Православната младеж днес в свидетелство за Христос

 

Ще започна с добрата новина, Православието е живо! То не е анахронизъм, не е предпазна реакция на хора към глобализиращия се свят; не е това, което обикновено медиите представят: ултраконсерватизъм и нискотемие. Внимание, динозаврите се завръщат! Истината е една, вчера, днес и вовеки: „Иисус Христос е същият вчера, и днес, и вовеки” (Евр. 13:8). Иисус Христос е въплътилият се Бог и единосъщен на нас човек. Той е жив днес и Неговата Църква е тялото Му днес на земята, в този свят, в тази епоха; колко дълго – не знаем, но и не ни интересува. Няма да изпадаме в апокаликтизъм, друга страхова невроза, която обзема света, лутащ се между вчера и утре. Да, търсим Бог винаги вчера или утре, живеем също така, със спомените от миналото, страховете за бъдещето…

 

Темата на срещата с други 60 млади хора от 16 нации, изповядващи едната, свята, съборна и апостолска Църква и провела се в Брюксел между 19 и 22 февруари бе как да свидетелстваме за Иисус Христос днес. Подчертавам отново това днес, тънката линия между вчера и утре, която е Вечността, започваща в момента, в който откликнеш на призива на Господ: „Син мой си ти, Аз днес те родих” (Пс. 2:7). Призив, който чуха тези мои братя и сестри от Канада, Германия, Белгия, Франция, Финландия, Холандия, Великобритания на Запад и тези на Изток: Полша, Румъния, Гърция, Беларус, Словакия, Русия, Унгария и Македония – защото в Бога няма нито Изток, нито Запад, „ни юдеин, ни елин..” (Гал. 3:28). Бяхме единни в това, че Господ призовава своите хора, всеки по различен начин, дарявайки на всекиму благодат, за служение в Църквата. Идеята на събирането беше да обменим опит и виждания от живота ни в Църквата, да засилим връзката помежду ни, което е и преводът от гръцки на думата синдесмос (връзка в единение). Най-силно това единство пролича на светата Литургия, която отслужихме в местната църква „Св. св. Козма и Дамян” заедно с отците Кристоф и Константин, първият – предстоятел на събранието, а вторият – гост от Германия, служещ в Брюл, градче близо до Кьолн. Възпяхме и благодарихме на Бога на всички езици, като за голямо мое учудване френските и английски песнопения с византийски разпев звучаха невероятно добре, заслугата за което така и не разбрах, но явно Православието на Запад има корени много по-дълбоки, отколкото съм си представял, въпреки, че доста години бях живял там. Единство цареше и по въпроса за Евхаристията, което за жалост не съществува в нашата поместна църква: а именно, че народът Божи съслужи и се съпричастява заедно с клира на всяка Божествена Литургия. Към различните поместни практики, дали да се изповядваш и постиш задължително преди това (второто отпадна, тъй като сме във Великопостния период и всички постехме) също бе подходено много удачно, а именно – оставено на свободната воля на всеки един от нас да реши и който има нужда да се изповяда пред духовник на вечерта преди Литургията. (Моето желание да се причастя бе съгласувано с духовния ми наставник, който ме бе благословил за това, без необходимостта задължително да се изповядвам преди причастяването).

 

 

Сигурно отново ще бъдем обвинени в модернизъм и погрешно тълкуване на светоотческото наследство, на което само ще отговоря, че отново забиваме поглед в миналото и не живеем в реалностите на настоящето. Когато поставим правилно акцентите върху поста, покаянието и изповедта – не като задължение, а като осъзната отговорност, тогава ще преодолеем тази си склонност. Тогава ще видим това, което видях с очите си – как в една традиционно неправославна страна 90 % от енорията е съставлявана от осъзнати и живеещи по Христа местни хора. Самата енория е започнала като типична емигрантска църква на гърците в Брюксел под юрисдикцията на Вселенската патриаршия. 

