Какво би направил един университетски преподавател, ако поради прекалена набожност студентите му откажат да учат, например, поетика на Бога? С какво би се сблъскал той тогава? Това ,струва ми се, е резонен въпрос. Още повече, че преподавателите не би трябвало да се гнусят от обясняването на базисни положения: тъкмо това ги прави преподаватели. За да не бъда голословен, мога да спомена един срещан отговор от показно религиозни студенти на упрека, че не четат достатъчно. Това е мотивът, че плътта се уморява от прекалената отдаденост на този свят (което, собствено, е свободен цитат от Еклесиаст 12:12 „И много четене е труд на плътта”). Всъщност, проблемът, който си самовъвеждат интелектуалците, може да се счете за извинение за въвеждането на табута (по доста изтънчен начин, но все пак!). Тази тенденция не се изчерпва само, що се отнася до православната образованост на учащите, но засяга и оправдаването на концептуални и „морални” ограничения за сатирата, която трябва да спре до сферата на сакралното. Принципната необходимост от подобни ограничения беше отново защитена от университетски преподавател във връзка с печално известните карикатури на Мохамед.

Факторите, спомагащи поставянето на дневен ред на искането за въвеждане на задължително вероучение (изключвам актуалността на християнския празник), са отново два.

Първо, има някаква необходимост от идеология, която да дава истината a fortiori и така да организира спокойното, последователно и плавно протичане на културния и социалния живот. Не е задължително това да се мисли в грубите, милиционерски мащаби на социалистическата идеология, става дума тъкмо за търсене на безоблачна и спасена от неудобства, предимно в споделеното си съществуване, духовност.

Второ, възможно е да се проявява някаква грижа за гарантиране на професионална (и социална) реализация на онези завършващи богословски факултет студенти, които ще останат сред миряните в църковната йерархия. Може ли целият „праведен” напън да е заради перманентен запас работни места, и то в сфера, в която редовите служители страдат от поредна реформа, изчерпваща се в съкращения и електронни учебници? Ако е това, значи има предпоставка за социален конфликт (защо, например, не се увеличи хорариумът по история, за да се учи история на религиите?).

Насоката, в която бе схванат въпросът, се съсредоточи изключително върху първия фактор, но така или иначе вторият остана да виси като намек (той се съдържа като скрито следствие в първия: все някой ще трябва да преподава задължителното вероучение).

Остават обаче достатъчно точки на конфликт, латентно дремещи дори само в заявяването на желанието за задължително обучение по религия в общообразователната система. На първо място, какво ще учат „друговерците”? Абсурдно е да се мисли, че към ученикът-евреин/мюсюлманин/атеист държавният апарат, чрез своя институция, ще трябва да подхожда мисионерски. Допускам – утопично – че православен учител по вероучение би бил тактичен спрямо ученик-католик, макар обратното да би било далеч по-вероятно. Ами ако ученик прояви упорство в собствения си мироглед, нямащ сходство с ортодоксията? Тогава какво, ще следваме светлия пример на Торквемада и ще го изключим ли? Тъкмо защото в ученическа възраст все още не са окончателно оформени нито ценностната система, нито сферата на интереси, не би следвало да се допуска институционализиране на директното въздействие в пространството на още крехката личност. Неформалните, но подобни действия на някои (умели) учители по литература (това е само за пример), произвеждат вдъхновен, но плитък интерес, т.е. повече желание за писане, отколкото за четене. Християнството готово ли е поголовно и безпрепятствено да жертва дълбините си? Дори не ми се мисли какво ще предизвика един слаб учител по вероучение, но ще е с регистър от отвращение до самоубийство.

Изглежда направо неприлично да се пита как ще се справя богословът с Дарвиновата теория и Големия взрив: защото по-любопитните ученици точно за това разминаване ще питат с незлобливата детско-юношеска идейка да проверят нервната система на учителя си. Тук веднага може да се възрази (от позиция на вярата), че подобна постановка е материалистическа простащина, на каквито сме се нагледали и наслушали, че Бог е отвъден спрямо тази вселена и за него нейните тварни закони не важат. Това е аксиома, която не би попречила на физика да работи. Но богословът, въобще вярващият, има проблем да приеме възможността някога да е бил по-примитивен от днес (т.е. има проблем с еволюционната теория, с разбирането за прогрес, който няма предзададен хоризонт).

