За Църквата

Протойерей Валентин Свенцицки, забележителен пастир-мъченик на Руската Църква от ХХ век, е роден през 1882 г. в Казан, в дворянско православно-католическо семейство (бащата е католик, майката и децата – православни). Възможно е рано пробудилият се интерес на младия Валентин към религиозните проблеми да се дължи именно на различията във вярата, изповядвана от бащата и майката.

В гимназиалните години много голямо влияние му оказва законоучителят на Казанската гимназия, свещеник Молчанов – човек с голяма ерудиция и прекрасни ораторски способности, който впоследствие става Екзарх на Грузия.

Когато Валентин е на 15 години, семейство Свенцицки се премества в Москва, където Валентин учи първоначално в 1-ва Московска класическа гимназия, а по-късно в частната гимназия на Крейман.

Скоро след това постъпва във филологическия факултет на Московския университет, а също така учи в юридическия и историко-философския факултет на университета.

По Божий промисъл младият Свенцицки попада в кръга на мислещи, търсещи Божията Истина хора, с чиито имена е свързано развитието на руската религиозно-философска мисъл. Между неговите приятели и близки познати са Владимир Ерн, Павел Флоренски, Сергей Булгаков, Николай Бердяев, Андрей Белий, княз Евгений Трубецкой.

Събитията от 1905 г. увличат В. П. Свенцицки по идеите за християнски социализъм и го провокират да организира нелегалното общество „Християнско братство за борба”, в което участват също П. Флоренски, В. Ерн, А. Елчанинов.

В течение на тези години Свенцицки започва да се изявява в „Религиозно-философското общество в памет на Вл. Соловьов” и в Политехническия музей с лекции на теми като: „Християнството и насилието”, „Терор и безсмъртие”, „Атеизъм и любов” и други.

Изявите му събирали множество слушатели. Силата на неговите убеждения била покоряваща. Както в младежките си години, така и впоследствие В. П. Свенцицки притежавал необикновеното умение да влияе със словото си на хората и в лекции, и в проповеди, и в частни беседи.

През 1906 г. той пише: Съвременното църковно движение може да бъде наричано либерално християнство, но либералното християнство е само полу-истина. Душата е разградена на две камери – религиозна и житейска – и не може да се отдаде изцяло нито в служба на Бога, нито в служба на света.

В резултат на това се получава жалка полуистина, топло-хладно, либерално християнство, в което няма нито Божия истина, нито човешка. Представителите на това християнство са лишени от религиозен ентусиазъм, сред тях няма мъченици, изобличители, пророци.

Съюзът на „църковно-обновените” не е първият лъч на бъдещата апокалиптична жена, облечена в слънце, а един от многото професионални съюзи, и аз съм убеден, че настоящото религиозно движение няма да бъде такова и няма да се развие по този начин (Проблеми на религията. 1906. Първо изд., с. 5-8). Именно тези думи цитира в своя призив от 15 (28) юни 1923 г. Светейшият Патриарх Тихон, когато прави характеристика на идеологията на обновлението.

В. П. Свенцицки сътрудничи в сборниците „Свободна съвест”, „Проблеми на религията”, публикува статии за творчеството на Ф. М. Достоевски, Н. Клюев, Х. Ибсен, пише разкази, повести, драми („Пастор Релинг”, „Смърт”, „Интелигенция”), чийто сюжет се основава на конфликта между обществения и индивидуален морал.

Свенцицки е вече познат на московската интелигенция, за него се говори. В. П. Свенцицки се изявява и в Петербург, а също сътрудничи в издаването на списанието „Нова земя”. Пише книгата „Второто разпятие на Христос”. В нея се разказва как Христос идва в един съвременен град и попада в църква по време на неделната утреня. Той вижда, че никой не мисли за Него, мислите на всички са заети със светски грижи. В същата нощ водят през града човек осъден на смърт. В последна сметка събранието на висшите духовни представители арестува Христос. От никого не разпознат и не признат. Той бива съден и изгонен.

Книгата била отпечатана, но с много съкратени места, заменени с многоточия, а скоро след това е напълно иззета. Авторът е осъден на няколкото години крепостно заточение.

През 1908 г. излиза книгата на Свенцицки „Антихрист или Записки на един странен човек”. В тази книга в лицето на две жени са изобразени две сили в човека, борещи се помежду си. От едната страна – лъжата и чувствеността, а от другата – истината и чистотата. Основание за неблаговидните постъпки на героя на романа е пагубната мисъл, че онзи, който избягва изкушенията, няма да познае светостта.

Издаването на тези книги, сложните драми в личния живот, осъдителното отношение от близки и приятели, изключването му от „Религиозно-философското общество” довеждат Свенцицки до дълбока духовна криза, от която е трудно да намери изход.

В резултат от всички тези събития, през 1909 г. Свенцицки бяга във Франция под чуждо име, укривайки се от полицията, приятели и роднини, опитвайки се да избяга от самия себе си.

Годините, прекарани в изгнание и довели бунтуващия се интелигент до преосмисляне на целия му изминал живот, станали отправна точка по пътя към нравственото пречистване чрез болезнени страдания и дълбоко покаяние.

Изборът бил направен. Изоставяйки цялото „мъдруване”, Свенцицки отдава живота си изцяло на Христос и Неговата Църква.

С връщането си в Русия в началото на 1910-та години Валентин Павлович отива в Кавказ, за да види със собствените си очи монасите-отшелници, да се докосне до православната святост. Това напълно му се удава и скоро през 1915 г., под въздействие на впечатленията си от пътуването до Кавказ, той пише книгата „Граждани на небето. Моето пътешествие към пустинниците от Кавказките планини”, пронизана от дълбоко разбиране на същността на християнския живот и християнския подвиг.

Но най-важното събитие на неговото завръщане става запознанството му с великия оптински старец, иеросхимонах Анатолий (Потапов), който „осиновил” Валентин Свенцицки, дарил му надежда за опрощение на греховете и пълно обновление на живота в Христа. Валентин Павлович получил от стареца благословия да се учи на непрестанна молитва и други духовни дела, свойствени предимно, на монашеството. Тези старчески напътствия били грижливо пренесени от него в целия му по-нататъшен живот, превърнали се в основа на неговото собствено „монашество в света” и помогнали на много други хора да придобият твърдост във вярата в епохата на бъдещите гонения.

Революцията от 1917 г. спасява Свенцицки от илюзията за християнски социализъм. Той се стреми към служение на Църквата. Свенцицки моли своя духовен отец, иеросхимонах Анатолий, да го благослови за монашество, но старецът му посочва друго служение. През 1917 г. в Петроград Свенцицки приема свещен сан. Посвещението става в Иоановския манастир, където е погребан светия праведен отец Иоан Кронштадски, когото отец Валентин винаги дълбоко е уважавал и обичал. Ръкополага го Петроградският митрополит Вениамин (Казански), свещеномъченик на Руската Православна Църква, който пет години по-късно е разстрелян от болшевиките.

Духовно чадо на оптинските старци, о. Валентин става свещеник с пламенна вяра и в непрестанен молитвен подвиг. Съединявайки в себе си духа на монашеското „умное делание”* и пастирството, той приема кръста на свещеническото служение в революционна Москва през 20-те години. Проповедите, изказванията, цялото духовно наследство на отец Валентин се отличават с кристална чистота и яснота, истинно присъщи на православното мислене.

Скоро след ръкополагането си о. Валентин взима участие в гражданската война, като свещеник в Бялата армия.

Под непосредственото влияние на впечатленията си от войната, той издава през 1919 г. в Ростов брошурите „Общото положение на Русия и задачите на Доброволческата армия” и „Войната и Църквата”.

След края на гражданската война той не емигрира, а остава в Русия и през 1920 г. пристига в Москва. Първоначално работи като проповедник в различни храмове, често служейки заедно със Светейшия Патриарх Тихон, когото много обичал и уважавал. В. П. Свенцицки считал, че Светейшият Патриарх Тихон успява необикновено вярно и правилно да управлява църковния кораб в най-сложните и трудни условия на заобикалящия живот по това време. „Докато съществува той, можем да бъдем спокойни за Църквата, до известна степен. Може би е имало и има патриарси по-ерудирани и външно някак по-талантливи от Светейшия Патриарх, но той е така благодатен, тих и много мъдър”, казвал о. Валентин.

