Ако бях ангел

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

Диан Киров е на 28 години и има висше богословско образование. Интересите и заниманията му са свързани в литература.

Категория: Над 18 години.

В следващите няколко часа ще върша две неща едновременно. Ще си въобразя едно съвършенство заради цел, простираща се отвъд края на всички възможни текстови реалии, които човешкия ум обхожда. И ще се помоля, защото ще наруша, подобно на поет, Закона на всяко въображение, тоест ще стигна твърде далеч в мечтата си за полет.

Представям си, че в корените ми, дълбоко в костите на моето същество се крие една друга природа с по-ясен взор и по-вълнуващ стремеж към Истината, тази на ангела. И ако моят хранител отнесе субстанцията на покаянието ми в горящия бездиханен отпечатък на един град, в чийто храм се вливат човешките сълзи, зад престола на един владетел, аз ще помълча доста повече във времето преди сън, до иконата, надарена от ръцете на един светец с ухание. Така ме пленява съвестта, подобно на поантата в спектакъла на едно съзвездие, сипещо прах край долините на съзнанието.

Ако бях ангел, щях да обхождам всички градове и да търся неразцъфналите православни цветове. Криещи се в барелефите на непредсказани порти високо в планините или навътре в морската шир. Под скалите, където тварите, притиснати от тежеста на своите йероглифи, дълбаят дългите си изречения, за да могат да изпълнят предназначението си. Във вазите на влака, кръстосващ земното кълбо, в документалния филм за живота на един пастир, който гледа и не говори. Кадрите мигат вместо очите му. Зад тези черно-бели решетки се вижда една гара, претъпкана от хора. Местността е равнина, затова има само ниви, отрупани с напъпили глухарчета. Хората си късат от тези животворни, всъщност, артефакти и ги отнасят със себе си през пустините, и тунелите, извисили се край речните мотиви, през следващите гари, села и градове. Когато цветовете се разтворят, те виждат лицето на своя пастир.

Да спася човешки живот, би било необходимост, ако съм ангел. Тогава, когато далечният мълчи, изправен пред ръба на мъртва безтегловност. Изгубил думите си, делата си – всичко. Изгубил знанието за самия себе си дори. За това какво притежава в компютърния век, за това с какво се е хранил в свещените или анонимни часове на своето време, неспособен да преодолее връхлитащите го съпротивителни сили на хора далечни.

Детето, което таи обида към някого, и тази обида е прераснала в агресия. Бях чел, че когато някой дълго време таи обида, ангелите му изпращат лечебен сън. Така бих постъпил и аз, като един от събратята си.

Пишейки следващите редове, доброто е мотив в привечерния ми словесен акт. Разбирам, че превъплъщението ме тласка към библейските далекогледи, които са прозрели фунциите на един „служебен отдел”. Но въпросителните, нажежили въздуха на моето вдъхновение, се сипят една след друга. Бих ли стопил с парещото си крило всички бутафорни и нереални образи на херувими, неизменна част от почти всяка празнична декорация? Отговорът е: да! Бих оставил в целия земен свят един единствен образ на ангел – този от иконата. И много би било, разбира се, ако си помисля, че този мой акт би довел до някакъв размисъл. Бих образувал по-скоро тъмни петна върху множество картини. И ако лъжовният образ на херувима под формата на статуетка е поставен върху везна зад дебелото стъкло на коледна витрина, то след изпепеляването му везната би останала без своя баланс. В този случай предметът от съседния таз ще се счупи заради резкия ми акт. Ако предметът от съседния таз също е статуетка под формата на ангел, то тогава везната отново ще стигне до своето равновесие. (Видях „подобни ангели” зад витрината на един магазин преди Коледа. И този спомен сега отново изплува).

Бих се наслаждавал на компетентността на огъня, от чието тесто навярно щях да съм замесен, ако бях ангел. В свободния щях да виждам собствената си свобода. В чашата на отруден отшелник щях да сипя капки дъжд. Посоките на птица бих изменил единствено и само ако градът, над който прелита-птицата, засмуква всеки полет.

Нямаше да спя. А ако не сън, какво би следвало след деня?

Не бих говорил, защото думите биха били стоглави за отсрещния.

Не бих спорил. И нямаше да има край ситостта от мълчанието.

Когато съм обходил всички пътища – прашни или тесни, скалисти или равни, черни или стигащи до вълните на лабиринт, когато съм допълнил всяка песен на бавнотечащата скръбна река със звън на камбана. И с тънката си върбова клонка съм разорал пустинята, край пагубното четиристишие на прежаднелия, бих се превърнал в бял лист, в едно несъществувало никога изречение от бял аромат, защото ако съм ангел, преди да се превърна отново в човек всичко ще ми тежи. Старата къща, отдалечена на повече от светлинен десятък, където се събудих. Живите предания на ангелския празник израснали по стените й от някакви запетаи, наречени семена. Ще ми тежи сбогуването с тях. Текстовете, оставащи там зад дебелия уводен слой кожа, вдъхновили самобитен майстор да започне града си. Белият лист, крилото на олтара, последната врата, преди да стана Аз отново.

Дарение с кредитна/дебитна карта