Как да вършим добри дела?

Не е чак толкова сложен казусът, колкото ти изглежда. Малко ми напомня прочутите апории на древногръцкия философ Зенон Елейски (ок. 490 – ок. 430 г. пр. Р. Хр.). В апорията “Ахил и костенурката” с аргументите на логиката се “доказва”, че бързоногият Ахил не може да надбяга тромавата костенурка, а в “Стрелата” се “доказва”, че тя не само никога не може да достигне целта, но и изобщо не може да започне да се движи. Но нали за всички нас (и за Зенон) е очевидно обратното! Идеята на древния мъдрец е била да ни покаже, че с инструмента на спекулативната логика може да се “докаже” всичко. Защото логиката е само един инструмент, но не единствен.

Въпросът ти напомня и споровете от епохата на схоластиката, които в атеистичните книжки се цитираха като примери, колко глупаво и безсмислено е християнството: “Може ли Бог да направи толкова голям камък, който Самият Той да не може да повдигне?” Бог е всемогъщ, но от това не следва, че трябва да се занимава с всякакви глупости. Бог не прави ненужни неща.

Без Бога ние не можем да извършим не само добро дело, а никакво. От Него ние получаваме битие. Той ни е извикал за живот. Но Той ни е надарил и с възможността да различаваме добро от зло. Той ни е дал дара да се стремим към по-трудното добро и да се отвръщаме от по-лесното зло.
Не бива да си въобразяваме, че добрите дела, които вършим са плод на нашите собствени усилия и резултат от това, че сме добри. Всичкото добро е от Бога и ни е дар от Него. Този дар се нарича благодат. Св. апостол Павел казва: “С благодатта на Бога съм това, което съм” (І Кор. 15:10). Той казва още: “Дето пък се умножи грехът, благодатта се яви в голямо изобилие” (Рим. 5:20). Последното изречение е парадоксално не по-малко от апориите на Зенон. Но ако не беше така, сигурно щяхме като Барон Мюнхаузен да се опитваме да се самоизваждаме от водата, теглейки се сами за косата си.

Към Бога ние достигаме не само с разум и не толкова с разум, колкото със сърце. Сърцето е органът на богопознанието и богообщението, защото “Бог е любов” (І Иоан. 4:8) и “любовта е от Бога” (І Иоан. 4:7).

Доста опасен капан за духовния живот е да се уповаваме на своите добри дела. Така неусетно ще се уподобим на онзи фарисеин, който се хвалел с добрите си дела (вж. Лука 18:10-14). От тази притча става ясно какво иска от нас Христос: да съзнаваме недостойнството си, греховността си, немощта си. А започнем ли да се вглеждаме в добрите си дела, неусетно ще започнем и да се хвалим с тях (поне в собствените си очи). Ще станем самодостатъчни. А това е пагубно за нашия духовен живот.

Най-ярко днес това се изразява при онези християни, които се причастяват рядко от страх да не бъдат изгорени от Светинята. А след като постят и се изповядат, считат, че са станали достойни да пристъпят към нея. А ние, които се причастяваме редовно, правим това със съзнанието, че винаги сме недостойни, както е казал Христос: “Кога изпълните всичко вам заповядано, казвайте: ние сме слуги негодни, защото извършихме, що бяхме длъжни да извършим” (Лука 17:10).

Така, че, Цецо, уповавай се повече на Божията благодат и по-малко на добрите си дела и само така няма да попаднеш под властта на дявола. Добрите дела ще последват, ала ти няма да ги забелязваш. Нека Бог да вижда твоите добри дела, а ти бъди “сляп” за тях.

Когато живеем в евхаристийната общност на Църквата тези истини стават наше ежедневие.