След проповедта в Крестовъздвиженския манастир, където о. Валентин твърди, че дейността на обвновленците се направлява от органите на ЧК**, той бива арестуван и заточен в Педжикент в Средна Азия. По време на изгнанието си в Педжикент той пише „Тайните поучения за нашето спасение” (относно Иисусовата молитва) – адресиран към духовнните чада труд по въпросите за молитвеното действие и преодоляването на многобройните изкушения по този път.

При връщането си през 1925 г. от първото заточение, отец Валентин става служител в храма на свещеномъченик Панкратий и води редовни беседи с енориашите по въпросите на вярата, църковния живот, Свещеното Писание. Неговите духовни чада записват тези беседи и ги разпространяват сред вярващите. По този начин били съставени „Пълни събрани съчинения на протойерей Валентин Свенцицки” в 9 тома, които се разпространявали чрез църковен „самиздат” и се предавали сред вярващите от ръка на ръка.

По време на Великия пост през 1926 г. отец Валентин чете в храма св. Панкратий своя труд „Шест чтения/беседи за Тайнството на покаянието в неговата история”, насочен против започналата широко да се разпространява обща изповед.

През 1926 г. отец Валентин организира и оглавява поклоннически пътувания в Саров и Дивеево. Там получава предсказание от блажената Мария Ивановна за преместването си в друг Московски храм – този на св. Николай Чудотворец на ул. Ильинка, „Никола Большой Крест”. Така се и случва – отец Валентин става настоятел на този храм.

В Николския храм отец Валентин създава силна община. Той провеждал редовна индивидуална изповед, често причастяване със Светите Христови Тайни. В своите поучения и проповеди открива на духовните си чада пътя на нравственото и духовно съвършенство в условията на гонения на църквата.

Отец Валентин развива идеята за особен вид духовно съвършенство, което нарича „манастир в света”. Това не значи хората, избрали този път да се превърнат в тайни монаси и да приемат негласно някакви обети. Става въпрос за това вътрешното, духовното да се издигне като манастирска стена между собствената душа и света, който лежи в злото, за да не се допусне неговата суета, неговото зло да погълнат душата.

За тази цел, разбира се, човек трябва да се откаже от многото неща, с които прелъстява съвременния живот. Това е труден път. Да живееш външно като всички, да работиш, да се намираш в средата на безбожието в семейните ежедневни грижи и дела и само по силата на вътрешната решителност, с Божията помощ, да не допускаш в душата си гибелния дух на света.

Декларацията на Митрополит Сергей (Старогородски) от 16/19 юли 1927 г., предизвиква рязък протест от страна на отец Валентин. Той пише писмо на митрополит Сергий:

„До Митрополит Сергий

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

Съзнавайки цялата си отговорност пред Господа за душата си и за спасението на душите на повереното ми, с благословението на Гдовския епископ Димитрий, паство, аз скъсвам каноническото и духовно общуване с Вас и организиралия се около Вас съвет от епископи, незаконно присвоил си името „Патриаршески Синод”, а също с всички намиращи се в каноническо общуване с Вас и не Ви считам повече за Заместник на Местопазителя на Патриаршеския престол на следните основания:

Вашата декларация от 29 юли и всичко, което е общоизвестно за Вашето управление на Църквата от момента на издаване на Декларацията, несъмнено установява, че Вие поставяте Църквата в същата зависимост от гражданската власт, в което искаха да поставят първите две „обновления”, въпреки св. канони на Църквата и декретите на самата гражданска власт.

И „Живата Църква”, завзела властта на Патриарха, и григорианството, превзело властта на Местопазителя, и Вие, злоупотребили с неговото доверие, вие всички творите едно общо, антицърковно, обновленческо дело, при което Вие се явявате създател на най-опасната негова форма, тъй като, отказвайки се от църковната свобода, в същото време съхранявате фикцията за каноничност и Православие. Това е повече от нарушение на отделни канони!

Аз не създавам нов разкол и не нарушавам единството на Църквата, а си отивам и отвеждам паството си от тази обновленческа примка: „Да не губим по никакъв начин, неусетно, онази свобода, която ни дари със Своята Кръв Господа наш Иисус Христос, освободител на всички човеци” (от 8-мото правило на ІІІ Вселенски Събор).

Оставяйки верен и послушен син на Единната Свята Православна Църква, аз признавам като Местопазител на Патриаршеския Престол митрополит Петър, признавам и тези епископи, които без да си присвояват самочинно общоцърковната власт, вече прекратиха каноническа връзка с Вас, по техния пример: „занапред до съда на съвършения Събор”, тоест с участието на всички православни епископи или до открито и пълно покаяние пред Светата Църква на самия митрополит.

гр. Москва, 12.01.1928г.

Протойерей Валентин Свенцицки”.

През 1928 г. отец Валентин е отново арестуван и изпратен на заточение в Сибир. Като основен повод за изгнанието послужило откритото му несъгласие с Декларацията на митрополит Сергий от 16/29 юли 1927 г. Именно по време на заточението отец Валентин написва своите „Диалози”, които били изпращани на части в Москва, където се преписвали на ръка от неговите духовни чада.
В изгнанието си отец Валентин изстрадал решението да се върне в общение с митрополит Сергий. Известен е текстът на покаятелното послание на отец Валентин до митрополит Сергий, проникнат от дълбоко смирение:

„Ваше Високопреосвещенство, Всемилостиви архипастир и Отец. Аз умирам. Отдавна ме тревожи съвестта, че съгреших тежко пред Светата Църква и пред лицето на смъртта се убедих в това.

Умолявам Ви да простите моя грях и да ме възсъедините със светата Православна Църква. Аз принасям покаяние за това, че проявих гордостта, въпреки светите канони, да не Ви призная за законен първи епископ, като поставих личния разум и личното чувство над съборния разум на Църквата, аз дръзнах да не се подчиня на светите канони. Моята вина е особено страшна с това, че въвлякох в това заблуждение много човешки души. Не се нуждая от нищо: нито от свобода, нито от промяна на външните условия, доколкото очаквам своя край, но в името на Христа, приемете моето покаяние и ми позволете да умра в единение със Светата Православна Църква.

11.ІХ – 1931г. Валентин Свенцицки”.

Едновременно той пише и до своите духовни деца:

„Мили мои дечица, току що получих вашето писмо. Толкова много неща трябва да бъдат казани и толкова малко сили имам да го направя. Питате ме заради какво искам прошка от вас. Заради страданията – независимо колко много истината да е на моя страна, но със своята грешка аз предизвиквам тези страдания и не само у вас, но у всички. С цялата скръб, на която е способно моето сърце, аз ви моля за тази прошка.

Но по-нататък грешите, когато казвате, че ви е необяснимо случилото се с мен. То може да бъде неясно със смисъла на преживяванията, които доведоха до него, но онова, до което доведоха е съвършено ясно.

Аз поставих разума и чувствата си над Съборния разум на Църквата. Човешката мъдрост затъмни вечното и премъдрото. Съборите са имали провидение за цялата история, те са знаели какви ужаси ще творят седящите на патриаршеските престоли, колко борби ще има, жистокост, неправда, недопустими компромиси, граничещи с престъпление и са знаели каква съблазън ще бъде това за човешките души – подобно на това, в което ви въвлякох – и всичко ще бъде разпокъсано на парчета. Затова те премъдро са оградили човешките души от съблазните с най-строги канони, които могат да не бъдат признавани само тогава, когато се извращават догмите на вярата.

Вие ще кажете – нима преди не знаеше това? Знаех го, но в това е и ужаса на всички тези призраци и техните опасности. Нима не знаете, как понякога внезапно всичко става различно, и това, което е било отдясно, преминава вляво, и онова, които и било отляво, преминава вдясно? Около година време ме глождеше този червей, но аз го прогонвах като изкушение и той изчезваше.

