Лятото в нас

Миглена живее и работи в София. Завършила е Педагогика на девиантното поведение в Софийски университет „Св. Климент Охридски”. През март тази година тя участва в конкурса Блага вест на Православие БГ.

Лято е. Поне така трябва да е според календара. Но ми е нещо тежко тук в големия ни, шумен и забързан град. Живеем в мъгла – сива, душеща, обезличаваща всичко наоколо. А ние си живуркаме и си мислим, че е лято.

Не, не е!!! Лято отдавна няма тук.

Лятото го срещнах тази година в планината – сред тихия ромол на горското поточе, сред пеещите птици, в тишината на вековните върхове. Чух го да се смее като малко дете сред листенцата на дивите цветя. Лятото е там – по ухаещите на бор и мащерка пътечки и танцува вечер по небето обсипано с близки звезди.

Не знам, може и някъде по морето да има лято. Някъде, където въздухът не е пропит от стара мазнина и миналогодишна цаца. Някъде, където хората не се блъскат на тълпи по плажа при вида на "атрактивния" продавач на царевица и резенчета диня. Някъде, където не кънтят в стресиращи децибели чалга и всякакви кичозни миксове.

Не знам, но малко ми е тъжно заради морето и децата, които не могат без лято…

А душите ни?

Колко ли празни трябва да са душите ни, за да не правим разлика дали живеем в мъгла или не? Доколко трябва да сме притъпили сетивата си, за да не виждаме и чуваме как грозното и пошлото се "блещят" и" крещят" от всеки ъгъл, от почти всяка реклама, а ние ръкопляскаме(?!) и си мислим, че това е новото реалити шоу?…

Тъжни и объркани същества!

Колко сме жалки само – в новите си модерни дрешки и с все по-замъгляващи и обезличаващи се души! Дишаме мъгла, а си мислим, че е лятна мараня.

Не, не е!!! Защото лятото отдавна не стъпва тук. Отдавна сме го прогонили.

Но се питам: какво ще правим през зимата, когато всичко измръзне и студът скове прозорците, а ние не сме стоплили с нищо душите си?

Господи, помилуй!…