Посока към бъдещето или кога духовенството ни ще заговори на български?

През 1990 г., когато бариерите на атеизъм и предразсъдъци от близкото минало рухнаха, храмовете не само отвориха врати, но духовенството на Православната църква започна да призовава към богослужения. Тогава десетина отидохме в кварталната църква. Тук живееха и непокътнати спомени от детството ми, когато моята баба до 1960 г. на свет ден ме водеше в нашата „Света Троица" и ми говореше за Иисус Христос. Тогава бях около десетгодишна; разбирах думите на боголюбивата ми баба, но от думите на свещеника, облечен в необичайни дрехи, нищо не разбирах. Само усет за страхопочитание към него и задължително целуване на ръката му…

Когато през 1990 г. започнах да посещавам храма с благоговейно чувство, макар вече четирийсетгодишна открих, че отново нищо не разбирам от думите на свещеника по време на богослужението. Оказа се, че той говори и пее не на български, а на църковнославянски. Въпреки непонятното съдържание на текста и символите, почувствах същото мистично пренасяне на душата в отвъдния свят.

Любопитството на скритата тайна в олтара не ме остави две години, затова през 1992 г. кандидатствах в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охредски" – исках да разбера повече за думите, които не са ясни за обикновения вярващ в храма. И бях приета. И започнах да изучавам библейски еврейски, библейски гръцки, църковнославянски… Макар езикът на Българското православие да беше най-близък до родния ни български език, и след прилежното му изучаване имаше богослужебни фрази и песнопения, от които ние, студентите, нищичко не разбирахме. Тогава си зададохме въпроса:

Кому е необходим църковнославянският днес за всекидневна употреба, ако никой не го разбира? Заредиха се десетки примери към въпроса без отговор. В много храмове тайнство кръщение и венчание се извършваше на църковнославянски; в Рилския манастир и други свети обители монаси четяха молитви над миряни на същия език; в храма „Св. Александър Невски" свещенослужител четеше молитвата преди причастие пак на църковнославянски… Стана ясно, че за свещенослужителите този език е „по-лесен", тъй като преди години са го изучавали в семинарията и Духовната академия. Но ние, православните християни, които живеем в България, говорим български, изповядваме се на роден език, бе обяснимо да очакваме от свещениците молитва на български език. Кому е потребна една молитва – на духовенството? На Бог? Или на миряните, които очакват прошка за греховете си?

Тогава сред студенти и преподаватели започна полемика. Темата за въвеждането на говорим български език в църковното богослужение тихо, но все по-често се пренасяше в медиите и започна да се дискутира. Мотивите на епископата за запазване на църковнославянския език са няколко:

1. Че свещеникът трябва да разговаря с Бог на сакраментален език, различен от сквернословния, с който си служим в делника.

2. Че църковнославянският език е залог за най-чисто, неизменяемо православие.

3. Че богослужебният чин от книги е обемен и не може да се преведе в следващите няколко години.

4. Че църковнославянският език е мелодичен, поетичен, проникнат от църковна мистика и по никакъв начин не трябва да се заменя с говоримия български език.

Срещу тези съображения застава много по-голяма и основателна поредица аргументи. Преди дванадесет века братята Св. Св. Кирил и Методий оспорват с мъдрост, разум и воля схващането, че словото Божие може да се проповядва само на трите езика: латински, гръцки и еврейски. Тогава светителите се заемат да дадат писменост за славянските племена, които не знаели тези три езика, а имали потребност от словото Божие. Светите братя, които славим до днес, не само че създали такава писменост, но с равноапостолско усърдие се заели да я разпространяват. Библията била преведена и така още в първите години от въвеждането на християнството по нашите земи мощен дух на побратимяване въздигнал културата сред славяни и прабългари…

Във вековете след окончателното приключване на библейския сборник всички езици получили своето естествено развитие. В европейските страни библейският текст периодично се редактира на по-съвременен стил, без да се нарушава автентичния текст. Българският език също се развива и променя. Ако беше грях да разговаряме с Бог на роден език, то и Библията не би трябвало да се превежда на съвременни езици. А как ще я разбират хората?