Почти невъзможно ми е да разкажа как стана така, че истината ми се откри напълно, но знайте, че това има пряко отношение към моя край и може би Господ ме съхрани преди смъртта и ми даде възможност да принеса покаянието си.

В името на Христа, не мислете, че не разбирам страшните последствия на моето покаяние за околните. Всичко разбирам, всичко преживях до последния щрих, но по този въпрос не трябва да се ръководя от нищо друго, освен от съвестта. Това е страшно – това е непосилно за човека – съвестта. Толкова страшно нещо е тя. Тя налага такова ужасно бреме, но без нея не може да се живее.

Разберете всичко това, не се обърквайте поради външните обстоятелства и ме разберете докрай, както сте ме разбирали и преди.

Нямам сили да пиша повече. Нека Господ бъде с вас”.

Отец Валентин умира след тежко боледуване на 7/20 октомври 1931 г. в селцето Тракт-Ужет в подножието на Тайшет, получавайки пълното опрощение от митрополит Сергий.

Роднините получили разрешение да пренесат ковчега с тялото на отец Валентин в Москва. Товарният вагон с тялото на починалия протойерей пътувал три седмици, вагонът бил откачан, после прикачван към други влакове, прехвърляли го от един път на друг. Опомняйки се, НКВД*** изпраща разпореждане за задържането на вагона, но не го намират заради безкрайните отклонения по пътя му.

Ковчегът с тялото на отец Валентин пристига в Москва на 6 ноември в деня на честването на Богородичната икона „Всех скорбящих радост” (Радост за всички скърбящи). На 7 ноември вечерта той бил поставен в църквата на св. Троица в Листата на ул. Сретенка. Панахидата отслужвал владика Вартоломей (Ремов). На 8-ми в 6 ч. вечерта започнал заупокойният парастас. Службата протичала при огромно стълпотворение на хора. След парастаса отворили ковчега. Всички били потресени. Отец Валентин лежал като жив, със спокойно просветлено лице, без да се виждат обичайните признаци на тление.

На 9 ноември отслужили заупокойна литургия и опело. Службата водил Дмитровският епископ Питирим (Крилов). Заедно с него служил епископ Вартоломей. Преди опелото в прощалното си слово той казал: „Днес ние се прощаваме със забележителен истинно християнски пастир, който, преминавайки труден път, дойде днес при нас недокоснат от признаците на тлението, за да ни покаже силата на единението на духа с Православието во веки веков”. В края на литургията, след четенето на Евангелието, оглавяващият службата Дмитровски епископ Питирим произнесъл: „По поръчение на митрополит Сергий прощавам и разрешавам на всички чада на починалия свещеник отец Валентин, от този момент всички те отново да станат членове на единната Руска Православна Църква”.
Нескончаем поток от хора вървял към гроба и с благословията на Владика Питирим за всеки вдигали капака на ковчега, за да могат прощаващите се да се убедят с очите си в нетленността на любимия пастир.

Отец Владимир бил погребан в Пятницкото гробище, около храма. През 1940 г. неговите останки били пренесени на гробището „Введенские горы” (Въведенчески планини), тъй като съществувало намерение за ликвидирането на Пятницкото. Гробът на протойерей Валентин Свенцицки на Введенското (Немско) гробище и до ден днешен е често посещаван от вярващи.

Книгата „Диалози” е най-значимото произведение на о. В. Свенцицки. Тя се отличава с необикновена убедителност в отстояването основите на православната догматика в спора на „Духовника” – представител на православното свещенство и „Неизвестния” – интелигент, без вяра, страдащ от неспособността да я придобие с помощта на доводите на хладния разум. В течение на спора „Неизвестният”, а по неговите стъпки и читателят, неоспоримо се убеждават в истинността на християнското вероучение. Книгата притежава такава сила на убеждение, че много и много хора, в това число немалко бъдещи свещенослужители, прочитайки я в ръкопис, придобиват вяра и укрепват в нея. Както и преди 60 години, тя е съзвучна с търсенията на съвременните, жадуващи истината хора, тъй като се основава на православната вяра и неизменните закони на духовния живот като единствено верен, даден от Бога път към спасението.

***

За Църквата

Неизвестният: Ти искаш да говориш с мен за Църквата. Но знаеш ли защо толкова ме смутиха твоите думи за невъзможността на вярата, нравствения живот и Богообщението без Църквата?

Духовникът: Може би се досещам, но по-добре ти да ми кажеш.

Неизвестният: Не мога да кажа, че след трите разговора с теб съм станал вярващ човек. Но ми се струва, че почти стигнах до това. Във всеки случай почувствах, че моят вътрешен живот и сложността на заобикалящия живот са повече „сродни” на религиозните „фантазии”, отколкото на моя предишен много прост, но нищо необясняващ мироглед. И внезапно ти произнасяш неочакваната дума „църква!…” И я произнасяш, без да оправдаваш по един или друг начин човешките слабости, не с целта да защитиш своята вяра, която си остава истинна, независимо от съществуването на Църквата, а в най-положителния смисъл, посочвайки нейното първично значение в същността на вярата. Бях напълно зашеметен от твоите думи.

Духовникът: Знаех, че ще стане така.

Неизвестният: Знаел си? Значи разбираш, че в думите ти има нещо нездраво?

Духовникът: Не, не за това. Аз знаех, че мислиш за Църквата онова, което мислят повечето невярващи. Но говори нататък. Слушам те.

Неизвестният: Имах съмнения по отношение на истините на вярата. По отношение на Църквата нямам. Тук е нещо съвсем друго. По въпроса за Църквата не съществува нещо „непостижимо” и от тази позиция няма никакви затруднения за разума. Но затова пък има и съмнения, и затруднения от съвсем друг вид. Все пак аз съм запознат малко с историята, в тези познания се заключава и трудността.

Духовникът: Какво точно те смущава в твоите познания по история?

Неизвестният: Чисто земният характер на развитието на Църквата. Църквата е човешка организация, която при това далеч не си поставя изключително религиозни цели и отразява в себе си всички човешки слабости и грехове. В живота на Църквата всички изменения се обясняват толкова лесно с външни причини, че в нея със сигурност не може да се открие нещо „свръхестествено”! Даже такива събития като тържеството на християнската вяра над езичеството или победата на арианството над православието, а после на православието над арианството, или в най-новата история, да кажем, отделянето на англиканската църква от католическата и така нататък, и така нататък – с една дума, всяка стъпка на църковния живот се обуславя от политически, икономически и всевъзможни други, чисто външни причини, както и въобще с всякакви исторически явления. Какво отношение може да има това към вярата, нравственото усъвършенстване или богообщението? Защо е необходима такава организация за „свръхестествените” и вътрешни задачи, за които говориш ти?

Духовникът: Свърши ли?

Неизвестният: Не. Това е само главното. Но има нещо още по-важно само по себе си и косвено потвърждаващо справедливостта на това главно. Вие наричате Църквата единна, свята, съборна и апостолска. Нима това не е нелепост? Та Църквата няма нито едно от тези свойства! Къде е тази ваша „единна Църква”, когато на всички е известно съществуването в крайна сметка на четири големи църкви – православна, католическа, лутеранска и англиканска. На няколко малки – григорианство, калвинизъм, хусизъм и на безкрайно количество „секти”, също считащи себе си за „единна” истинна църква. Свята? Още по-нелепо! За каква „святост” на Църквата може да се говори, колкото и малко да познавам нейната история и особено съвременното й състояние. Колко насилие, лъжа, измама и преки престъпления са се извършвали и се извършват от Църквата. Къде е нейната святост? Как може да се произнася тази дума без насмешка както над светостта, така и над Църквата. Съборна? Отново неистина. Може би, някога, почти в предисторически времена и да са значeли нещо нейните „събори”, но като започнем от тази така наречена „велика епоха” на Вселенските събори, до наши дни, Църквата не е нищо друго освен прислужница на светската власт и оръдие на едни или други нейни съвършено земни цели. Апостолска? Съмнително. Но за това по-добре да не говорим: външната приемственост от Апостолите, дори ако е имало такава, не ми се струва съществена. И ето, знаейки съвършено земния, „причинно-обусловен” характер на историята на Църквата, виждайки, че в нея не присъства нито едно от тези свойства, за които говорят вярващите хора – нито единство, нито святост, нито съборност – аз все пак трябва да вярвам, че Църквата е всичко в същността на религиозния живот. Стоя пред думите ти с пълно недоумение. И онова, което бе започнало да ми се струва почти истина – отново се потъна някъде далече и се покри с мъгла. По-добре непостижимост – с нея можеш да се примириш, отколкото „яснота”, която трябва „да не забелязваш”.

