Съборността като дар и цел


Споделете

Богословският разговор за съборността на Църквата може да тръгне от две страни. Може да тръгне от Светата Троица като образец за съборността, като архитип на Църквата. Може да тръгне и от съвременната практика на съборността в нашата енория, в нашата епархия, в нашата поместна църква, в нашата Църква. Откъдето и да тръгне, разговорът винаги ще стига до другата отправна точка. Не можем да говорим за нашата енорийска съборност, без Светата Троица като начало и извор. Не можем да говорим за Светата Троица, без да си даваме сметка, че говорим за онова благословено царство на Отца и Сина и Светия Дух, което се благовести на всяко наше енорийско събрание за общото дело (литургията). 


Независимо от отправната точка, разговорът за съборността започва от вярата. В един и същи порядък, в реда на Никео-константинополския символ ние вярваме в Отца, Сина, Св. Дух и в Църквата като една, свята, апостолска и съборна (καθολική1). Тази вяра е не толкова субективно усещане, колкото съборно преживяване на една “жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда” (Евр. 11:1). Субективната вяра намира своя завършек и своето крайно осъществяване в католичността или по-скоро във въ-католичността на всяка личност в Църква. Тя се осъществява като оцялостяване на личността, невъзможно в ограничението на индивидуалната самодостатъчност. Тертулиан е прав, когато казва: “Unus Christianus – nullus Christianus”. Затова младенецът бива въцърковяван; затова бива кръщаван; затова бива причастяван към тялото и кръвта Христови. Съборността е Адамово назначение (да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие). Тя е назначение да израства в един модус на съществуване, достъпен само на ипостасното начало. Провалът го обрича на квази-католичност – на съперничество с Бога (ето, Адам стана като един от Нас).

В разбирането на древната Църква съборността е възстановяване на зададената съборност. “Както тоя преломен хляб беше принесен – четем в Дидахи – по хълмовете и събран стана едно, тъй нека Църквата Ти се събере от краищата на земята в Твоето царство”2. Същият призив имаме и в думите: “Помени, Господи, Църквата си и я запази от всяко зло; направи я съвършена в любовта си и събери от четирите ветрове нея, осветената, в Твоето царство, което си й приготвил”3. Дори това събиране да има пространствени измерения, като Църквата се събира от “краищата на земята” и “от четирите ветрове”, то не остава в плоскостта на количествената събраност. То е събиране в “Твоето царство”. С други думи, съборността не е само синодалност в аритметическия смисъл на думата, но съборност на всички в едно (επό τό αυτό) в смисъла, който виждаме у св. апостол Павел (1Кор. 11:20). Тази събраност на църквата в Божието царство на Отца и Сина и Св. Дух е повече качествена, отколкото количествена, защото там, където са двама или трима, събрани в Неговото име, там е и Той посред тях (Мат. 18:20). А когато Бог е посред своя народ, това вече не е аритметичен сбор. Дори и малкото, но с Него, са повече от всичко друго.

Светата Троица като принцип на съборността

Бог се открива на човека и благодарение на това самооткриване ние Го изповядваме като Отец, Който има Своя единороден Син, и от Когото изхожда Духът Свети. Бог се открива не просто като заповед, не само като закон и пророчество. Той се открива като Помазаника – Христос, Който свидетелства за Помазващия – Отец и за Помазанието – Дух Свети (Вж. Деян. 19:38)4.

“Сега – пише св. Григорий Палама – Бог се яви в плът, засвидетелствуван бе от Духа, показа се на Ангели, проповядван биде на народи, приет с вяра в света (1 Тим. 3:16); законът на благодатта е открит във всички краища на земята; сега сме придобили Духа Божи, за да знаем това, що ни е дарувано от Бога (1 Кор. 2:12); сега сме станали от Бога научени (Иоан 6:45) и ученици на Утешителя… имаме ум Христов (1 Кор. 2:16) и духовни очи… Сега сме научени не от наблюдение на сътвореното, а от Самия Син Божи, Който се е явил в сила, съгласно Духа Свети (Рим. 1:4). Сега имаме един Учител – Христос (Мат. 23:8)… Бог е наставникът на нашето богопознание, защото не ангел, нито човек, но самият Господ ни е научил и спасил (Ис. 63:9). Ние вече познаваме Бога не по вероятност, защото такова би било познаването на Бога посредством тварните неща. Сега обаче ни се е явил Животът, който беше у Отца и се яви нам (1Иоан. 1:2) и Той ни казва, че Бог е светлина и в Него няма никаква тъмнина (1 Иоан. 1:5) и че вярващите в Него, Той прави чеда на светлината… и че ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим както си е (1 Иоан. 3:2)”.5