След многовековни спорове на Втория ватикански събор (1960 г.) Католическата църква съзря необходимостта от това – словото Божие да се благовести във всяка страна на роден език, а не на латински, както беше до този момент. И това с цел – да могат всички хора да разбират най-лесно, безпрепятствено и бързо смисъла на посланието… Още при основаването на Българската православна църква (870 г.) духовенството у нас се бори за независимост. Един от основните мотиви за отделяне на гръцката схизма е, че гръцките владици говорят по време на богослужение на гръцки език и народът не разбира словото им…

Днес църковнославянският език поради своята сложна фонетика и граматика не може да подскаже на съвременния човек за какво става въпрос в текста на молитвата или култовото хваление, изпълнявано по време на служба. Неразбираем като смисъл, изповед, съдържание, той обезсилва възможността на словото да стигне до сърцата на хората в храма. Българската телевизия и Националното радио излъчват празничните служби най-често с тълкуване на символиката и езика. Преведена и на български език, издадена в самостоятелен текстов сборник е Светата литургия… Но досега не съм срещала в храма мирянин с книжка, която да му превежда текста на службата. На големите християнски празници в църкви и манастири хората отиват по народна традиция, палят свещ, оставят своя благодарствен принос пред олтара, но в повечето случаи не познават смисъла на вярата, която биха могли да получат от живо слово.

Сам Спасителят е казал на апостолите: „Идете, научете всички народи…" По какъв начин може да бъде разпространено благовестието на Царството Божие и подкрепата на Всемогъщия, ако го обявяваме на неразбираем език?

Българските деца днес не изучават църковнославянски в училище. Ето защо те най-често се отправят към други евангелски църкви, където Евангелието проповядва ясно, разбираемо. Колкото да не искаме да го признаем – така е. И едва ли трябва да обвиняваме малките боготърсачи. И едва ли трябва да се сърдим на силни евангелски проповедници извън православните храмове. Може би по-добре е да се поучим от тяхното умение да печелят души! Високата богословска наука, сложната догматичност и църковни канони не обслужват делничния живот на човека, който иска да оцелее физически и духовно. Да, в последните 16 години православните храмове из българските земи станаха повече, а старинните светини – по-благолепни. Но станаха ли повече християните? Родители и деца станаха ли по-нравствени и духовни?… Разбира се, че нашата Православна църква няма вина за общата деградация в духа и морала на новото време. Този процес е част от обща, световна политика, при която лукавият изкусител мами вселената… Но ако искаме да запазим националната си идентичност с голямото православно семейство, трябва да мислим с гордост не само за миналото, а да насочим погледа си със знак към бъдещето. Там би трябвало да чуваме в градските храмове съвременен, благозвучен български език. Който поиска да стане монах и да разговаря с Бог на църковнославянски, би могъл да прави това безпрепятствено и свободно. Но свещенослужителите в градските храмове би трябвало да са задължение да говорят български, като извършват тайнствата и четат молитви.

В тази връзка има значение как от тук насетне ще се издават православните молитвеници и требници. Защо те да не са написани само на български език, който да чете свещеникът? Защо и до днес децата в семинариите наизустяват молитви на църковнославянски, и само „Отче наш" знаят на български? Кого ще обслужват тези бъдещи църковни служители – празните храмове или нуждата от вяра на хората?

Изминаха 16 години от времето, когато българските храмове отново „се осветиха" с надежда за повече вяра, повече християнски ценности. Уви, това не се случи в живота на най-младото поколение, родено с времето на демокрацията. Дали въвеждането на вероучение в училищата би отменило агресията сред най-малките „християнчета"? Това може да се предполага. Тъй като днес „Възпитател номер две" след семейството е не църквата, а екранът на телевизора с неговата забранена цензура, обществото е принудено да бере горчивите плодове на зле разбрана демократичност…

Кой може да реши въпроса с църковнославянския език, с църковната дипломация, с отношението към другите неправославни християни, с етичните норми на съвременния живот и научната апологетика? Предполага се, че с тези глобални задачи биха могли да се заемат архиереите на Светия Синод на БПЦ.

Повечето от тях са в преклонна възраст и мислят, че трябва да минат поколения, за започне църковна реформа относно религиозната терминология, съвременния език и богослужебен ред… Но защо трябва да чакаме поколения, щом времето днес лети с нови измерения и повик за неотложни, спасителни истини?

През есента на 2003 г. бях принудена да гледам американски филм в присъствието на 22-ма ученици в автобуса по пътя от София към Метеора, Гърция. Филмът „за деца" беше подбран от шофьора. Екранът на видеото показваше 19-годишен „фен", който, застанал дрогиран на покрива на хотел, викаше: „Аз съм бог, друсам се и така се кефя…" – после скочи. Почувствах се длъжна след края на филма да съобщя по микрофона: „Не, мили български християнчета. Тази извратена истина не е бог, не е от Бога, не вярвайте в нея!"