Духовникът: Ти казваш, че по въпроса за Църквата няма нищо непостижимо, няма никакви затруднения за разума. Тук именно се крие основното ти заблуждение. Учението за Църквата е и тайнствено, и непостижимо. И думите ти свидетелстват само, че не познаваш това учение. Това, което считаш за твое действително затруднение, всичко, което казваш за историята на Църквата и за отсъствието в нея на едни или други свойства, посочени в Символа на вярата, се основава на твоето непознаване на учението за Църквата. Затова и моят отговор няма да бъде този, който очакваш. Преди да говоря за историческия живот на Църквата или за нейните единство, святост и съборност, ще се опитам да ти разкрия, доколкото това е възможно, самата тайна на учението за Църквата. И тук, както при разглеждането на всички истини на вярата, ти трябва да чуеш много неща, непостижими за разума.

Неизвестният: Слушам те с особено внимание. Не разбирам какво може да се каже за Църквата, освен това, което е известно на всички.

Духовникът: На кои „всички”? На невярващите? На тях може да се кажат много нови неща, защото те не знаят нищо за Църквата. А на вярващите няма и да кажа нищо ново, защото ще говоря не за някакво свое учение, а за църковното учение, което е разкрито в Божественото Откровение и което се съдържа в Църквата като нейно съвършено самопознание.

Неизвестният: Нима и тук причина на всичко е тази странна и по рода си също непостижима слепота на невярващите?

Духовникът: Несъмнено: „те имат очи и не виждат и имат уши и не чуват”.

Неизвестният: Може и така да е.

Духовникът: Вътрешната същност на Църквата е също толкова непостижима за човешкия разум, както и тайната на пресветата Троица, чието подобие се явява.

Неизвестният: Не разбирам. Какво отношение може да има организация на вярващите, била тя и с най-възвишени цели, по въпроса за същността на Божеството?

Духовникът: Църквата по своята същност съвсем не е организация, а организъм – жив и единен. Нейното съвършено вътрешно единство при отделността на съставните й части е също такава непостижима тайна, като всяка множественост, която се възприема с разума пред абсолютното единство, което се постига от вярата.

Неизвестният: Обясни ми го по-подробно.

Духовникът: Ти вече видя, колко повърхностно и външно е твърдението на ограничения разсъдък, че е нелепо да се мислят три Лица на Пресветата Троица за Единни по същност с Бога. Ти видя, колко нищожни са посегателствата на разума да отхвърлят тайната на въплъщението на Сина Божи и двете природи в Него: Божеството и единната Личност на Богочовека. Ти видя, как премъдростта на вярата преодолява премъдростта на разума. Сега стоиш пред същата тайна и същата задача: да приемеш единството на Църквата по същност при множествеността и видимата разделеност на нейните членове. Това единство на Църквата също така не може да се постигне с разума, ако не се утвърди в него с външната форма на познанието – с вярата.

Неизвестният: Аз така и не мога да разбера твоите сравнения. Когато говореше за троичността на Единния Бог, ставаше дума за свойствата на Неговите Ипостаси и за това, че тяхната троичност тайнствено се съвместява с единството на Божественото същество. А тук? Къде тук е тайната? За какво същество на Църквата говориш? Какво е общото между Църквата и Пресветата Троица? Виждам множественост; а къде е единството?

Духовникът: За да разбереш това, за което питаш, първо трябва да си изясниш истински характера на Църковното единство. Единството на Църквата съвсем не е организационното или материално единство на видимия свят. Разликата е в това, че църковното единство има съвършено друга природа. Когато твърдим, че единството на Църквата е подобно на единството на Пресветата Троица, ние употребяваме не обикновено сравнение, а установяваме действително подобие, изясняващо ни тайната на съществото на Църквата.

Неизвестният: Всичко това е толкова отвлечено, че ми е трудно да разбера за какво точно говориш.

Духовникът: Спомни си думите на Спасителя: „Отче Светий! опази ги в Твоето име, тях, които си Ми дал, за да бъдат едно, както сме и Ние”; „…да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно…”; „И славата, която Ми бе дал, Аз дадох тям, за да бъдат едно, както Ние сме едно” (Иоан. 17:11, 21, 22). Ето къде е основата и същността и тайната на единството на Църквата. Нима не виждаш, че това единство е същото, каквото е и Единството на Ипостасите на Троицата при тяхната видима разделеност?

Неизвестният: Но в какво е неговата същност?

Духовникът: В същото, в което е и същността на Единния Бог, имащ три Ипостаси. Тази същност на Божественото единство е Любовта. Любовта съставя същността и тайнственото единство на Църквата. В Божественото откровение четем: „…та любовта, с която си ме възлюбил, в тях да бъде, и Аз в тях” (Иоан. 17:26). „…да любите един другиго, както Аз ви възлюбих” (Иоан. 15:12).

Неизвестният: Но нима хората не обичат един другиго и извън Църквата?

Духовникът: Обичат се. Но когато говорим за любовта като за същност на Църквата, говорим за съвсем друго нещо. Става дума не за отделни чувства на отделни хора, а за целия жив организъм, състоящ се от човешки души, родени свише. В църковното единство човек не може да влезе силом, със своето макар и любвеобилно сърце. За да се съедини със същественото единство на Църквата, естествената греховна природа на падналия човек трябва да се преодолее чрез ново раждане.

В основата си Църквата има изкупителната жертва на Христа, даваща ни възможност чрез вярата, по пътя на новото рождение да бъдем причастни на Божествената любов, причастни на Божието същество. Затова, макар живота на Църквата и да протича в естествени външни условия и да има видими външни форми, тя по своята същност е свръхестествена. Това обяснява тези странни за невярващите думи, които казал Спасителят за положението на вярващите в мирския живот: „светът ги намрази, защото те не са от света, както и Аз не съм от него” (Иоан. 17:14). „Да бяхте от света, светът щеше да люби своето; а понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази” (Иоан. 15:19). „Не съм вече в света, но те са в света, а Аз ида при Тебе” (Иоан. 17:11). По-нататък в Божественото с още по-голяма пълнота откровение се разкрива това непостижимо за разума учение за вътрешната същност на Църквата и за нейните свойства. Тук трябва да се отвори сърцето и без всякакви лукави мисли да се чете това, което Господ говори с устата на своя Апостол: „не преставам да благодаря на Бога за Вас, като ви споменувам в молитвите си, щото Бог на Господа нашего Иисуса Христа, Отец на славата, да ви даде дух на премъдрост и откровение, за да Го познаете, и да просвети очите на сърцето ви , та да познаете, в що се състои надеждата на тия, които са призвани от Него, какво е богатството на славното Негово наследство за светиите, и колко безмерно е величието на Неговата мощ в нас, която вярваме чрез действието на крепката Му сила. С тая сила Той действува в Христа, като Го възкреси от мъртвите и постави от дясната Си страна на небесата, по-горе от всяко началство и власт, сила и господство и от всяко име, с което именуват не само в тоя век, но и в бъдещия, и покори всичко под нозете Му и Го постави над всичко Глава на църквата, която е Неговото тяло, пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко” (Еф. 1:16-23). „Защото чрез един Дух всички сме кръстени в едно тяло, било иудеи или елини, било роби или свободни; и всички с един Дух сме напоени” (1 Кор. 12:13). „Защото, както в едно тяло имаме много членове, ала всички членове вършат не една и съща работа, тъй и ние многото съставяме едно тяло в Христа, а отделно един другиму сме членове” (Рим. 12:4-5). „… Бог наредил всеки един от членовете в тялото тъй, както Му било угодно. И ако всички членове бяха само един, де щеше да е тялото. А сега – много членове, пък едно тяло”. „Вие сте тяло Христово, а поотделно – членове” (1 Кор. 12:18-20, 27). „…Христос е глава на църквата, и Той е спасител на тялото” (Еф. 5:23). „Той е по-напред от всичко, и всичко чрез Него се държи. И Той е глава на тялото, сиреч на църквата” (Кол. 1:17-18). „Сега се радвам в страданията си за вас и подпълвам недостига от скърби Христови в моята плът за тялото Христово, което е Църквата…” (Кол. 1:24). Това е откровението за тайната на Църквата. Ето я непостижимата за разума истина. Това, което знаем ние не е мъдростта на суетния разум, а премъдрост на благодатната вяра. Как да отговоря на твоя въпрос „какво е Църквата”?