Всяко Богоявление по същество е явление и откровение на Светата Троица, явяваща и откриваща един “начин на личностно съществуване” (τρόπος υπάρξεος). Така откритата тайна на триипостасната Божия слава е засвидетелствана като тайна на Личност, възможна в общението с Личности. Там, “където е Отец, там са и Синът, и Духът, където е Синът – там са и Отец, и Духът, където е Духът – там са и Отец, и Синът”6. Всяко Божие волеизволение и действие има своето начало в Отца, като изходна причина, проявява се чрез Сина и се извършва в Духа Свети. Тази домостроителна последователност не води до субординация, защото “всичко дарява Отец чрез Сина заедно със Св. Дух. Не са едни дарованията на Отца, други на Сина, и други на Духа Свети”7. Тези дарования се разкриват в сътворения свят като една благодат “която се дава от Отца чрез Сина в Св. Дух” и едно освещаване, “извършвано от Отца чрез Сина в Св. Дух”8.

Затова не можем да мислим Лицата на Св. Троица като автономни и изолирани, а само като единосъщни и единодействени. В това единосъщие и единодействие, редом с монархията на Отца (като начало и извор на ипостасите на Сина и Духа9), ние имаме непоклатим принцип на единството на Бога. Но редом с богооткровения монотеизъм, ние имаме откровение и за Божието ипостасното съществуване като троична общност (κοινωνία). Тази общност на естеството (κοινωνία τής ουσίας) Божие е присъща само на Ипостасите на Св. Троица. Но в Своето снизхождане към човека, Бог го кани в една общност на обожението (κοινωνία τής θεώσεως)10 – в общението на Св. Дух, за което призовава литургичният възглас от началото на Евхаристийния канон11 и св. апостол Павел във Второто си послание до Коринтяни (2 Кор. 13:13).

Така начинът на съществуване на Лицата в Светата Троица е съществуване в любов и общение (1Иоан. 4:8; 5:7). В това общение на Лицата, в този „велик Божи съвет” (както се изразява св. пророк Исаия (6:9 – по Септуагинта), е изволено създаването на човека като битие по икона Божия (Бит. 1: 26,27), призван да приеме от Бога и принесе Богу света като дар „твоя от твоих”. На този свят Адам е венец и завършек, свещеник, цар и пророк.

Съборността като цел

Адам е първият свещеник, цар и пророк на творението – назначения, които осмислят всяко негово действие преди грехопадението като развитие на общението с Бога. Назначения, които губи. Вместо господар, той става роб. Вместо да бъде едно с Бога, той става едно със света-вместо-Бога. Избира да стане „като Бога” не чрез всяко слово, което излиза от Неговите уста, а като се храни с мъртвите камъни на пустинята – пустиня, която става негов дом и място на неговата смърт; пустиня, в която той губи рая, Бога, ближния и себе си.

Затова Бог сключва завета с потомството на Стария Адам. Затова обещава Месия – за „да бъдат всички едно” (Иоан 17:21) отново и завинаги. Помазаникът ще събере разпилените Божии чеда (Иер. 31:10; Иез. 34:13; 1 Петр. 2:25). Помазаникът ще върне целостността, или казано по друг начин – съборността (η καθολικότητα) на Адам, ще му върне ближния, Бога и рая. На всяко едно равнище съборността е антипод на разпада и тлението. Тази съборност не може да се измери с автономното мерило на индивидуалното израстване и развитие. Тази съборност не може да се измери и с колективното мерило на социалното израстване и развитие. В нея индивидуалното и колективното, ипостасното и природното стават завършени благодарение на Божия печат „на дара на Духа Свети” – дарът на „общението на Светаго Духа”.

Съборността като дар

Христос създава Своята Църква не като социален или колективен „механизъм” в който индивидът се усъвършенства заради личното или общественото благо, а като Тяло, като „организъм”, в който всяко ипостасно и природно измерение се среща с Божията ипостасна конкретност и природна безграничност. В този организъм Божията благодат възпълва човешката природна недостатъчност. Извън тази благодат борбата за личностен суверенитет е борба за индивидуално оцеляване, където индивидуалните умения и коалиционната култура са залога за социална пълноценност.

