На седянка без пуканки

На момчетата от властта им доскуча „седенката”. Много ясно – каква полза да седиш и да се гледаш с другите, като няма какво да си кажете. А и материалът за чепкане и изпридане отдавна е свършил. Празна работа.

На седянка се ядат пуканки. Добре че се сетиха журналистите да напукат малко тия дни, защото домакините бяха забравили колко е важно. Въпросът е, ще стигнат ли пуканките; но пък понеже обществото ни е малко беззъбо, надали ще има много мераклии да се почерпят. Та току виж – седянката пак се успала… И пак се развалила.

На мен лично не ми се ходи по седенки и не ми се ядат пуканки кажи речи откак пукна демокрацията. Но има хора дето и до днес вярват, че със седенки и пуканки се живее, управлява се народ, върши се работа, възпитават се деца… гради се държава с една дума. И затова така сме се заседели… (Тези, които все още не са се отказали от участие в най-новата българска идилия; а те стават все по-малко ).

Момчетата от властта са арогантни и недодялани, защото няма пред кого да се преструват. И те го знаят, както и ние, ако сме честни. Знаят, че каквото и да стане, неваляшката, наречена за по-официално „политическа върхушка”, ще се изправи в един момент. Понеже тези, които я клатят, обикновено го правят в инфантилния порив да счупят играчката на другите. Те са обикновено млади, импулсивни и гладни. И ако се намери някой (а такъв винаги се намира) в тоя момент да раздаде пуканки, интересът към неваляшката се премества върху пуканките. И неваляшката се изправя.

Защо си търпим политиците? Защото сме като тях. Защото един шофьор на такси ми говореше така, докато минаваме покрай демонстративното хоро на учителите в деня на „седенката”:

„Ще МИ вика той (Орешарски), че е дошъл на седенка … такъв да го хванеш, и да го изкараш на площада, и бой, бой… , ще прощавате! Долна държава сме ние, ето – един приятел кара такси, а е с две висши образования и три езика. Завършил е МИО в Русия.

– Защо, питам го, кара такси. Никаква ли работа няма тук за него?

– А-а, има. Уредих му даже аз да почне в министерство, че карах един заместник министър по едно време. Човекът вика, дай да го видим, ние търсим грамотни хора. Обаче той се отказа- нямало да почне на нивото на парите от таксито, а работата била много. Абе, викам му, ще те пратят в някое посолство после, ще си рахат…ама той не ще. Загубена работа!”

Валеше дъжд, а преди да седна в това такси ми бяха отказали поне трима шофьори, които пушеха на „седенка” пред стоянката за таксита. Отказаха ми, защото разстоянието било малко и ако искам – да платя на двойна тарифа. Излишно е да припомням за вълненията около „тежкото“ положение на таксиметровите шофьори през последните дни и исканията за тройни тарифи.

Заслужаваме си политиците, защото сме като тях. Защото ги разбираме в душата си. Мразим ги, понеже са се оказали по-тарикати от нас, и ако зависи от нас – ще ги бием на площада. Но ако отидем на тяхно място – ще сме същите. И ще знаем защо сме такива – защото и другите са такива – били са такива, ще бъдат и след нас. Затова си казваме – действай, докато можеш. Не бъди балама, а действай, докато си на сцената, докато не е отминала жълтата вода…

Ние не искаме да поемем отговорност за себе си. Ние искаме, когато ни е зле, да има кого да посочим за виновен. Затова и министрите не се тревожат – те я знаят играта, толкова години я гледат. Изкуството в българската политика е да минаваш между капките, като заобикаляш дълбоките локви и се стремиш да се задържиш колкото може повече време.

Българите решително не искаме да мислим какво трябва да се направи, за да бъде по-различно, по-добре; нито в собствения ни живот, нито в общия. Нямаме време за това; мисленето ни „образува нерви”.

Искаме да правим друго: Ако сме чиновник, ние искаме да скъсаме нервите на хората, които зависят от нас, защото и нашите нерви е скъсала днес продавачката в магазина, а утре като отидем в поликлиниката пак ще трябва да плащаме, а докторите само стачкуват за пари… Ако сме лекар, писнало ни е от нагли пациенти, дето нито искат да плащат, а не знаят ли по света колко е скъпа медицината, нито ние имаме възможност да ги лекуваме в тия болници дето пада мазилката и спира тока, така че да се оправят, ние и без това сме разочаровани до кръв от тая държава… Ако сме учител, ще пушим в коридора и ще гледаме как да избутаме деня с тия озверели нахални тийнейджъри, дето нямат респект и са пълни с агресия и неграмотност. Но майките е бащите им има да му мислят, ние за триста лева няма да си оставяме здравето в училищата… Ако сме шофьор на такси, ще пушим и ще псуваме правителството, докато не намерим начин да вземем колкото искаме пари от клиента, а ако не стане – да заминава пеша; ние бърза работа нямаме.

Ние не искаме да си свършим работата добре, да сме полезни, да живеем така, че и на другите да им е удобно. Ние не искаме да помислим първо така: дали тежа на мястото си аз; дали правя най-доброто, което мога; дали не съм и аз част от това, срещу което се боря и дали не мога с още нещо да допринеса за моето собствено и на другите добруване.  Затова пък знаем какво се иска от другите – да направят така, че ние да сме добре.

По време на социализма от малки ни учеха, че трябва да поставяме обществените интереси над личните; такава бе комунистическата символика на пионерския поздрав с длан срещу челото. Вече знаем, че това не е правилно. Вече знаем, че трябва да се живее не за другите, а за сметка на другите. Трябва да се живее така, че на теб да ти е добре, да ти е удобно. На всяка цена!

Философията на живота в България през последните години се свежда до това, да намериш човек, който да ти осигури този удобен живот. Е, не е лесно, убедихме се за толкова години. Но не се отказваме. Ще се ръгаме с лакти, ще се псуваме един друг и ще стоим по площадите, докато се намери начин. Ще изгрее слънце и на нашата улица, казваме си.

Какво ли ще огрее, обаче? Да не би да се окаже, че улицата е задънена. А физиономиите ни са се изменили така, че сме престанали да приличаме на себе си.