Пол и сексуалност

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

Псалмопевецът възкликва: “Защото беззаконията си съзнавам, и моят грях е винаги пред мене” (Пс. 50:5). Както ни показват множеството “грехове” (hamartiais) в Септуагинта, тук не става въпрос за “първородния грях” – вината на Адам, предадена чрез сексуалния акт (Блажени Августин). По-скоро става въпрос за факта, че всеки един човек се ражда от едно паднало човечество, белязано от трагедията на греха и отчуждаването от Бога. Актът на репродуктивност не е осъждан в този тон. Литургичните текстове предупреждават за изкушенията и възможната поквара, свързани със сексуалните отношения, но не осъжда сексуалността сама по себе си. По време на “Иже Херувими”, свещеникът се моли: „Никой от свързаните с плътски желания и наслади не е достоен да пристъпи или да се приближи, или да ти служи, Царю на славата, защото да се служи на Тебе е велико и страшно и за самите небесни сили.” Става въпрос за привързаността към житейските проблеми, които могат да те обърнат към идололатрия, поклонение на други богове, а може и да е намек за сексуалните изкушения, присъщи на човека. В молитвата към Господа Нашего Иисуса Христа (съставена от монах Антиох) се молим: “Не ни давай, Господи, на нас, заспиващите, почивка за тялото и душата; но ни запази от тъмния сън на греха и от цялата тъмнина и нощна страст и сладост. Спри дразнещата страст, угаси запалените стрели на лукавия. Усмири тялото ни, а мисълта земна и телесна приспи…” (преводът е на Камелия Константинова). Намекът за сексуалното желание е ясен. Този пасаж се отнася до борбата за запазване на непорочността, било в рамките на брака или в монашеския живот. Но както и предишния цитат, тук става въпрос за реалната сила на сексуалното изкушение, водеща до грях, но не се обвинява сексуалността сама по себе си.

Тук се поражда въпросът: ако полът и сексуалността са резултат от първоначалния творчески акт, означава, че отразяват Божия образ; а ако са следствие от падението, те трябва да бъдат поставени в сферата на страстта и плътските желания, които изчезват в последствие.

Най-разпространения отговор на този въпрос за пола и сексуалността е, че половите различия са един добър аспект от Божия творчески акт. Текстът в Деян. 1:26-27 се интерпретира в смисъл, че “мъж” и “жена” съществуват в природата като израз на Божествената воля. Твърдението на св. Павел в Посланието до Галатяни 3:28, че в Христос “няма мъжки пол, ни женски” се позовава на факта, че съединението с тялото Христово чрез Кръщението, позволява на семейната двойка, в Църквата, да надскочи социалните и психологически различия сред иудеи и гърци, роби и свободни, мъже и жени.

Тук трябва да се подчертае фактът, че разделението между мъжа и жената се отнася до сексуалността, не до вида. Светите отци (дори и свети Григорий Нисийски и св. Максим) учат, че полът е “един елемент на човечеството, дадено му от Бог, с оглед падението на човека”. Д-р Карас се позовава на трактата на свети Йоан Дамаскин за девството и брачния живот: “Йоан Дамаскин резюмира цялата патристична традиция и твърди, че Бог в делата Си сътворява човечеството, разделено по род, в интерес на продължаването на рода.”. Св. Йоан подкрепя твърдението, че девството е било първично свойство, дадено на човешката природа преди грехопадението. Едва след като смъртта влиза в света като отражение на греха, половата репродуктивност става необходимост, за да се запази човешкият род. Истина е, че свети Йоан оценява девството по-високо от брачния живот. Но тук пак става въпрос за сексуалността. Не става въпрос за половото различие, което така, както твърди той и повечето патристични свидетелства, се появява със сътворяването на първия мъж и първата жена още при тяхното състояние преди грехопадението. В същата глава св. Йоан Дамаскин твърди, че има “добро” задомяване (нищо, че девството е “по- добро”), цитирайки благословията, дадена от Иисус Христос на семейството в Кана (Йоан. 2), както и Посланието до Евреите 13:4: “Бракът е нещо честно у всички, и брачното легло – чисто”. И тук става въпрос за морална чистота и непорочност на брачните отношения.

Следователно, св. Йоан Дамаскин може в заключение да каже, че “бракът е добър” толкова време, колкото отношенията са естествени и “безразсъдството на желанието” не се превърне в неестествен акт против естествеността.

