Неделя след Въздвижение

В днешното литургическо четиво, посветено на светия кръст, Господ казва: „Който се срами от Мене и от думите Ми в тоя прелюбодеен и грешен род, и Син Човешки ще се срами от него, когато дойде в славата на Отца Си със светите ангели” (Марк. 8:38). 

Когато разгърнем страниците на свещената история, откриваме, че за първи път хората изпитват чувство на срам, когато нарушават Божията заповед и вкусват от забранения плод. „Тогава се отвориха очите на двамата и разбраха, че са голи, па съшиха смокинени листи и си направиха препасници” (Бит. 3:7). Едва отстъпили от Бога, нашите прародители веднага усещат, че са загубили своя невидим покров и установяват пред себе си и пред Бога, че са голи, беззащитни, самотни.

Срамуват се хората, които все пак съзнават, че са нарушили божествените и човешките закони. Но днес все повече стават онези, които нямат понятие за добро и зло, не различават грях и добродетел. За тях пророкът казва: „Срамуват ли се те, като вършат гнусотии? Не, никак не се срамят и не се червят” (Йер. 6:15).

Случва се, макар и рядко, че човек се старае да живее по Христовите заповеди, а около него всички не само са се отдали на греховете, „но са и благосклонни към ония, които ги вършат” (Рим. 1:32). Във всеки от нас живее инстинктът за общочовешко братство, желанието да бъдем като всички и с всички. Ако сме повърхностни християни и сме възприели благовестието само с ума си, постоянните контакти с грешния, прелюбодеен свят могат да причинят силно униние в душите ни. Както пише Гьоте, „теорията е суха, а дървото на живота – вечно зелено”. Хората си „живеят живота” по коктейли и плажове, а ние говорим за юродството на Кръста и тайната на Възкресението! Когато атеистите постоянно осмиват, отричат, отхвърлят нашата вяра, когато животът на редица духовници грубо противоречи на тяхната „духовност”, мнозина християни започват да се срамуват и от вярата си, и от другите в църквата. От вътрешно усещане срамът се пренася и в поведението. Човек започва да се срамува да прави добро, да бъде целомъдрен, да проявява честност. В такъв случай светът ни побеждава не само външно, но и вътрешно, защото ние мълчаливо признаваме неговата „правота”.

Спасителят разбира опасността от такъв срам и не се ограничава само с думи. Той обещава на учениците Си: „Истина ви казвам: тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят царството Божие, дошло в сила” (Марк. 9:1). Мнозина смятат, че Христос греши, когато изрича тези думи, защото апостолите умират, без да са видели настъпването на царството Божие. Но тук става въпрос за съвсем друго. Под „царството Божие, дошло в сила” Спасителят разбира Своята нетленна слава, станала видима на земята. Скоро след това Господ прави трима от апостолите свидетели на Своето дивно Преображение на Тавор, за да видят с очите си кое е реално и кое призрачно и да възкликнат, че тук, а не другаде, е добре да бъдат (Мат. 17:4).

Когато сме във влак или ресторант, често се срамуваме да се прекръстим и да кажем молитва. Срамуваме се да носим Христовия кръст на шията си с гузния и фалшив довод, че кръстът трябвало да е само в сърцето ни. Забравяме за предупреждението на великия апостол: „Да не ми дава Господ да се хваля, освен с кръста на Господа нашего Иисуса Христа, чрез който за мене светът е разпнат и аз за света” (Гал. 6:14). Грях си навличаме и тогава, когато се срамуваме от нашата бедност, нашата слабодоходна професия, нашите увиснали на шията ни роднини, нашата повяхнала външност, нашата напреднала възраст. Защо? Защото изпитваме срам от Този, Който ни е създал или е допуснал да бъдем такива, знаейки най-добре, че даденото състояние е спасително за нас.

Ние трябва да се срамуваме не за радост на дявола, а да се срамуваме, когато хората хвалят нашите „добродетели”, но не знаят нашите безбройни грехове и прегрешения. Да се срамуваме, когато знаем много добре Закона, но малко и непостоянно го изпълняваме. Да се срамуваме, когато вършим противното на Божията воля, но рядко се каем и изповядваме. Господ знае всяко наше дело, дума, мисъл дори преди да го извършим. В Божиите очи престъплението и наказанието се измерват с един и същ аршин, но в различен мащаб. Ако се срамуваме от Христос през краткия си живот на земята, Христос ще се срамува от нас във вечността. Да не бъде!