„Само народът да не страда…“

Най-тежко ми е, когато ме питат: "Как сте тук? Как е светинята без хора?" Понякога отговарям, а понякога мълча… Мълча и мълча. Тъй, в мълчание, дочаквам утренята.

Игуменията на манастира "Печка Патриаршия" майка Феврония е на 86 години. 78 от тях е в монашеска дреха. От 50 години е начело на най-известния сръбски манастир в Косово.

Съзнателно е избрала да служи на Бога на възраст, когато младата й душа още не е била докосната от земните страсти. Била е на 18, когато се замонашила с благословението на владика Николай (Велимирович). Както и сега, времената са били тежки. И за народа, и за светинята.

В седмата година на първия век на третото хилядолетие след Христа Патриаршията е заобиколена от чужда войска. Тегне тишина. Народът, за когото това място е върховна светиня, тежко стига до нея.

– А, стига – казва игуменията. – Ето, за манастирския празник тази есен имахме повече от хиляда гости. Откак народът ни е изгонен от Косово, не е имало такава посещаемост. Някой ми беше казал тогава: "Майко, сякаш идват да се сбогуват". Отговорих: "Да не съм чула повече това!".

Колко пъти игуменията е пресичала такива тревожни въпроси? А тя самата се е тревожела, както и през тези напрегнати дни, когато в манастира се чува шепотът: "Какво ли ни чака утре?"… Думата "независимост" виси над Косово и над тези бедни сестри като меч.

– Все още се надяваме на добро – казва игуменията. – Срещу злото манастирът се е опасал със стена. Ала колко трябваше да се борим с властите, за да не рушат тази стена?
 
След Втората световна война, когато убийствата и терорът срещу свещениците разтурили монашеския ред, в тази вековна резиденция на сръбските архиепископи и патриарси се заселили монахини. В Патриаршията нямало дори хляб, помощ отникъде… Разказва как са им отнемали земята, как заграбвали имуществото на манастира.

– Всичко все някак се издържа – казва майка Феврония. – Издържахме и когато през март 1981 г. албанците запалиха манастирския конак и резиденцията на Патриарха. Мислехме, че сами горим в този пламък и че няма нищо по-тежко от това. Сега виждаме, че има. Най-тежкото е когато народа го няма. Когато сърбите си заминаха, беше като смърт. Струваше ми се, че камбаната бие сама на умряло.

Мислела ли е някога майка Феврония, че такава драма ще сполети косовския народ?

– Никога, и в най-черните си предчувствия. Ето, случи се. И все пак не трябва да отпадаме нито тялом, нито духом. Страданието дава нови сили и осветлява пътя на народното завръщане. Вярвам в този път и че един ден той ще се отвори отново. Колко пъти сме си тръгвали, и пак сме се завръщали. Моля се на Бога да бъде тъй. Само народът да не страда.