Влизането в Църквата е придружено с изповед на вяра, включително и в нея като една, свята, съборна и апостолска. Това е вярата, която изповядваме преди да влезем в купела. Изповядването на тази вяра в Кръщението и постоянното й актуализиране в Литургията на верните я превръща в мяра. Ние имаме съборността на Църквата като дар, към който се приобщаваме и причастяваме. Този дар предполага отговорност. Нивàта на отговорността са различни, но дарът е един и същ. Този дар предполага грижа – за нас, и за ближния, който също го споделя и без когото ние го губим. Това е взаимната грижа за онези малките, за които говори Христос (Мат. 18:6,10,14; 25:46). Тази грижа предполага застъпничество и любов, без които съборността е празна фраза и книжна концепция.

Всяко наше църковно дело предполага съзнание за дара на съборността и постоянното му актуализиране на всички равнища – в енорията, в епархията, в поместната църква, в Църквата изобщо. Ние не приемаме този дар само за себе си. Нашето влизане в Църквата предполага Кръщението, Миропомазването и Причастието като три стъпки, които следват непосредствено една след друга.12 В тази последователност ние изповядваме и споделяме дара. Ние влизаме в Църквата с него, оставаме в Църквата с него и постоянно се стремим към него.

Затова богословският разговор за съборността на Църквата може да тръгне от две страни. Може да тръгне от съборността като дар. Може да тръгне и от съборността като цел. Откъдето и да тръгне, разговорът винаги ще стига до другата отправна точка. Защото, ако изгубим разбирането за съборността като дар, всяка наша цел ще бъде обречена и обратно, ако изгубим разбирането за съборността като цел, всеки наш дар ще бъде безплоден.

Бележки

1 Недостатъчността, с която думата съборна изрази думата καθολική, се компенсира, но също толкова неуспешно, от думата вселенска.
2 Учение на дванадесетте апостоли (9,4). Увод текст и изяснения от проф. прот. Ив. Гошев // ГБФ, 8/1940–1941, с. 37.
3 Пак там (10,5), с. 38.
4 Св. Василий Велики. За Св. Дух, 12, 28 (ΒΕΠΕΣ 33,253,14-15)
5 Триади. 2, 3, 45–46 (Συγγράμματα, τ. Α’, σ. 578–579).
6 Йосиф Вриений. Слово 3, За Св. Троица, (Τά Ευρεθέντα, Α’, σ. 64).
7 Св. Кирил Йерусалимски. Огласително поучение 16, 24 (ΒΕΠΕΣ 39,211,18-21). Вж. също: Св. Иоан Дамаскин, Точно изложение на православната вяра, II, 22 (Έκδοσης ακριβής τής ορθοδόξου πίστεως (Еd. Ν. Ματσούκα), Θεσσαλονίκη, 2002, σελ. 180): “Едно е движението (η κίνηση) на Трите Лица”; Св. Григорий Палама, Срещу Акиндин (бълг. прев в: Слова. С., 1987, с. 156): “Една е енергията на трите ипостаси не е както при трима човеци, тъй като у всеки един от тях има собствена енергия, която действа независимо от другите. Едно е движението на божественото желание”.
8 Св. Атанасий Велики. Послание до Серапион I, 14 (ΒΕΠΕΣ 33,104,19).
9 Св. Григорий Палама: “Отец е без начало, а всяка Ипостас има за начало Отца”. Срещу Акиндин (бълг. прев. в. Цит. изд., с. 156-157). Също и св. Василий Велики: Εις Θεός ότι καί Πατήρ. Беседа 24, 3 (ΒΕΠΕΣ 54,219,29).
10 Вж. Св. Григорий Палама. Аподиктично слово. 2, 78 (Συγγράμματα, τ. Α’, σ. 149).
11 „Благодатта на Господа нашего Иисуса Христа, и любовта на Бога и Отца и общуването на Светаго Духа да бъде с всички вас”.
12 И това е присъщо не само на Църквата от първите векове, за което свидетелства Първата апология на св. Юстин Философ (61, 65) и Апостолското предание на св. Иполит Римски (22), но и практиката през ХVІ в. за която четем в Първото послание на Константинополския патриарх Йеремия ІІ (+1595) до тюбингенските богослови: „Този, който е кръстен трябва незабавно за бъде помазан със свето миро. Ние получаваме благодат от това. Заради силата на това миропомазание, ние се наричаме християни и сме помазаници Господни. Защото Господ не ни счита за недостойни да се назовем като Него и по благодат ни нарича синове Божии и богове. А когато свещеникът помаже кръстения, той изрича: „Печат на дара на Светия Дух. Амин!” Затова е разумно миропомазването да следва кръщението, а не да бъде отлагано във времето. След това следва на този, който е кръстен да му бъде дадено причастие. Защото това е завършека на цялото тайнство, и този, който е бил освободен от грешката и нечистотията на греха, и е бил очистен наново и запечатан със светото миро, трябва да бъде причастен с Неговото тяло и Неговата кръв, и да бъде съединен напълно с Него. Тогава Христос винаги ще живее в нас, ще върви сред нас и ще бъде с нас вовеки. Вж. текста на Посланието в: Καρμίρις, Ι. Τά Δογματικά καί Συμβολικά Μνημεία τής Όρθοδόξου Καθολικής Εκκλησίας. Αθήναι, 1952-1953, σελ. 449.

