Студено е

Студът дойде неочаквано – така пише днес навсякъде, но не вярвайте. Рекордно ниски температури – тръбят вестниците. Добре, но колко по-студено е вътре в нас и не е ли закономерно това застудяване?

Бог прави всичко за наше добро. Това изпитание отново е за да се погледнем – можем ли да съчувстваме, да мислим, да виждаме, да забелязваме чуждата тъга, страданието на другия и неговото изпитание.

Студът дойде като изпитание. Но отдавна е студено мястото, в което сме заживели с душите си. Навред е царството на бялата смърт, върлува човешкото безчувствие, много по-дълбоко от преспите, в които сме затънали и много по-ледено от отрицателните температури навън.

Управляват ни разчетливо сухи хора, които са досущ като нас, понеже ние си ги избираме. Ето, стотици българи стоят в снежните преспи цяло денонощие и никой, отникъде не им помага, не иска да им помага, не иска да ги чуе… Два дни младо момиче е затрупано под срутили се козирки. И никой не го изважда, никой не разчиства. А можеше да го спаси! Но момичето е извадено мъртво. Не, ние сме мъртви. Студът отдавна е умъртвил сърцата ни.

Днешните вестници се надпреварват да пишат на първите си страници за трагедията на бургаските моряци от кораба “Ванеса”. Но не е ли това една предвъзвестена смърт, защото се разбра, че тези хора са били длъжни да натоварят на старото колкото “Титаник” возило два пъти повече желязо от допустимата норма… В нашата зла държава хората са принудени да дават живота си срещу заплатата, която понякога не доживяват да получат!

Затова пък НАП побърза да ни уведоми, че е време вече да плащаме данъците си срещу заветните 5 процента отстъпка… Данъци срещу постоянно безхаберие. Данъци срещу небрежност и мързел, които ни носят само едно – смърт. Смърт на близките ни, смърт на децата, които изоставяме, защото са болни и убиваме с глад, защото са ничии. Да, в Могилино и на други места. Или пък ги забравяме в планината и в снега задълго… И вечните оправдания: нямаме пари, нямаме хора, нямаме машини… – Нямаме живи души, всичко друго си имаме. Ние най-обичаме “имането”. Доказаха го и последните празници с истеричното ни пазаруване.

Какво е външният студ пред човешкото ни безчувствие! Безчувственото бедствие, в което сме затънали отдавна вече не ни плаши. То прави слепи очите ни за болката. Безхаберие и низост. Лъжи и празнословие. И телевизионно шоу. Вижте, и Църквата ни вече не се активизира, ако предварително не се е уговорила с медиите да я заснемат и покажат…

“Стойте си вкъщи на топло” – посъветва бедствената ни вице-премиерка. И ние си стоим. Стоим си и гледаме телевизия. Зяпаме е точната дума. И сме станали съвкупност от зяпачи, хихикащи воайори и жалки келепираджии, които чакат празниците – християнски или не с едничката мисъл: да се напият като свине. Да хвърлят пиратки, да стрелят, да крещят и да не чуват, да не виждат, защото не искат…

Черногледо ли ви се вижда?! – Не виждам друга картина, не знам къде се е спотаило християнството в българската душа, в българския живот и в Българската църква. Не знам къде се спотаило и в мен, защото ето – стоя и аз пред дантелено-ледения прозорец и се моля и мечтая някой да ме опровергае!