Църквата – това е благодатното, свръхестествено, основано на голготската жертва от самия Господ установено на земята свише единство на родените хора, съставящи тайнственото Христово тяло, напоено със Светия Дух и имащо за своя глава самия Господ Иисус Христос.

Неизвестният: Всичко, което говори досега, е отвлечено богословие. Къде е тази Църква? Във вашите дисертации, които никой не чете? По библиотечните рафтове? В живота я няма. „Свръхестествената любов”, „родените свише” хора, „непостижимото единство”…Та къде е всичко това? Аз виждам тъкмо обратното – страшно разделение, постоянна вражда, а тези родени свише, ако не са по-лоши, то при всички случаи с нищо не са по-добри от най-обикновените хора.

Духовникът: Отново не можеш да се отърсиш от твоите външни представи за Църквата. Пречи ти не познаването на историята, както си мислиш, а все същият навик да окачваш и измерваш количествено, по земному явления от съвсем други измерения. Да, ти виждаш съвършено правилно и мериш по земному съвършено вярно, когато говориш за човешките грехове. Разбира се и във вярващите хора има малко любов, много грехове и нечистота, но ти съвършено не виждаш и съдиш съвършено неправилно, когато казваш това за Църквата: тъй като нечистотата на отделните души стои извън Църквата като Тяло Христово.

Неизвестният: Това вече е наистина някаква свръхестествена аритметика! Църквата е събрание на вярващите. Вярващите са грешници, а Църквата, състояща се от тях, се оказва, че няма нищо общо с това – греховете са „извън Църквата”. Нищо не разбирам!

Духовникът: Ще се опитам да ти обясня. Преди опрощаването на греховете по време на изповед свещеникът се моли: „Дай му образ на покаянието, опрощение на греховете и изкупление, като му простиш всяко съгрешение волно и неволно. Приеми го и го съедини със светата Твоя Църква, с Христа Иисуса Господа наш”.

Ако има „съединение”, значи е имало и „разединение”? Именно така мисли Църквата греховете на своите членове. Във всеки акт на греха вярващият в този грях се разединява с Църквата. Доколкото човек е съгрешил – дотолкова не съставя нейното тяло. Ти питаш: къде е Църквата? Аз ще ти отговоря: някога в епохата на мъченичеството, светиите казвали: „Ние се наричаме истинни Синове Божии и наистина сме такива” (Юстин Философ). Днес не можем да кажем това за живота на християните. Но Църквата, каквато е била някога, е останала такава и сега, защото и тогава е била тяло Христово, остава и ще остане тяло винаги! Това не е отвлечена богословска мисъл, а живо, реално, непосредствено наше чувство. Светият Дух осенява славната епоха на мъченичествата и тяхната вяра, тяхната жертвена любов, тяхната пламенна молитва съставляват тази Църква, която ти не виждаш, наричаш отвлечена дисертация и питаш къде е тя в живота?

Какво тържество на Божественото начало над нашата природа, какво молитвено озарение виждаме у подвижниците в техните пещери, затвори, пустини – това е тялото Христово, това не е отнесена, а живата истинна свята Негова Църква. Колко светли възвишени състояния, напоени с благодатното действие на Светия Дух, са преживени от членовете на Църквата от Апостолите до наши дни! Това е Светата Църква. Колко молитви, смирени сълзи на неизречена любов са проляти от човешките сърца в православните храмове! Това е истинната Църква, това е тялото Христово.

Ти питаш, къде е тази Църква? Къде е това свръхестествено единство? А какво е Божествената Литургия? Това за теб също ли е отвлечено богословие? За нас това е живата истина, Голготската Кръв и истинното тяло Христово, даващо на нас, падналите, нечисти и каещи се, онова единение на любовта в Божественото тайнство, в което реално, макар и невидимо, се преодолява всичко в единното Тяло и единната Църква: „Защото един хляб, едно тяло сме ние многото, понеже всички се причастяваме от един хляб” (1 Кор. 10:17).

Неизвестният: Да, аз никога не съм разглеждал Църквата от тази страна. Винаги съм виждал в нея само определена исторически променяща се религиозна организация, подобна на всяка друга организация, поставяща си едни или други обществени задачи.

Духовникът: Ето именно. Това незнание на истината те е довело до тези изкривени съждения за Църквата. Но нека продължим нататък. Сега ще ти бъде по-лесно да разбереш думите ми. Ние имаме обща основа, на която стоим. Църквата, оглавявана от Христос, се явява единственото хранилище на абсолютната истина. Нито едно най-висше индивидуално съзнание, по силата на повредената човешка природа, не може да бъде вместилище на истината на абсолюта. Там, където започва индивидуалната човешка мъдрост, започва по-голямото или по-малко изкривяване на истината. Ограниченият човешки разум може да вместява само частичната истина, а за да може да се развие и съхрани абсолютната истина, е необходимо не индивидуално съзнание, било то и на най-мъдрия човек, а абсолютно, съвършено и свръхестествено съзнание на Църквата. Оттук става ясно, че без Църквата не може да съществува вярата. Защото не е изпълнено първото й условие: за да вярваш, трябва да знаеш в какво вярваш.

Неизвестният: Получава се обаче някакъв омагьосан кръг: от една страна, за да станеш член на Църквата, ти е необходима вяра, а за да имаш вяра, трябва вече да си член на Църквата – как така?

Духовникът: За да станеш член на Църквата, е нужна тази степен на вярата, която е достъпна на всяко човешка душа, която не е изгубила образа и подобието Божии. Това състояние се изразява в думите: „…вярвам Господи! помогни на неверието ми” (Марк. 9:24). Но вярата, за която говорим ние – е съвсем друга, тя също се различава от вярата извън Църквата, както индивидуалното съзнание от църковното. Само в Църквата тя получава своята пълнота и възможност за безпределно усъвършенстване.

Неизвестният: За мен е много важно да си изясня въпроса за вярата, затова бих те помолил да ми разкажеш колкото се може по-подробно за това.

Духовникът: Прекрасно. Ние вече няколко пъти, доколкото беше нужно, се обръщахме към понятията на вярата. Вече говорихме, че вярата е не просто доверие в чужди думи, тоест повърхностно, непроверено знание. Вярата е висша форма на познание. Тя вижда и усеща онова, което не могат да виждат очите и да възприемат външните чувства. Това е особено възприятие, тайнствено и непостижимо в нас, превишаващо всички останали форми на познание и заключващо ги в себе си. Тя зад видимото вижда невидимото, и го прави толкова реално колкото видимото: защото вярата обема в своята пълнота и разума и външното чувство на човека, и цялата му душа. Орган на вярата се явява вътрешното същество на човека, приведено в правилния му вид. Тук ума заема своето подобаващо скромно място. Когато разумът е отровен с лъжи, а душата пречупена от страсти – тогава е повреден апаратът на вярата.

