Глътка въздух

Годините, изминали от падането на тоталитарната власт в православните страни, станаха период на разцвет на православната мисъл. Но като правило, България се движи встрани от тази тенденция. Тук опитите за православно възраждане са по-скоро отчаяни действия на шепа хора, отколкото масово явление. У нас липсата на обществен идеал личи особено в годините на преход и за добро или зло най-добре се вижда в сферата на вяра, морал и семейни ценности.

За да се утежни положението, дванадесет години имаше църковен разкол, публични скандали, битки, дори убийство на свещеник…

Разбира се, демократичното обществено устройство, което смени тоталитаризма и държавния атеизъм, се възприе от православните вярващи като подходящо за осъществяване на църковната им мисия. Свободата на словото и мисълта дават огромно пространство за проповядване на Евангелието, като израз на православното гледище за обществените процеси.

Върху остатъците от официалния комунистически морал, възниква идеологията на “разкрепостеност” и успех на всяка цена. В икономиката започва да доминира “дивия капитализъм”, неудържима жажда за придобивки и лукс. В училищата и медиите продължава пропагандата на всякакъв вид поквара и разпуснатост… Върху идеалите на патриотизма, семейството, вярата и социалната справедливост се налага негласно табу. И постепенно, тичайки в посоките на света, обикновеният човек забравя къде е онова, истинското, за което живее…

За съжаление, все така, в България си съществува едно глобално чувство за безсмислица. Най-често то е в компанията на един жилав цинизъм и нихилизъм към нещата от живота. Дали тази тенденция е част от някакви глобални процеси и ни доближава с нещо до онова, което изпитва средният европеец, американец – това не зная…, но все така за хората не стои перспективата да работят, творят, раждат. Затова, все в същия ред на мисли се загърбват стремежите към нещо значително или, ох, възвишено. Просто такива стремежи няма… Всичко минава под знака на живота ден за ден. И когато един обикновен тийнейджър застане пред теб и ти каже, че вяра може и да има, православие – също, но за него това са глупости и все едно – няма да им обърне внимание, тогава наистина е страшно и от такива думи заболява!

Мисля си доколко полезен ще се стори погледът към едно минало, не толкова далечно, отпреди две-три десетилетия. Миналото, в което тайно се слушаха радиа като „Свободна Европа”, „Дойче веле”, „Гласът на Америка”. Давали ли са те нещо по-добро и различно на тези, които рискуваха да ги слушат? Създавали ли са стойностни неща, които имат значение извън пропагандата от двете страни на Стената?! Замислих се наскоро над това и ще отговоря: Да! Доказвали са го нееднократно текстовете на Петър Увалиев, Цветан Тодоров, Димитър Инкьов и десетки други. Моето скромно убеждение е, че трябва да погледнем техните творби по-сериозно, по-задълбочено – те имат какво да ни кажат и в момента. И като всяко истинско творчество, дават на нашия живот и общество глътка въздух. След настъпването на демократичните промени позабравихме имената и гласовете им, които някога ни държаха будни и се докосваха до сърцата ни отвъд Желязната завеса. Тези хора често работеха на “широк фронт” – занимаваха се с много неща едновременно, но мисълта им, въпреки разстоянието, стените, причините е витаела тук, около нас. И това не са просто думи, защото – вижте делата им! Има какво да се види, много са ни оставили…

Но тук ще се спра по-сериозно на Димитър Инкьов. Неговият псевдоним Велко Верин е добре познат на днешното поколение четиридесет, пък и тридесетгодишни.

Ценностите, които губим и сякаш ни харесва да губим в ежедневието си, са съхранявали десетилетия наред хора като него, давали са му сили и жизнена енергия. И това по-скоро е доказателство, че тези вечни ценности, навсякъде и по всяко време могат да дадат жизнена енергия. Ето, сега той изпраща своята съхранена вяра, надежда, сила на нас, унесените в мнимия си прогрес. Ние стъпкваме вечните идеали на душите и предците си, защото мислим, че това ни прави по-големи европейци. Той – доказалият се европеец, прочутият в Европа писател и публицист, казва: направих всичко това, защото съм възпитаван като българин.

Когато в началото на деветдесетте години на миналия век настъпи истински “пир на сектите”, нашата Църква беше вглъбена и заета със своите вътрешни проблеми. Тогава, основният дял за опазване на детските души падна на плещите на семейството и родителите, но те, от своя страна, нямаха нито подготовката, нито убеждението, че Православието е тяхна кауза. Всеки ден се връщаме към проблема с опазването на детските души, всяко ново утро е начало на нова битка за това душите на нашите деца да си останат чисти и здрави. И точно заради това, на помощ, като изключим проявите на пишещите в различни медии православни християни, на помощ идва непознатата за всички съвременни българи емигрантска литература. Последната, най-сериозна и най-обемна творба на известния ни сънародник: “Истории от Библията” излиза под формата на аудиокнига две седмици след смъртта на своя автор. Дарбата на писателя да разказва достъпно и увлекателно се среща с една почти непосилна задача – да предаде библейските истории непосредствено, красиво и просто, без да накърни свещения текст и без да измени на истината за живота, скрита между кориците на най-великата книга.

Сигурно всички се питат: вярващ човек ли е Димитър Инкьов? – Разбира се. Той придава изключително значение на това, че е кръстен. За него вяра и морал са много дълбоко преплетени неща. Ролята на семейството е едно от нещата, на които набляга, защото смята, че трудно може да се формира една истинска, нравствена личност без да има като необходим компонент здравото семейство. Когато казваме семейство, естествено продължаваме да разсъждаваме, наблягайки на ролята на майката, като основен възпитаващ фактор. Но Димитър Инкьов, сам баща на три деца, подчертава, че също толкова важна е фигурата на бащата за формирането на истински, силен, здрав и свободен индивид.

Емигрантите и емигрантската литература от половин вековния период на тоталитаризма са все още непознати и неизвестни в родината си днес. Но те безспорно са част от българската литература, култура, мисъл. И спокойно може да се каже, че биха могли да попълнят много празнини. Някои от нашите емигранти, най-истинските, въпреки физическата си отдалеченост са намирали, често интуитивно, верния път на българското самосъзнание, което тук, в тоталитарната мъгла и безформеност на нас ни е убягвало. Те са търсели себе си, българската си идентичност, доброволното си, или принудително изгнание и са съумявали, освен да оцелеят, да създадат и оставят нещо след себе си. И когато, позагубили представа за посоката, в която вървим, изтощени от миражността на Обетованата земя поспрем, за да викнем с болка към небето, Бог изпраща насреща ни тези, които са вървели преди нас по същата трънлива пътека. За да се завърнем при себе си.