На второ място, ако оставим прогнозите за пречки в детайлите по реалното въвеждане на задължително вероучение, наистина е страшно тежнението към идеология-цензор на образованието и възпитанието. Искането на задължително обучение по религия е заявено като искане за премахване на фундаментален недъг (!) в обществото: липсата на (православна) вяра. Отдадеността на този-тук свят е сочена като основен грях и изкушение (сбор от всички възможни, конкретни перверзии) още от зората на християнството и това е традиционен мотив за монашеската литература. Слабо вярващият (= не-добре-вярващият) и, по-късно, невярващият са на дъното на тази отдаденост. Отношението на християнина към тях е вариативно, но неизменно съчетание от две чувства: на себеопазване (като чист) от мръсотия и на съжаление към другия (за упорството му в слепотата за истината). Оттук вярващият се колебае между ролята на спасител-просветител-мисионер (която включва и саможертвено състрадание) и съхраняването на сакралната връзка с Бога (каквато всъщност е по определение Църквата) от профанация и поругаване, които му изглеждат неминуеми в този либертински и секуларен свят. Принципното положение предопределя отношението на средностатистическия православен към светското въобще. В частност, нашата болнава социална среда му изглежда такава главно поради отсъствието на (неговата) вяра: годините на социализъм и преход са недъгави най-вече (направо единствено) заради отсъствието на духовност (= вяра в Бога по православному и живот според литургичната година). Атеистът в неговите очи е неспособен на продуктивен живот (извън количествено-материалните икономически измерения), той не е ценностно ориентиран и значи му липсва възможността да даде адекватно възпитание на децата си, а оттам – и да даде нормални граждани на държавата. Всичко това вопие за задължително вероучение – поне в очите на повечето „ревностни” православни. Да се остави религиозното възпитание в сферата на личния избор, на частния живот и евентуално на неделните форми на занимание в БПЦ е недостатъчно – то приравнява християнската вяра с литературен кръжок, спорт или „Междузвездни войни”.

В крайна сметка, Кончаловски излиза прав: православието в славянски одежди е резистентно към демокрацията и плурализма. Едва на нивото на нормата, вярата би била безпроблемно относима към (но не и съотносима със) всичко останало в културния ни живот, защото ще може да го санкционира (поне по презумпция) и, след време, да го предрешава. Но привилегироването на религиозен принцип, също както и на етнически, е ретроградно.

Държавата – ако е в компетенциите й да решава нещо, то то е именно това – е изправена пред необходимостта да гарантира реалното, безпроблемно мултикултурно и мултирелигиозно пребиваване в социалния си ареал: това тя би сторила само ако тенденциозно стои встрани, най-вече с образователната си институция, от откровените истини на православния фундамент.

Атеизмът не е чума. Нерелигиозният начин на живот не е деградирал духовността. Противно на общоприетото мнение, военният комунизъм на болшевиките е изродил половин Европа, тъкмо защото се е превърнал – умишлено! – в квази-религия. И да се припише вината за това на Маркс например, е все едно да се обвини католицизмът за режима на Франко. Проблематичността се крие не в съдържанието на ценностната система, а в инструменталното й, тотално налагане (т.е. в изкуственото й авторитаризиране). Не искам да правя апология на атеизма, но считам, че екзистенциалната пълноценност на вярващия не бива да се самопревръща в обективно фундаментална.

Умерената отдалеченост между гражданство и религия е родила едни от най-устойчивите демокрации в новата история: английската и френската. По ирония на съдбата, днес тъкмо Англия и Франция обират негативите от едно десетилетие нарочен отказ от светско ограничаване на обществените манифестации на религиозност. Тъй като на родна почва гражданството е ефимерно дори като понятие, камо ли като политически (в първичния смисъл на думата) субект, добре е държавните структури направо да държат религията встрани от себе си: така поне ще си спестят един пореден мотив за сепариране на човешкото си съдържание.