Без Църквата вярата не може да бъде съвършена. Не само защото за това е необходимо да се знае съвършената истина, но и защото за това е нужна благодатта на Светия Дух. Ако ставаше въпрос за това просто да се познават истините на вярата, без човек да бъде член на Църквата, те биха могли да бъдат изучени, доколкото се съхраняват в Църквата. Но, за да повярваш в тези истини, а не само да ги знаеш, не е достатъчно да ги изучиш, а трябва да ги познаеш с външното познание на вярата. Без да имаш Божията благодат, това е невъзможно. Както казва Апостолът: „…никой не може да нарече Иисуса Господ, освен чрез Духа Светаго” (1Кор. 12:3). Значи за вярата е необходимо да се приеме Духа Утешител, който се спусна върху Апостолите в огнени езици и досега пребивава в тайнствата на църквата. Ето какво нещо е вярата и ето защо тя не може да съществува без Църквата.

Неизвестният: Може би мога да се съглася с това. Но ми е по-трудно да разбера каква е връзката между Църквата и нравственото състояние на човека? Ето че сам казваш – вярващите хора грешат. Значи, Църквата не защитава, независимо от своите тайнства, от нравствено падение. Ако това е така, то крайна инстанция по въпроса за нравствения живот се явява не Църквата, а самият човек. Защо без Църквата е невъзможно нравственото съвършенство? Аз, разбира се, не казвам, че това противоречи на опита от ежедневния живот. Ти ме научи да се отнасям със съмнение към действителността. Но нима не е истина, че съществуват много високонравствени хора, с безукорен живот и честност, които са не само невярващи, но и се отнасят с отвращение към Църквата?

Духовникът: Може би ние с теб имаме предвид различни неща, когато говорим за нравствено съвършенство. Всеки човек има нравствено съзнание. Нравствените закони, които определят неговия живот, могат да бъдат различни, в зависимост от едни или други влияния и външни условия. Но всеобщността на нравствените повели в човека, независимо от степента на развитие, която е достигнал, си остава твърдо установен факт и свидетелства за природния произход на нравствеността като свойство, присъщо само на човешкото съзнание.

Неизвестният: Да допуснем условно, че това е така. Но тогава още повече не можем да считаме Църквата за необходимо условие на нравственото развитие.

Духовникът: Природните или първични основи на нравствеността в тяхната съвкупност, на определен етап от културното развитие, когато обществото се превръща в държава, определят минимума от нравствени изискания под формата на законодателство. Кодекса от закони, чието нарушение се счита за престъпление, в нравствен смисъл не е нищо друго, освен нравствен минимум, който отразява в себе си моралното съзнание на дадено общество, организирано в отделна правова държава. Но освен този нравствен минимум, ограден от законодателството, съществува така наречената индивидуална нравственост, издигаща се значително над моралния минимум на наказателния кодекс, която няма строго определени, задължителни за всички норми. И тук отделните хора действително могат да се издигат до много високи нравствени състояния.

Неизвестният: Засега ти само потвърждаваш думите ми.

Духовникът: Да, но това не е всичко. Това нравствено съвършенство, този път на спасение и истинен живот, който Христос е дарил на хората и на който не може да се стъпи без Църквата – не е гражданско законодателство като минимум на обществената нравственост и не е индивидуално чувство като акт на индивидуални човешки усилия.

Човек никога не би могъл да научи за това съвършенство по естествен начин, поради повредената си нравствена природа. То е непостижимо за разума и неизпълнимо като жизнена задача. Ние знаем за него от Божественото откровение и то се осъществява само в Църквата: „…бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец” (Мат. 5:48). „Защото ви дадох пример, да направите и вие същото, каквото Аз ви направих” (Иоан. 13:15). „…вие трябва да имате същите мисли, каквито е имал Иисус Христос” (Фил. 2:5). С какво дълбоко разбиране за съвършенството е била проникната Църквата в древните времена, може да се види от следните думи на християнския мъченик Юстин: „Всички хора са удостоени да бъдат богове и имат силата да бъдат синове на Всевишния”. Ето какво имаме предвид под „нравствено съвършенство”. Може би и на теб ти е ясно, че такава задача е свръх човешките сили – защото човешките сили са ограничени, а тази задача е безгранична. В този смисъл нравственото съвършенство става богосъвършенство.

Неизвестният: Да. Аз разбирам това. Но какво е съотношението между богосъвършенството и природната нравственост?

Духовникът: Природната нравственост прави възможно желанието за такова съвършенство. Но самото то изисква такова прераждане, което би направило човека вместилище на свръхестествени сили и би позволило на семето на природния морал да излезе от индивидуалните рамки към безграничния простор на богосъвършенството. За хората на вярата нравственото съвършенство е пътят към светостта. По този път не може да се върви със собствени сили. Нужна е Божията благодат. Нужно е осенението на Светия Дух, нужно е онова, което наричаме „раждане свише”. Това е възможно само в истинната Христова Църква, защото Църквата е не просто хранилище на истината, но и източник на благодат, пазителка на даровете на Светия Дух. Ето какво разбиране за нравствеността изповядваме, когато изказваме странната за невярващите мисъл, че нравственият живот не може да съществува без Църквата. Може да съществува нравствеността на дивака, може да съществува нравствеността на „добрия човек”, но не може да съществува онази нравственост, в основата на която лежи духовното раждане, чиито върхове са в постигането благодатта на Божията святост, която прави човека „Син на Всевишния”.

Неизвестният: Да, имаш право от тази гледна точка: възможно е тази нравствена задача да е неосъществима без Църквата.

Духовникът: Сега остава въпросът: възможно ли истинното Богообщение без Църквата?

Неизвестният: Да. Даже след като те изслушах и си изясних по нов начин понятието за Църквата, аз все още не мога да разбера, защо не можем да чувстваме Бога и да Му се молим без всякакви посредници и външно установени форми? Нима за това не е достатъчна тази вяра, която и ти признаваш за възможна във всеки човек, който не е загубил „образа и подобие Божии” и тази нравственост на „добрия човек”, която според теб е възможна като индивидуално постижение. Нима и тук е неизменно нужно нещо свръхестествено?

Духовникът: Да. Непременно. И по този въпрос мисля същото, както по въпроса за нравствеността. Нашето разногласие се обяснява с това, че говорим за съвършено различни понятия. Когато ти казваш, че Богообщението е възможно без Църквата, а аз казвам, че е невъзможно – ние разбираме различни неща под думата „Богообщение”.

Неизвестният: Обясни тогава, в какво се състои различието.

Духовникът: Всезнаещият Господ знае всичко, което се случва в душите човешки. Той знае и за молитвите към Него, отправени от хора извън Църквата. От друга страна, човешката душа, която не е приела в себе си пълнотата на Църковната Истина, също не е лишена от образа и подобие Божии и може да възприема Божественото начало. Ето това е Богообщението, за което говориш ти, и което е невъзможно извън Църквата. А ние говорим за друго. Богообщението, за което говорим ние, не се състои просто в молитвата или в неясното чувство за Бога – то е тайнствено, съществено съединение с Него. Такова съединение, такова живо, така да се каже, органично влияние, е възможно единствено в тайнството на Евхаристията. Само причастните на Тялото и Кръвта Христови се намират в реално, действително богообщение. Тъкмо то не е възможно извън Църквата. Но само това най-тясно органично Църковно съединение в Тайнството на Евхаристията може да бъде наречено Богообщение в истинския смисъл на думата.

Неизвестният: Да, под думата „Богообщение” аз имах предвид нещо друго.

Духовникът: Ето, виждаш колко е трудно на невярващите хора да разберат хората на вярата. Как изкривено, по светски си представят те цялото учение на Църквата Ти беше зашеметен от думите ми, че без Църквата са невъзможни вярата, нравствения живот и Богообщението. Те ти се сториха нелепи. Но когато пред теб, макар и в най-общи, неясни очертания, изникна истинния образ на Църквата, ти не само разбра, че това не е нелепост, но видя, че и вярата, и нравствеността, и Богообщението при съприкосновение с тайнственото свръхестествено и непостижимо същество на Църквата, се превръщат в нещо друго. А какво ли ще се случи, ако ти се открие онова, което виждат и изпитват хората на вярата? Какво ли ще бъде, ако преживееш неописуемото с никакви думи чувство на сливане с това тайнственото ново тяло на Църквата. И Църквата стане за теб не отвлечено философско понятие, а най-несъмнена действителност, която не е по силите ти да постигнеш с разума си, но която ще усещаш с цялото си същество. Ще можеш ли да кажеш тогава за Църквата поне една дума, подобна на онези, които се говорят от невярващите, за които тя е обикновено „историческо явление”?

