Изхождайки от една първоначална интуиция по въпроса за “светостта” в християнско-религиозен контекст, ние винаги я свързваме с представата за нещо едва ли не безкрайно отдалечено, свръх-естествено (а защо не и свръх-сетивно), което е твърде чуждо и сякаш неприсъщо за човека, живеещ в съвременния свят, а поради това и съвсем недостижимо, невъзможно за него.
Разбира се, в тази първоначална представа има нещо вярно и истинско – светостта като религиозен идеал наистина е нещо безкрайно отдалечено от нас (или по-скоро ние сме се отдалечили от нея) поради нашето окаяно духовно състояние, но дали тя е все пак и безкрайно отдалечена от нас като принципна възможност? Може би именно защото така смятаме изобщо и не се стремим към нея. Тук нямам предвид непременно това да бъдем светии като онези, които познаваме и почитаме според култа, установен към тях като към Божии угодници в православната Църква, а преди всичко стремежа към съвършенство, който е изискване от страна на Бога, отправено към всички християни от всички времена, независимо дали те са “във” или извън света. Следователно светостта е универсална антропологична категория, която е свръх-времева и свръх-пространствена (както, разбира се, и свръх-национална, но в никакъв случай не и свръх-конфесионална, защото именно “във” и чрез вярата е възможна тя).
От Писанието знаем, че човекът е сътворен по Божий образ и подобие, като богообразността е даденост, а богоподобието зададеност. Това определя динамичността, “отвореността” и насочеността на човека към Бога, като един благодатно-синергиен процес между Божията и човешката воли – процес, водещ към духовно израстване на човека. Възможността за израстване от “образа” към “подобието” чрез съдействието на Божията благодат може да се определи като най-специфичната черта на човека. В този смисъл бихме могли да определим човека с оглед на неговият онтологичен статус и смисъл като битие-към-Бога. Знаем също, че Бог е свят; като Негов образ и подобие човекът би трябвало също да е свят, макар и не в същата степен. Затова Бог казва: “Бъдете свети, защото Аз Господ, Бог ваш, съм свет” (Лв. 19:2; 11: 44-45), а в Новият Завет Сам Спасителят Христос ни призовава: “Бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш Отец” (Мат. 5: 48). От тук следва, че собствено християнско в най-истинския и дълбок смисъл на тази дума е да се стремим към съвършенство чрез стремежа си към Бога. Затова в светлината на християнската антропология светостта не е някакво ектра-ординарно явление, а естественото човешко състояние и в този смисъл грехът – не-светостта – е тъмнината, ино-битийният мрак, онтологичната привация-болестност, раз-пластеност, раз-строеност и бедност на човешкото битие и следователно неестествено за човека състояние. – Не знаете ли, че сте храм Божий и Духът Божий живее във вас? – пита св. Апостол Павел (1 Кор. 3:16). Следователно достижимостта на идеала за светостта в християнството е свързан с търсене на съвършенството в Бога – неговия Източник, а не просто някакво лишено от онтологичен фундамент “морално” добро и хуманизъм или някакъв абстрактно-имперсоналистичен психологичен (недуховен) квиетизъм, бездушен (йогистки) аскетизъм или пантеистично-монистичен натуралистичен мистицизъм.
Християнството като богооткровена религия носи своите съвършени антропологични принципи, ценности и смисли и те благодарение на Богочовека Христос имат своя онтологичен динамизъм и екзистенциална сила, въздействаща енергийно-благодатно върху всеки човек, вярващ и търсещ Спасителя Христос. Затова и всеки човек, който се стреми към Него, може да бъде пре-образен чрез Светия Дух до степента на “мъж съвършен” (Ефес. 4:13), при който само-съзнанието е прераснало в Христо-съзнание и “вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Гал. 2:20) и това е възможно само “във” и чрез Христа, Който е “същият вчера, и днес, и вовеки” (Евр. 13:8), и Който като Божий Син и Син Човечески, т.е. като Богочовек Сам ни казва, че за Бога и съответно за вярващия в Него човек всичко е възможно (Мат.19:26). Именно затова светостта е и би трябвало да бъде тъкмо естественото и единствено истинско състояние за сътворения по образ и подобие Божие човек, и още повече заради това че човешкото паднало естество е възприето, спасено, изкупено, възнесено и обожено от въплътилия се Син Божий. Заради всичко това тя може да се разглежда като негово (на човека) онтологическо “здраве”, а грехът като неестествено противобожествено-противочовешко състояние е ужасяващото състояние на болестност, тление, смърт и разпад. С това и въпросът, поставен в заглавието, получава своя очевиден отговор.
Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си.
Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>
За дарения по банков път, използвайте тази сметка: Титуляр: Фондация Покров Богородичен, банка:Обединена българска банка, IBAN: BG90UBBS81551067092215