 

Това за историята, това, което е днес и съпреживяхме, е трудно да бъде описано с думи, но многобройните имейли, снимки и отзиви, които разменихме за краткото време след това, свидетелстват, че всеки един от нас, участвал на срещата, е почувствал в сърцето си радостта от това “…братя да живеят наедно!” (Пс. 132:1). Разбрахме, че този опит е най-голямото свидетелство за нашата вяра, това, което е нужно да споделяме. Да,  предизвикателствата са различни за тези, които са в традиционно православни за тези в секуларизирани или инославни страни. Отците, които бяха с нас например изкарват хляба си, работейки като учители в държавните училища на Белгия и Германия, преподавайки православно вероучение. Тези държави са решили въпроса така, че всеки ученик, който поиска да изучава религията на своите родители, има право на това, като съответната администрация се задължава да му назначи необходимия специалист. Подборът не е случаен, а се съгласува със съответното вероизповедание чрез комисия, в която задължително има негов представител. Тук мнозина биха ахнали от възхита, но не и самите свещеници, които ясно осъзнават опасността от релативизма и индивидуализма, който се прокарва с една такава практика и която в крайна сметка е пагубна за устоите на обществата, в които живеят. Все пак необходимостта от свидетелство, особено сред младите хора е по-важна и тя принася добри плодове: някои от участниците в срещата, бяха именно ученици, които, благодарение на свещениците са влезли в досег с Православието, като са видели, че вероучението не е просто предмет като всички останали, а църковният етос – практика, която се живее от Църквата. 

 

 

При нас, традиционно православните, особено на Балканите,  главното предизвикателство и препъни-камък е етнофилетизмът, т.е. въпросът как да се превъзмогне чисто националния характер на православното вероизповедание, особено болезнен при сегашната ситуация в Македония, но и навсякъде, където има национални малцинства. В това отношение Западна Европа наистина би могла да ни бъде за пример. В България освен това съществува необходимостта да се покаже, че Православието е повече от от ритуал, традиция и символика, да се свидетелства днес, в нашето съвремие за същината на Църквата, а именно литургичния живот в Христос. 

 

Не смея да твърдя кои предизвикателства са по-големи, тези на Запад или на Изток, но ми се струва, че все пак традиционно православните имаме известно преимущество, а то е онова неосъзнатото, което все още ни кара в трудните моменти да намираме опора във вярата на отците ни. 

 

Работната среща протече в иначе присъщия за западните общества прагматичен дух. Бяхме разделени на малки групи, които дискутираха отделни въпроси, после заедно в пленум обсъждахме тези аспекти. Основните изводи, до които достигнахме, бяха следните:

 

1. Животът на нашата общност да бъде икона на живота в Христос.

2. Христос дава нов и вечен живот като дар, а призованите от Бога (верните) са свидетели на Христос в света.

3. Свидетелството (мисията) е основна задача на Църквата.

4. Свидетелството предава благата вест като запазва и разпространява истинското познание за Бога.

5. Основната цел е да дадем надеждата, че смъртта е победена.

6. Бидейки не от света, но живеейки в него, да даваме живот на света, иначе какво ще стане, ако солта обезсолее?

7. Единението на Църквата не означава еднаквост; в нашето многообразие и уникалност ние сме обединени от Божия образ в нас, който и свидетелстваме.

8. Срещите и познанствата между поместните църкви би трябвало да се случват и без Синдесмос, организация, която не би трябвало да бъде единственият фактор да има връзки между православните християни.

 

 

Българският принос се състоеше в това, че показахме, благодарение на Надежда от Габрово (Хлебна къща „Свети Христофор”, www.bread-art-house.org) как се приготвя хляб и същевременно говорихме за сътворението на света, за Бога, грехопадението на Адам и Ева и спасението в Христа. Не липсваха и забавите, игрите, танците и песните на различните ни страни. Да си православен не означава да си скучен, а да можеш да се забавляваш и без алкохол или въпреки него: Полската водка наистина замъглява сетивата (особено съчетана с белгийска бира). Слава Богу, всичко завърши благополучно и се завърнахме с радостни сърца у дома.