Неизвестният: Да, думите ти ми се струват убедителни. Но аз чувствам някаква двойнственост. От една страна, всичко, което казваш, ми се струва близко до истината, а от друга, ми е трудно да се откажа от тези съмнения, за които ти говорих в началото на нашия разговор. Пред мен, като че ли има две църкви: едната, тази, за която говориш ти и другата, която съм свикнал да виждам пред себе си и по никакъв начин не мога ги съединя в една.

Духовникът: Да. Ето, че настъпи време да говорим за твоите съмнения. Това ще ни даде възможност да облечем истинното понятие за Църквата, разкрито пред теб, в по-конкретни външни форми. А това ще ти помогне да съединиш твоята двойнствена представа в една Църква.

Неизвестният: Възможно е.

Духовникът: И така, в началото на нашия разговор, ти каза, че те смущава чисто земния характер на църковната история. За теб Църквата е човешка организация, отразила в себе си всички обикновени човешки слабости и грехове. По думите ти, всички дела в живота на Църквата са обясняват лесно с външни причини, като всяко друго историческо явление. И след това ти потвърди тази основна мисъл с отрицанието на всички свойства на Църквата – нейните единство, святост, съборност – и със съмнението в нейната Апостолска приемственост. На това аз отговорих, че всички твои съмнения, се основават на непознаването на истинното учение за Църквата и че трябва да се започне с разкриването на това учение. Лъжовно е разбирането за Църквата като за естествена човешка организация. Представи си да виждаш в човека само неговия външен живот, само редуване на факти несвързано с нищо вътрешно. Каква биография би могъл да напишеш тогава? Колкото и точно да опишеш фактите от живота на такъв човек, те ще бъдат неверни от начало до край. Нещо подобно се случва с тези, които без да виждат вътрешния живот на Църквата, пишат или изучават нейната „история”.

Църквата е свръхестествено явление по своя произход и развитие. Нейната история е само външен израз в земни условия на свръхестественото й съдържание. Историята на Църквата не може да бъде истински разбрана, ако не се вижда или още повече – ако се отрича това вътрешно съдържание, за да се акцентира на външното редуване на събития. Истински историк на Църквата може да бъде само този, който сам живее с църковния живот и затова вижда и разбира нейния вътрешен тайнствен живот. Твоето смущение беше напълно разбираемо, защото тази църква, която ти си представяше, в действителност би била само „човешка организация”, не би могла да има никакво вътрешно отношение към религиозния живот и би се определяла в своето развитие изцяло от различни външни условия. Лесно е да се посочи историческата връзка на едно или друго външно събитие или на едни или други външни условия с едно или друго явление от църковния живот. Но целият въпрос се състои в това, как да се разбере тази връзка? Тя може да бъде различно тълкувана. Всичко зависи от твоя общ възглед за същността на живота на Църквата. Едни и същи факти ще се тълкуват по различен начин и ще се разбират в зависимост от различията по този основен въпрос за същността на Църквата. Събитията от църковния живот могат да се възприемат като механично следствие на грандиозни политически и икономически фактори, а може и обратното, самите изменения на външния ред в световния живот да се разглеждат като действие на незримите сили, които се съдържат в Църквата. За да разбираме по този начин историята на Църквата, не ни е необходимо да знаем някакви особени неизвестни факти, фактите са едни и същи. А трябва да се вярва, че Църквата е не човешко, а Божествено построение, че глава на Църквата действително е Господа наш Иисус Христос, че тя се явява действителното и непостижимо Негово живо тяло, че Духът Свети действително пребивава в нея и я ръководи и затова църковната история не е нищо друго, освен онзи земен път, който изминава свръхестествената и непостижима Църква в естествените, външно осезаеми условия. Ето го отговорът на твоя въпрос, ето в каква посока лежи разрешението на твоите съмнения.

Неизвестният: Не знам дали ще мога да възприема тази гледна точка. Но въпросът действително се състои в това, съм теоретично съгласен.

Духовникът: Сега ще говорим за свойствата на Църквата, без да изпускаме от очи дори и за миг открилото се нейно вътрешно съдържание. При разглеждане свойствата на Църквата, тя ще започне да се облича в жив, съвършен образ, където ще намерят своето пълно изражение и вътрешната същност на Църквата, и нейната външна форма.

Неизвестният: До някаква степен вече се досещам за думите ти.

Духовникът: Прекрасно. В това също може да се види потвърждение на истината. Но с какво ще започнем определението на Църквата? Може би с въпроса за светостта? По думите ти, само с насмешка можем да наречем Църквата свята, стига поне малко да познаваме нейната история. Ти обвиняваше Църквата в насилие, лъжа, измама и преки престъпления. Но като казваш това, представяш ли си истинското учение за светостта на Църквата? Нима свята Църква означава Църква, състояща се от свети и безгрешни хора? И нима тежките грехове на отделните представители на Църквата, били те от състава на йерархията, могат да бъдат наречени грехове на Църквата? Това не са грехове на Църквата, а техни грехове пред Църквата. Покажи ми поне едно постановление на църковен събор, което да е било „греховно”, или поне едно църковно тайнство, или обряд, или правило, което да съдържа в себе си „лъжа, измама или престъпление”. Светостта на Църквата не е светостта на отделни лица. Това е лечебница, изцеляваща със своята святост човешките души, защото тя се състои не само от съвършени и свети, но и от немощни и грешни хора. Как да се разбере светостта на Църквата и в същото време греховете на хората, които я съставляват? Какъв образ се разкрива в Символа на вярата, именуващ Църквата свята? Църквата е свята, защото неин глава е Христос. Защото тя е съд, поместващ благодатните дарове на Духа Свети в светите свои тайнства, защото тя дава на душата човешка всичко необходимо за нейното спасение и достигане на святостта, защото тя е истинното Тяло Христово, където вярващите са съединени в тайнствено живо единство на любовта, защото всичко, което е свято в тях, всичко се съдържа в тялото на Църквата, защото тя без да отсича падналите души, ги води към съвършенството и тези, които във всеки свой акт на греха се откъсват от Църквата, умива и отново присъединява в тайнственото покаяние на Божествената Евхаристия. Това, което ти наричаш „грехове на църквата”, е несъвместимо с понятието на святостта – съществуват грехове на отделни нейни представители, които не могат да направят грешна Светата църква, защото, защото доколкото те са в греха, дотолкова сами са разединени с Църквата.

Неизвестният: Да. Това вече го разбрах.

Духовникът: Ти не признаваш „съборността” на Църквата и считаш това наименование за лъжа, въз основа това, че Църквата винаги е била прислужница на светската власт. Като казваш това, ти виждаш пред себе си едни или други злоупотреби, даващи възможност на светската сила да употребява за свои цели външната църковна организация и отделните й представители. Но ти не виждаш истинния образ на Църквата и не чувстваш съборността на нейното съзнание и действащия чрез тази съборност Дух в нейния живот. Не „прислужница” на светската власт, а носителка на благодатта на Светия Дух е била Църквата, когато нейният съборен разум е осъзнавал догматите и неотменно е утвърждавал непостижимите божествени истини на вярата. Този съборен разум е определил и целия вътрешен живот на Църквата със светите канони, които не са мъртви букви на човешкото законодателство, а живи повели на Духа. Затова и не могат да бъдат отменяни със субективен акт на човешкото съзнание и воля, но в същото време, както всичко живо и преизпълнено с Дух в Църквата, в отделни случаи могат да бъдат допълвани, видоизменяни и и временно възпирани в своето действие от съборното съзнание.

