Изгубихме ли Великден?

Можем, дори е нужно да се зарадваме, че отново в живота е дошла Пасха. Дочакахме я в още една година от нашия човешки живот. Доживяхме – ще кажем не защото сме престарели, а защото Бог ни я е дал и тази година. Не просто възраждане дочакахме, не обновяване – дочакахме Възкресението. Не просто пролет дочакахме, не края на зимата, а Пасхата Христова. Новият, несвършващ ден. Времето, което е ново, времето, в което Раят е сред нас, въздухът е светоносен, Царските врати не само в храма, а Царските двери на небето са отворени. А ние сме слепи. А нашите мисли пълзят. А хората са се втурнали по полето да копаят на Великден. А купоните от Велика Събота до Светли понеделник не са спирали и възрастните хора в големите кооперации се молят празникът да мине, за да си починат. Това е за нас Пасха.

На Великден, след като запалиха свещите си от свещеника, мнозина си тръгнаха, в храма дори за Възкресната утреня останаха малко хора, а за Великденската Литургия съвсем оредяхме. Ето, това е нашата Пасха. И наистина, както с болка каза нашият свещеник в Пасхалното си слово – нима за Христос нямаме повече от половин час, половин час за цяла година, за да бъдем с Него на Неговия ден, на Празника на празниците в Църквата, сред Ангели, светии и човеци? Нима е толкова далечно, толкова мистично и анахронично да се оставиш да те грабне тайната на най- великия ден? Да се оставиш светлината на Възкресението да те обнови, да те очисти, да те направи по-човек? И да те обожи. Но вътре в нас го няма Възкресението, затова и този ден отмина, отмина и Светлата седмица като другите дни. Каква радост? – Радостта е за чистите. Радостта е за тези, които я искат. Няма го българският Великден. Не защото не беше Великден, а защото не го пуснахме в сърцата си и празни ги отнесохме у дома. „Христос Воскресе!” – благославяха ни. „Во истину воскресе” – отговаряхме, но мислите ни бяха другаде… И колкото повече години минават, сякаш толкова по-малко значи Великден за българите. Великден за българите като християни, Великден за душите, Възкресението за живота ни, за съществуването ни, за съкровеното, вечното, светлото в нас. Душите ни обраснаха във бурени, съвестите ни буренясаха и ослепяхме за вечността, слязла в храма, в къщите ни, разрушила ада, отворила небето. Само няколко думи ако искахме да чуем от това, което се пее на Възкресение и душата ни няма да е гладна цяла година – какви думи изричат песнопенията само! Но – не искаме – не чуваме, не разбираме… Не мислете, че съм черногледа. Знаете ли колко много хора ще се заоправдават с това, че са загубили доверие в Църквата, защото нейните свещенослужители не са на ниво или са се „изложили” пред обществото?! Но пък – нима заради свещениците и владиците си вярваме? Помислете колко е безумно това. В Кого вярваме?! –  С Него, „в Него, живеем и се движим, и съществуваме.” А щом живеем без Него – живеем ли? Нали всичко, което сме без Него е само привидност. Ще остане ли, ще оцелее ли?  – Не, разбира се. Не. Нали само в Христос сме личности, само в Него сме простени, изкупени, вечни?! – А ние не можем да си отговорим честно къде в топ-листата на нашите лични приоритети се намира Той, нашият Спасител. Къде? И има ли Господ изобщо място и достоен рейтинг в този списък, във важните неща, в деня, в утрешния ни ден, вдруги ден? Когато механично, прехвърлям каналите и установя, че не празничната патриаршеска служба ме вълнува, защото и без друго не разбирам от „такива работи” а „ВИП Брадър”, например, си е друго нещо, къде ми е ракията, тогава за християнство ли говорим още? Още?! Когато подготовката за Великден се превърне в лудо тичане по магазините и сравняване на цените на агнешкото, това ли е християнството ни?

Тези въпроси си задавах още в ранните часове на Пасха, на втория ден на Пасха, Светли понеделник на Бачково, изкачвайки се до храма. А главата ми се замая от миризмата на кебапчета и ме заболя от чалга. Вътре в древната обител едва долавях гласовете на монасите и семинарския хор, защото в двора страшно ревяха десетината агънца, обречени „за корбан”. „Христос воскресе!” се смесваше с тези блеещи вопли и въпреки Втория ден на Пасха, посветен на Божията Майка и Нейната чудотворна икона, вече се питах: „ама тук ли трябваше да дойда?”

Но, пак дойде Великден. И нашите смешни човешки суетни не можаха да направят празника по-малко празник, не помрачиха радостта на останалото творение, защото всичко се радва – животните, птиците, земята, рая, преизподнята. Ех, ако искахме, щяхме да видим, щяхме да преживеем, да усетим, да разберем – че това е Празникът на празниците, че вечен и небесен е този ден! Но само ако искахме… Тогава щяхме да го понесем в сърцата си, да разберем, че не само историята на Църквата започва оттук, а историята на собствената ни личност започва от Възкресение Христово. Това е първият и „невечерен ден на Божието Царство”. „Днес благоухае пролетта и ликува новата твар”. И питам се – ако не ликуваме, ако не виждаме Възкресението – нова твар ли сме? Който пристъпва към Христос, участва във възкресението. Какво е възкресение, кога настъпва – нали след смърт, през смърт?! И когато пристъпваме към Христос във Възкресението, трябва да сме загърбили, да сме напуснали „този свят”, че за какво ни е толкова?! – И да пристъпим към Възкресението. Разпятието и Възкресението на Христос е началото на новия начин на съществуване на нашия свят и на нас самите. Съществуваме, защото Христос ни обикна, умря и възкръсна за нас. И от този момент съществуваме, защото обичаме, обичани и безсмъртни в Него.