Ласкатели на слуха

Любовта на неправда се не радва, а се радва на истина.
(1 Кор. 13: 6)

Хуманитарното лъжехристиянство със своето безсмислено всепрощение, със своя космополитизъм – без ясен догмат, с проповедта за любов без проповед за „страха Божий и вярата“; без обредите, живописващи ни самата същност на правилното учение е същата онази революция, колкото и да изглежда красиво. Според това християнство не трябва да се воюва, не трябва да се управлява държавата, да и на Бога да се молим е излишно… Такова християнство може единствено да ускори разрухата. Дори в своята кротост то е престъпно… (К. Леонтиев. „Розово християнство“)

Представете си следната ситуация: каквато и беля да направи детето, майката го милва по главичката. Наяло се е с бонбони преди обяд – браво, двойка – нищо, случва се. Напълняло е, защото никой не се е интересувал да се храни рационално, излиза от училище неподготвено, защото никой не е изисквал това. Нарушило е правилата за движение, защото не е свикнало да живее по правила и уж случайно попада в катастрофа. Чудесна майка, няма спор!

По същия начин днес се опитват да ни внушат идеята за „добричкия Бог“.

Като млада доста дълго посещавах протестантска община и имам изградено мнение за протестантството. Един от основните препъни камъни беше илюзорността на много постулати, отсъствието на трезв поглед върху света, розовите очила. Твърдяха ми –„Спасени сме“. Как ми се искаше да повярвам и да се радвам заедно с всички. Но не се получаваше. Съмнението безмилостно ме гризеше отвътре. Не можех да се съглася с липсата на пост и въобще на всякаква аскетика, въпреки че никога не съм имала аскетични наклонности и винаги съм смятала вкусната торта и празните приказки с приятелки на чаша кафе за едно от главните удоволствия в живота. А когато реших да се кръстя повторно в „Нов живот“ (кръстена съм в детска възраст), се почувствах зле, даже усетих физическа болка. И когато се причастих в Православната църква, без да се изповядам, че ходя при протестантите ми стана още по-зле.

Когато спрях да посещавам протестантските сбирки и дойдох на първата си изповед, свещеникът ми каза: „Колко силно се е молил за теб твоят ангел-хранител“. Ето кой ме е спирал от глупави и кощунствени простъпки, ето кой не ми е разрешавал да се радвам с фалшива радост, ето кой внимателно ме е водил напред и ми е внушавал такива тежки за мен мисли за поста. Ангел-хранител! Когато бях млада, го чувствах като невидима стена, в която се удрях и то достатъчно силно. Как ми се искаше да я срина тази стена! Как ме нараняваше! Но разбивах само себе си. По-късно усещах неговото покровителство вече не толкова мъчително, а понякога дори и радостно. Ангелът си е бил все един и същ. Променяли са се моите възгледи за света.

Един ден, бях около петнайсетгодишна, карах колело в парка. Изведнъж разбрах, че нямам спирачки. Летях към един сипей и крещях: „Не мога да спра!“. В последната минута съпругът на мамината приятелка хвана колелото и го хвърли на земята заедно с мен. Лежа аз, цялата в кръв, чичо Юра до мен също е в кръв, но всички са щастливи – още един миг и от мен нямаше да остане нищо. Спасението беше очевидно, но твърде болезнено.

А днес се опитват да ни внушат идеята за леко, безболезнено, приятно във всички отношения спасение. И не само протестантите.

Аскетиката, даже в хомеопатични дози, е обявена за отживелица. Много от нас днес са над поста и молитвите, видите ли, ние започваме направо с любовта. Дори плътта не им пречи.

В началото на XX век една сериозна жена се възмутила, че оптинският старец оставил да чакат посетителите с тежки проблеми, а пиел чай с бонбони с две лекомислени работнички от близката фабрика. Старецът отговорил, че иска да ги опази от лошия път и затова ги задържа по-дълго до себе си с ласка, чай и бонбони. Виждаме, че колкото е по-далеч човек от Църквата, толкова повече външна ласка и снизходителност получава. А старецът е бил строг с духовните си чада, но ги е обичал не по-малко.

Всички ние сме стояли на църковния праг, нуждаейки се от ласка и духовно млечице. Всички имаме различни мерки и различни темпове на развитие. Но нима няма да поискаме да отидем по-далеч от чая с бонбоните и да намерим по-ценни съкровища?