Съществуват епохи, когато носителите на това съборно съзнание на Църквата и изразителите на волята на Светия Дух са били малцинство в Църквата, а болшинството се явявало носител на светските, субективни, нецърковни начала. Тогава по свръхестествен ред изпълнител на съдбата на Църквата се явявало малцинството, защото то било пазител на църковната истина. Църквата е съборна, не защото винаги и била независима от въздействащата й светска власт и се е управлявала свободно от свои представители по указанията на съборите, а защото дори под ужасяващия понякога натиск на тази власт тя все пак се е управлявала и развивала, както в областта на догматиката, така и в областта на своя вътрешен живот, от действащия чрез съборното съзнание на Църквата Свети Дух.

Неизвестният: По-трудно ми е да приема това, но допускам, че е така. В крайна сметка, по-рано въобще нямах предвид тази вътрешна страна.

Духовникът: Ти каза, че апостолската приемственост на църковната йерархия е съмнителна за теб, но че не считаш този въпрос за съществен. Защо съмнителна? Тук и историята, и преданието на Църквата, едва ли не поименно са съхранили нашия приемствен ред на епископи, започвайки с първите епископи, ръкоположени от самите апостоли. И този въпрос за приемствеността има преимуществено значение. В него е един от най-съществените признаци на истинната Църква, защото в тази приемственост е залогът, че Църквата неизменно следва пътя, на който е била поставена чрез светите Апостоли от Господа Иисус Христос.

Неизвестният: Това не ми е съвсем ясно. Но няма да възразявам и срещу него.

Духовникът: И ето сега ще те попитам: може ли такава Църква да не бъде единна? Ти говориш за „множество” Църкви. Но какво показва това множество? Не е ли това, за което предупреждава Спасителят, казвайки, че „мнозина ще дойдат в Мое име, говорейки: аз съм Христос и ще прелъстят мнозина” (Мат. 24:5). Не назова ли Той Своята Църква „малко стадо”? Не каза ли Той: „Син Човеческий, кога дойде, ще намери ли вяра на земята?” (Лук. 18:8). „тогава, ако някой ви каже: ето, тук е Христос, или там е – не вярвайте” (Мат. 24:23). Колко падение ще има, колко изопачение, какво външно тържество на заблуждението и лъжата. Но истинната Църква ще бъде единна. Колкото и клони да отпаднат съвсем от лозата, колкото и крехко да се държи с едва неоткъснато коренче, само едната истинна Църква ще остане на нея като зрял грозд. Светата, Съборна и Апостолска Църква – пазителка на истината и благодатните дарове на Светия Дух, не може да се раздели на няколко истини. Такава Църква може да бъде само една.

Неизвестният: Но как да я позная? Та нали всекиму се струва, че Неговата Църква е тази единствена църква, за която говориш? Къде са признаците на тази Църква?

Духовникът: Истинната църква както е била, така и ще пребъде навеки „не от този свят”. Духът Христов никога не се смесва в нея с мирския дух на Велиар и затова тя винаги ще бъде свободна от светските стихии. В нея неизменно ще се съхрани всичко, което е дарено на Църквата с благодатта на Светия Дух: и Апостолската приемственост на йерархията, и съборността на църковния строй и честотата на догматите на вярата и неизменността на нейните свети канони и верността на нейното предание. Там, където са всички тези признаци, ще има и единна Истинна Църква. И обратното, където се прекъсне Апостолската приемственост на йерархията, или се отменят светите канони, или тя влезе в единение с Велиар, или се откаже от Свободата Христова и от водачеството на Светия Дух и се отдаде на робството на светските стихии – там вече няма да има Истинна Църква.

Неизвестният: Но толкова е трудно да се пренесат думите ти, така да се каже, на реална почва, тоест от умственото съгласие в действителните чувства.

Духовникът: Това може да ти даде само вътрешния опит, а той не може да бъде предаден с чужди думи.

Неизвестният: Но все пак аз исках да чуя от тебе тъкмо за този опит.

Духовникът: Да чувстваш Църквата – това означава да изпитваш онова блаженство, което ни е открито в обещанието, но което започва оттук. И колкото и да те заплашва съзнанието ти за направените от теб прегрешения, колкото и да е бил престъпен и опетнен живота ти, колкото и окаян да се осъзнаваш пред Бога, съзнанието, че и ти се причастяваш с Единния Хляб, че и ти с твоята вяра, покаяние, молитва, с всяка жива част от сърцето си и неугаснала искра на твоята съвест, с всяко незаглъхнало в теб добро движение на душата ти – по величайшето милосърдие на Бога към теб, съставяш частица от тайнственото светло Тяло Христово, изпълва те винаги чувство на благоговеен възторг и радостно умиление. Някъде в най-дълбокото кътче на сърцето си винаги трепетно усещаш чувство на надежда, че Господ ще прости и на теб всичко и ще ти даде дори и най-последната частица от прославената Църква. Каквито и скърби да те посещават, в каквото и унижение да те поставя животът – ти винаги се чувстваш победител, защото ти винаги преживяваш тази победа и слава на Църквата Христова, която е обещана и която, като че се вижда с очите на вярата. В света ти не си самотен странник. Ти винаги усещаш тази пълнота на любовта, която те обема, съединява се с теби не ти позволява да се откъснеш и да паднеш окончателно в заобикалящата смрад на светския живот. Ти продължаваш да се молиш за целия свят, а не само за себе си, защото се молиш в Църквата. И не само молиш, но и славословиш Господа, защото твоите лични нужди изглеждат толкова нищожни пред тази радост и общо тържество. Ти виждаш по друг начин и самия веществен свят, понеже неговата нетленна основа, като ново небе, нова земя, се обема от светата Църква.

Да чувстваш Църквата, значи да чувстваш пълнотата на живота, покоя от съзерцанието на Истината, радостта от надеждата за спасение и постоянното, всичко осветяващо, всепречистващо действие на Божествената Любов. Влез в Църквата с открито сърце и, ако е угодно на Господа, всичко това ще ти бъде дадено.

Неизвестният: Това може и да е така.

Духовникът: Да станеш вярващ човек и да останеш извън Църквата е все едно да изпитваш жажда, да виждаш пред себе си съд с чиста вода и да не искаш да протегнеш ръка, за да го вземеш и да го поднесеш към устните си.

Неизвестният: Изглежда, че си прав. Аз все още не мога да се нарека вярващ, но вече чувствам нещо, което много прилича на това, за което говориш. Само че, нима може да се каже: не искам, не мога?

Духовникът: Не, ти тъкмо не искаш, макар и да ти се струва иначе. Ти искаш само с едно крайче на своето същество, а трябва да го поискаш с цялото си същество. Велико щастие е да имаш вяра. Но с какви думи да се изрази това, което дава усещането за Църквата?

Неизвестният: Да, аз те разбирам. И може би без тайнствата, тоест без свръхестествени сили, това в действителност е нещо отвлечено, някаква прекрасна, но недосегаема мечта.

Духовникът: Съвършено вярно.

Неизвестният: Виждаш ли колко е трудно на, така наречения, „образован човек” да направи всяка стъпка по този път. Отново имам въпроси, отново имам препятствия.

Духовникът: А именно?

Неизвестният: По отношение на тайнствата. За мен има много неприемливи и непонятни неща.

Духовникът: Не се смущавай от това. Ти вече си близко до познанието на Истината. Що се отнася до новите препятствия, ние ще се постараем да ги преодолеем.

Неизвестният: Аз много бих искал това.

Духовникът: Прекрасно. Следващият път ще ти говоря за тайнствата на Църквата.

Бележки

* Става дума за монашеската духовна практика на вътрешно вглъбяване чрез непрестанно произнасяне на Иисусовата молитва.

** ЧК – Чрезвычайная комисия (НКВД) – Извънреден комитет – структура на държавен орган на вътрешните работи, който след събитията от 1917 г. в Русия насочва част от дейността си към преструктурирания („обновления”) и гонения спрямо Църквата.

*** НКВД (Нарком внутренных дел) – Народен комитет на вътрешните работи – държавна разузнавателна структура, която се обособява след революцията от 1917 г., дала основа на по-късно създадената КГБ.

 

Превод: Стояна Стоева