Папата и ислямът: истинският дебат

Най-смущаващото в сърцевината на тази кризата е, че коментаторите – и мюсюлманските в частност – изглежда подминават истинския дебат, който започна папа Бенедикт ХVІ. В академичната си лекция той излага една двойна теза, придружена с две съобщения. На лаическите рационалисти, които биха желали да освободят Просвещението от отношенията му с християнството, той напомня, че християнството е част от европейската идентичност и че ще им бъде невъзможно да водят диалог с другите религии, ако отричат християнския постамент на своята идентичност.

След това, говорейки за връзката между вяра и разум и наблягайки върху привилегированите отношения между гръцката рационалистична традиция и християнската религия, папата опитва да дефинира християнската идентичност, която била преди всичко християнска чрез вярата и гръцка чрез философското разсъждение. Ислямът, който не познавал тази връзка с разума, бил общо взето чужд на европейската идентичност, изградена върху това наследство. Тъкмо в името на това разбиране кардинал Ратцингер изложи преди няколко години своето несъгласие с интеграцията на Турция в Европа: бидейки мюсюлманска, Турция никога не е била и няма да може да бъде истински принадлежаща към европейската култура. Тя е друга, тя е другият.

Именно тези послания, а не на изказванията за джихада, трябва да се чуят. На тях трябва да се отговори. Папа Бенедикт ХVІ е блестящ теолог, който се опитва да основе принципите и рамката на дебата, засягащ миналото, сегашното и бъдещето на Европа. Става дума за един много европейски папа, който зове народите на континента да осъзнаят основополагащия и незаобиколим характер на християнското, ако държат да не загубят идентичността си. Това послание има своите основания може би в тия времена на криза на идентичността, но то е преди всичко смущаващо и потенциално опасно, защото си служи с двойно опростителство в историческия подход и в определянето на европейската идентичност.

Тъкмо на това трябва да отговорят мюсюлманите, като първо оспорят подобен прочит на европейската история, в който мюсюлманският рационализъм не е играл никаква роля и в който арабо-мюсюлманският принос би бил сведен единствено до превода на големите гръцки и римски творби. Селективната памет, която се стреми ‛да забрави“ решителните приноси на ‛рационалистки“ мюсюлмански мислители, като Ал Фараби (X в.), Авицена (XI в.), Авероес (XIIв.), Ал Газали (XII в.), Аш Шатиби (XIII в.), Ибн Халдун (XIV в.) и други, пресъздава една измамна Европа, която се лъже за миналото си. В светлината на необходимостта да припознаят отново своето място, мюсюлманите би трябвало да покажат, разумно и далеко от всякаква емоционална реакция, че те разделят същността на ценностите, на които се градят Европа и Западът и че тяхната традиция е допринесла за появата на тези ценности.

Нито Европа, нито Западът биха могла да преживеят, ако продължим да се блъскаме да се определяме като изключителни, да се определяме чрез дистанцията от другия – от исляма или мюсюлманина – от когото се страхуваме. Може би това, от което Европа най-много се нуждае днес, не е толкова диалог с другите цивилизации, а истински диалог със себе си, с парчетата от себе си, които тя толкова дълго отказваше да види – това още й пречи да оцени и изтъкне богатството от религиозни и философски традиции, които я съставляват. Европа трябва да се сдобри с разнообразието в своето минало, за да може да овладее наложителния плурализъм на своето бъдеще. Опростенческият подход на папата не помага за припознаването на мястото на исляма: един критически подход не би трябвало да очаква от него извинения, а просто, разумно да му докаже, че греши исторически, научно – и всъщност духовно. Това би било в същото време начин за мюсюлманите днес да се сдобрят с поучителната креативност на европейските мюсюлмански мислители от миналото, които не само са били интегрирани, но са допринесли, подхранили и обогатили с техните критически размишления както Европа, така и Запада.

Le Temps, 20 септемри 2006 г.