Един ден децата ми си дойдоха от урок по френски и бяха разочаровани: „Научиш три думи и ти дават награда. Като че ли сме някакви идиоти“. Лесните достижения не ги радваха. Брат ми реши да се занимава с бягане, дисциплина, не особено уважавана в нашето семейство. „Ти не можеш да си представиш каква радост е това – да пречупиш себе си, да си докажеш, сам на себе си, че можеш! Плуването и набиранията са лесни, това го мога от малък, а бягането, мъчителното бягане, което не обичам, само то ми носи радост“.

Напоследък в британските училища щастието е издигнато в култ: важно е децата да се радват, да не се разстройват, да не преживяват тежко неуспехите, да не се напрягат, да не се съревновават, да имат добра самооценка. Как се страхуват да не ги разстроят и напрегнат. Не съм против такъв подход, той има доста положителни страни, но понякога се прекалява. В края на краищата се проявява не излишество, а недостатък на любов: за да не влизат в конфликт и да не разстройват децата учителите се въздържат от неприятната необходимост да задължават и мотивират, а децата са лишени от достигането и сладостта от победата. Изобщо не говорим за това, че са неподготвени за живота. И ето, попада една такова парниково дете в студа на реалния живот и изпада в шок: то си е мислело, че всички наоколо трябва да се грижат за неговото щастие, а се налага да се занимава със скучна нетворческа, лошо заплатена работа. Оказва се, че хубавата работа е за тези, които до този момент са се трудили, за възпитаниците на строгите частни училища, а също така за китайците и индусите, в чиито семейства образованието и трудът са издигнати в култ, а не щастието. Докато в масовите училища успиват с идеята за лек и щастлив живот, в частните училища по старому култивират трудолюбие и строга дисциплина. Консервативните кръгове оперират с понятието „tough love“ – „строга любов“.

Да си спомним за филмчето “Бягство от кокошарника“. Някои кокошки разбират, че не ги хранят за тяхно щастие, а за чуждата трапеза. Умните спират да ядат и започват да се занимават със спорт, за да свалят килограми и да се научат да летят.

Няколко години преподавах английски език. Наложи се да замествам заболял колега. Помощничката на преподавателя продемонстрира как готвят студентите за устен изпит. Изпитът се провежда по двойки. И ето седят две студентки – едната от Полша, другата от Бангладеш, и нещо си говорят на някакъв странен език, не разбират записа, отговарят не това, което ги питат, а помощничката само се усмихва и повтаря: „Good! Excellent! Good! Great!“. Нима е възможно така да не се уважават хората, които са ти се доверили и зависят от теб, а ти ги водиш към пълен провал в името на това да не ги разстройваш! Курсистите често ми се оплакваха, че такова отношение на преподавателите ги унижава, те искат здрава критика и реални успехи, а не елейни усмивки. „Никога не знаеш действително ли си отговорил правилно или те смятат за глупак“. Но пък резултатът от проваления изпит идва без да се съобразява с това вярвали ли сте в успеха или не. Резултатът се получава лично от студента и утехата, че са им се усмихвали на занятията е нулева.

Ако на обикновен изпит е страшно да се явиш неподготвен, то какво остава за големия житейски изпит, който всички трябва да държим?

Някъде прочетох, че е по-сигурно да мислим като св. Николай Чудотворец и другите отци на Църквата, отколкото като избрания от нас учител. Ако Божият угодник е сгрешил някъде, то ние се чувстваме сигурни зад неговия мощен гръб. А ще ни скрие ли от Страшния съд либералният проповедник? Не е ли безполезно да го сочим с пръст: „Ние грешахме заедно“?

Един мой близък разсъждаваше така: пътувам в метрото, виждам будисти, такива умиротворени лица, такава доброжелателност, а православните са някак си не от този свят, или ще ти се скарат или те гледат строго. А аз отговорих: „Ние сме в началото на пътя, няма нищо чудно, че сме малко раздразнителни. А когато ти се случи нещастие или тръгнеш да умираш кого ще повикаш на помощ: Буда или Христос? Ще те спасят ли мирните будисти?“ Замисли се.

Можем да си внушим, че сме спечелили милиони, а какво от това – когато отново не можем да си платим наема? Можем да вярваме, че скачайки от десетия етаж ще полетим нагоре, но обективната реалност ни кара да летим надолу. На онкоболния му е нужна химиотерапия, а не захарен сироп.

Никой не ни задължава да избираме между тясната пътечка и широкия булевард. Изборът е изцяло наш. I www.pravoslavie.ru.

Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска