Божията майка

Църквата признава в личността на пресвета Богородица единственото творение в лоното на целия създаден от Бога свят (материален и духовен), в което напълно е достигната крайната цел на тварното битие: всесъвършеното единение с Бога, максималната реализация на всички жизнени възможности.

Съгласието на Мария за въплъщението на Сина не е просто съгласуване на човешката воля с Божествената. Става дума за единствения по рода си екзистенциален факт на взаимно проникване на тварен и нетварен живот. Пресветата Дева е счетена за достойна да участва с природната си енергия (енергията на волята, а също така на майчинството) в единната енергия на Божеството, тоест в самия Божествен живот. Нейното естество, нейната кръв, биологични функции, нейното тяло се отъждествяват с живота на въплътената Ипостас на Божествения Логос. Бог-Слово, като Ипостас, като че ли става “съвладелец” на тялото на Мария, получавайки в нейната утроба Своите човешки плът и кръв от нейните плът и кръв. Така в непостижимото тайнство на Боговъплъщението се съединяват в своеобразно взаимодействие естествената тварна енергия на пресветата Дева и нетварната жизнетворяща енергия на Пресветата Троица.
По този начин Божията Майка не просто “предоставя” своя биологичен организъм на Бога-Слово. В действителност всяка майка не “предоставя” своето тяло на детето, но изгражда от собствената си плът и кръв ново човешко същество. Тя дава на младенеца и “душа”, предавайки я заедно със своето мляко, думи, нежност и ласки. Църквата настоява, че Синът Божи, като всеки човешки младенец, е възприел при Своето въплъщение не просто човешка плът, но “плът, одушевена от разумна и мислеща душа” (преп. Йоан Дамаскин). Христос е възприел нашата природа заедно с всички съставляващи и изразяващи я телесни и психически енергии. Следователно ролята на Божията Майка не се ограничава с “образуването” на Христовата плът, но се простира и върху това, което бихме могли да наречем формиране на душата, на човешката психика на нейния Син, доколкото майката е източник на първоначалния душевен опит на детето, на неговото познание за света, неговите първи думи, постепенното му навлизане в света на имената и символите; в света на хората.
Като Майка на Бога, със своето съществуване Дева Мария отъждествява тварния с нетварния живот, съединявайки в себе си творението с Твореца. Занапред всяко същество и целият създаден от Бога свят заедно намират в нея път към “истинния живот”, достъп до екзистенциалната пълнота.
“За тебе се радва, Благодатна, всяка твар, Ангелският събор и човешкият род”.
Езикът на църковната поезия прилага към пресветата Дева всевъзможни образи от света на природата именно за да изрази усещането за универсалното обновление на тварния свят в лицето на Богородица. Наричат я “небе”, “благодатна земя”, “нерушима скала”, “камък, напояващ жадуващите живот”, “цъфтящо лоно”, “плодородна почва”. Несравнимото семантично богатство на православната иконография изразява тези образи зрително – в рисунки и цветове. На иконите Божията Майка се изобразява различно: седяща на трон Царица, която държи на коленете си Младенеца, молеща се, прегърнала Детето, лежаща на ложе след Рождество Христово или след своето Успение.
Дева Мария – това е новата Ева, възсъединяваща нашата природа не в “противоестествена” автономия и смърт, но в причастност с Божеството и вечния живот. Нейната лична воля възстановява изначалната екзистенциална цел на целия тварен свят, възвръща смисъла и надеждата на нетърпеливото очакване на тварите. Когато вярващите, търсейки спасение, призовават Богородица, те търсят не юридическо посредничество, но се стремят да съединят собствената си отслабваща воля с животворящата воля на тази, която отговори “да” на спасителната любов на въплътения Бог.