 

Мариян Стоядинов

***

Евхаристия и съборност, прот. Георги Флоровски

Светата Евхаристия се извършва за спомен на Христа. И преди всичко за спомен на Тайната Вечеря, по време на която Господ установи и Сам за пръв път извърши заедно с учениците Си най-светото тайнство на Новия Завет, давайки заповед: “Това правете за мой спомен”… Ала това не е само спомен. Спомняме си за нещо, което е било и отминало, което някога се е случило и вече го няма. А Тайната Вечеря не само е била извършена един път, но и продължава тайнствено във вековете — “докле Той дойде”… >>>

За третото свойство на Църквата, Владимир Лоски

Ние вярваме в Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква. Такова е християнското предание за Църквата, предадено от отците, утвърдено от Съборите, пазено в продължение на векове от християнския свят.

Нито един вярващ не би се усъмнил в изповядването на тези четири свойства на Църквата, чиято истинност той усеща с онзи инстинкт за истина, с онази свойствена за всеки син на Църквата способност, която ни се иска да назовем вродена, и която наричаме вяра. >>>

Великото призване за пълнотата на богоподобието, архим. Софроний Сахаров

Аз живях и се молих, години наред плачех, а имах четиринадесет дребни задължения на раменете си в манастира. И тези четиринадесет поръчения не ми пречеха да живея непрестанно в Бога с ума си, защото всичко вършех заради послушанието: добросъвестно, но безстрастно. Към нищо не се привързвах и умът ми можеше да бъде свободен в Бога при целия този товар от дребни задължения и работи. Всичко това е възможно. Аз се моля, разбира се, но и вие се молете за това Бог да ни даде възможността да съчетаем виждането на Неговото величие с живот в атмосферата на Неговата смирена любов. >>>

Католичното съзнание, Владимир Лоски

Католичността не е пространствен термин, който задължително означава измерението на Църквата, която се разпростира по цялата земя. Това е вътрешно качество, което oт самото възникване на Църквата винаги й е било присъщо и винаги ще й остане присъщо, независимо от историческите условия, които могат в по-голяма или по-малка степен да ограничат както заеманото от Църквата пространство, така и нейната численост. Терминът katholike или katholika, който отците от първите векове използвали като съществително име, често е бил синоним на еcclesia и означава нова реалност: не част от космоса, а ново, вече абсолютно, цяло. >>>

Молитва за единство на семейството или енорията, архим. Софроний Сахаров

Духом Твоим Святым даждь нам силу смирятися друг перед другом, поминая, яко аще кто больше любит, тот и больше смиряется; научи нас молитися друг за друга, нести тяготы друг друга в терпении и объедини нас союзом любве неразрушимая во едино стадо послушных овец о Имени Твоем святем, даруя нам и зрети в коемждо брате и сестре нашей образ Твоея неизреченныя славы и не забыти, яко брат наш есть наша жизнь. >>>

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. 

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

За дарения по банков път, използвайте тази сметка: Титуляр: Фондация Покров Богородичен, банка:Обединена българска банка, IBAN: BG90UBBS81551067092215

Дарение с кредитна/дебитна карта


Споделете

Може да харесате още...