Отец Георгий Рябих: Решението на съда в Страсбург е профанация на „правата на човека“

Днес в резиденция "Бояна" се откри работната среща на представителите на поместните Православни църкви, организирана от Светия Синод на БПЦ. Срещата трябва да покаже подкрепата на световната православна общност за БПЦ след решението на Страсбургския съд през януари и да подготви обща позиция на православните Църкви по проблема. Най-голяма е руската делегация, което не е учудващо, ако се има предвид, че и патриарх Максим, и президентът Първанов се обърнаха за подкрепа към руския патриарх Кирил. В отговор Москва изрази решимост да подкрепи БПЦ. Публикуваме интервю с отец Георгий Рябих от Отдела за външни църковни връзки на Московската патриаршия.

Отец Георги, делегация на Руската православна църква заминава за София, за да вземе участие във всеправославната конференция. Каква е целта на това участие?

Съвещанието в София е посветено на обсъждането на решението на Европейския съд по правата на човека, което бе публикувано на 22 януари т.г. и в което се разглеждат претенциите на българските разколници към българскага държава. Руската делегация заминава за София, за да вземе най-дейно участие в това мероприятие. Необходимо е да се разгледат всички аспекти на това решение и да се изработи ясна и юридически грамотна съвместна позиция. Ако българското правителство реши да обжалва това решение пред Голямата камара на ЕСПЧ, то ще може да се опре върху материалите на тази конференция.

Защо Руската църква обръща такова внимание на участието в това мероприятие?

На срещата с президента на България Георги Първанов на 6 февруари в Москва патриархът на Москва и цяла Русия Кирил изчерпателно обясни причината за този интерес. Българският случай засяга интересите на всички Православни църкви и другите религиозни общности в Европа, тъй като решенията на Страсбургския съд влияят на всички страни-членки на Съвета на Европа и създават прецедент за приемане на сходни решения в бъдеще.

Каква ще е темата на днешната дискусия?

Зад формулировките на страсбургското решение се крие определена позиция по отношение на нормата на религиозно-държавните отношения. Страсбургският съд действа, опирайки се върху Европейската конвенция за правата на човека. Нормите на този документ са формулирани в общ план. Съдът трябва да установи в каква степен в този или онзи конкретен случай държавните органи нарушават тази конвенция. В своето решение от 22 януари съдът обяви, че спрямо разколническата група България е нарушила чл. 9 на конвенцията, в която се говори за религиозна свобода.

Според съда нарушението се състои в това, че българската държава се е намесила уж по неправомерен начин в спора за ръководството на Българската църква, вземайки страната на каноническата Църква. Това уж е станало, когато България е приела Закона за вероисповеданията от 2002 г. и започнала да го реализира на практика.

Трябва да кажем, че този Закон беше критикуван нееднократно в Съвета на Европа. Особено недоволство предизвика фактът, че държавата призна законното право на каноничната Църква да се нарича "Българска православна църква" и нейната особена и традиционна роля в формирането на духовността и културата на България.

Какви са мотивите на българската държава да вземе тези решения?

Не съм чувал някой да упреква в недемократичност решението на Народното събрание на България от 20 декември 2002 г. То е било прието от упълномощен за това властови орган. Ако не е така, то тогава трябва да се постави под съмнение съвременното политическо устройство на България.

Обаче съвершено законно се появява въпросът – от какво са се ръководели депутатите при гласуването? В светската държава отговорът е очевиден – това са нормите на националното и международното право. Но именно според тях всяка религиозна организация има право свободно и самостоятелно да решава въпросите за своето вътрешно устройство и преди всичко за избора на своето ръководство. Всяка религиозна организация има свои правила, според които се извършва този избор. В Православната църква тази сфера на вътрешните отношения се регулира от каноните.

В решението на Страсбургския съд дори не се разглежда въпросът: дали от гледна точка на вътрешните правила са били проведени правилно изборите на патриарх Максим и доколко законни са претенциите на разколниците от гледна точка на канона? Именно за това заявлението на Синода на Българската църква критикува толкова рязко решението на съда, квалифицирайки го като намеса във вътрешните работи на Църквата.

Резултатите на най-важния от гледна точка на православните канони Всеправославен събор от 1998 г., когато световното православие подкрепи патриарх Максим, изобщо не бяха взети под внимание от Страсбургския съд. Аз смятам, че именно приемането на закона от 2002 г. означава, че българската държава се придържа към принципа на религиозната свобода, подразбираща уважение към вътрешните правила в Църквата. Дотогава политическото ръководство се е ръководело само от своите конюнктурни сметки. Напомням, че през 1992 г. то подкрепи разколниците по политически причини, стараейки се да прочисти църковните редици от политически неугодни владици и да получи одобрението на Запада.

За съжаление Страсбургският съд не взима под внимание вътрешните правила на живота на Православната църква, изхождайки само от голия либерален принцип за равенство на всички във всичко. От гледна точка на тази логика всяка малка група, осланяйки се само на правото си на религиозната свобода, може заяви, че иска да смени ръководството или вътрешното устройство на своята общност. Нима тя трябва да бъде подкрепена?! Аз съм убеден, че такава "защита" на правата на човека е чиста профанация на правозащитната дейност.

Може ли да се каже, че, давайки особен статус на Българската църква, българските власти са се придържали към изчезващия в Европа модел на църковно-държавните отношения, в който е налице доминираща Църква?

Този модел изчезва само в Западна Европа и то само в случаите, когато става дума за бюрократизираност в отношенията между доминиращата Църква и държавата. Нима е приемливо, когато например парламентът или друг държавен орган назначава епископи и свещеници, или когато политическите партии влияят върху епархийските събрания и църковните събори?! Такива "особени" отношения, мисля, няма да иска нито една Православна църква. Затова и протестантските деноминации на Запад се отказват днес от тях.

Съвсем друго е, когато държавните и църковните институции са разделени и имат своята автономия. При това държавата признава религиозния избор на своите граждани и го подкрепя, а религиозните общности помагат на държавата в нейните общественополезни дейности. В тази система на отношения няма подчинение, а съвместна работа. Може да се каже, че това е някакъв нов вид "симфония" в съвременни условия. Българският закон следва този модел, а не модела на административното съединяване на Църквата и държавата.

За страните на каноничната отговорност на Руската църква именно този модел е най-предпочитан. За това се говори в "Основите на социалната концепция на РПЦ", която реализира на практика принципте на разделението на Църква и държава, а също и религиозната свобода в условията на православната традиция. Смятам, че е дошло времето да осъзнаем особеностите на православния свят не само в духовната сфера, но и в общественния живот и заедно да ги защитаваме: днес в България, утре в Сърбия, вдругиден в Русия или Украйна – във всяка точка на православната ойкумена. | interfax-religion.ru

Превод: Андрей Романов