Нищо до тук не представлява аргумент в подкрепа на идеята, че полът се е появил едва след падението и не е естествен елемент на човешката природа. Също така не може да се твърди, че сексуалността е лоша сама по себе си и сексуалната активност е грях. Оборвайки еврейските притчи и старозаветните понятия за “чист” и “нечист”, св. Йоан Златоуст твърди: “Всички неща са чисти, Бог не е сътворил нищо нечисто, само грехът е нечист. Той достига до сърцето и го опорочава… Можете да видите колко много безчестие съществува (от човешка гледна точка). Въпреки че Бог е направил раждането на пеленачета и семето на съвкуплението” (преводът е на Камелия Константинова). Според св. Йоан Златоуст не биологичната функция е греховна, а греховната й употреба. В същия труд той твърди, че този, който изневерява е нечист “не поради интимните отношения” (тъй като от такава гледна точка всеки един мъж, който живее със съпругата си, би бил нечист), а поради актът на зло и от гледна точка на загубата, причинена на ближния” (преводът е на Камелия Константинова). Следователно, не сексуалните отношения правят от изневярата грях, а намеренията на сърцето и обстоятелствата, които придружават акта.

Във всеки случай, нито едно разумно тълкуване на цитатите (Гал. 3:28; Марк. 12:25) не може да стигне до извода, че полът ще бъде елиминиран след възкресението, така както текстът от Деян. 1:26-27 не може да се интерпретира в смисъл, че полът не е бил съществен или “естествен” преди падението. Така стоят и нещата във връзка с признаването, че половите различия са съществували преди падението, но Бог е знаел, че човек ще съгреши и ще доведе смъртта в света и в този смисъл половото различие е необходимо, за да се осигури продължението на човешкия род. Тази идея не само не съществува в писмени текстове, а противоречи на библейския пасаж, отнасящ се до творението, който включва половите различията в “добрата” Божия творческа дейност – от благословението на сватбата в Кана до учението на св. ап. Павел за телата като “Христови членове” (І Кор. 6:15), които дори и в паднало състояние са достойни за освещение (І Сол. 5:23). Много по-ясно е твърдението на Спасителя за доброто в пола и мястото му в Божието домостроителство: „В началото на създанието Бог ги сътвори мъж и жена”; иначе в рамките на семейството: „Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи до жена си, и ще бъдат двамата една плът; тъй че те вече не са двама, а една плът” (Марк 10:6-8).

Следователно, полът не е късно отражение или отстъпление, причинено от подвластния на злото човек. Томас Хопко пише: “Половите различия при човека са важен елемент на способността му да отразява и участва в Божествения живот, чието съдържание е любовта. Само като мъж и жена, в едно тясно общение, човешките същества се изпълват като сътворени по образ и подобие Божие” (преводът е на Камелия Константинова).

Половото различие е присъщо на човешката природа като дарено от Твореца “в начало”. Следователно, не можем да приемем тезата, според която полът няма “ нито духовно измерение, нито онтологичен смисъл”.

Като важна функция на човешката природа, чрез пола се случва репродуктивността и той е благословен от Бога още в самото начало като среда, чрез която човекът, който носи образа Божий, може да участва в Творението (Деян. 1:28 ; 2:23-24). Ако не свързваме пола със падналата сексуалност, това е свидетелство, че той има “онтологично значение” и дълбоко “духовно измерение”. Чрез него мъжът и жената могат да изпълнят Божествената поръка да се размножават и пълнят земята, а и да се изпълнят един другиго чрез любовта.

Съюзът между мъжа и жената за сътворението на “едно тяло” е голяма тайна (mysterion, sacramentum) – казва Апостолът – и е свързана с мистичния съюз между Христос и Неговото Тяло – Църквата. Христос Янарас говори за този духовен момент по друг начин: “В тайната на брака Църквата се намесва, за даде на половата любов пълното й измерение, за да освободи притегателната сила на естествени нужди и за да се отрази в съюза между мъжа и жената образът на Църквата и дарът на истинския живот”.

Православието разглежда семейството като християнско призвание, като единение в и с Христос. Крайната цел на това призвание е идентична с тази на монашеството: theosis или вечното участие в живота на Бог. Както монашеството, така и християнското семейството има аскетично съдържание: една духовна борба, основана на постоянно покаяние. Янарас пише: „Към истинско девство и истинско семейство се стига по един и същи кръстен път: отричане от себе си и лична аскеза”. Този Път на Кръста е показан символично във видимата страна на Светото тайнство Брак при кръстосването на сватбените венци, които се явяват корони на свободата и спасението. По време на Светото тайнство Църквата пее: “Свети мъченици, вие добре понесохте страданията и се увенчахте. Молете се на Господа да помилва душите ни”.

Telos-ът или крайната цел на брачния съюз е спасението на другия, с който вечно си свързан чрез вяра и жертвена любов. Християнското семейство със сигурност е едно “тежко учение”, което в наши дни, когато бракът се смята за нещо банално, мнозина биха осмели. Това е само една от причините, поради които в нашите църкви трябва често да бъдат изричани думите на Светото тайнство брак.

Дарение с кредитна/дебитна карта