Религиозната депресивност

Маската, с която се облича нашето Аз, за да не види в себе си истинската картина, която представлява и чрез което се създава едно лъжливо Аз – себе-идол, днес е много разпространено явление и сигурно най-голямата пречка за истинско покаяние. В тази рамка може да се развие и връзката с човеците – понеже се страхуваме другите хора да не ни разпознаят и затова не показваме своето истинско аз.

Понеже се страхуваме от това да ни разпознаят, да разберат кои сме, един от начините, по който реагираме – начин, който крие страх и несигурност – е агресивността, гневът. Нека не поставяме тези неща винаги в някакъв неопределен израз „А, това е форма на егоизъм!”. Въпросът е какъв е този егоизъм, как функционира, наистина ли същността е в егоизма или в нещо друго? И ако е в егоизма, как той може да се излекува?

Когато човек се опитва да предпази себе си от другите, от самия себе и действа агресивно, неговият грях е, че той се страхува в своите взаимоотношения; той е несигурен. Това означава, че не се е научил да обича, не се е научил да цени себе си, никога не е почувствал, че някой го обича. Фактът, че той чувства, че не го обичат, е повод не за осъждане на другите, а за вътрешно себеизследване. Имаме склонността да негодуваме, че не ни обичат. По-често насочваме това към своите спътници, към близките си и вместо това да стане повод за дълбоко изследване, себеизследване и себепознание, обикновено се ограничаваме до една нравствена рамка, а именно – че „съществува недостиг на любов в обществото, отношенията са фалшиви и в крайна сметка хората не ни обичат”!

Безсилието да се занимаваме със самите себе си дори ни кара да ставаме обществени коментатори и да анализираме другите преди самите себе си. Това негодуване, тази горчивина, която е форма на злопаметност; чувството, че хората не ни обичат, е проблем, който може да породи гняв. Защо? Ама казали, че гневът, който излиза навън, помагал на човека да отхвърли отговорността. Какво означава, че човек не иска да поеме отговорността си или се страхува? Това означава, че той не знае своите реални възможности, не цени себе си, не е намерил истинската си стойност. Кой човек не е намерил истинската си стойност? Този, който никога не е почувствал, че го обичат.

В крайна сметка, целият гняв, който изкарваме навън, е едно съпротивление, че нямаме ценност; а нямаме ценност, защото „никой не ни обича!”. Това чувство, че никой не ни обича, реално е комплекс за малоценност – вместо да се занимаваме с това да намерим нашата истинска ценност, да видим реалния проблем в себе си, ние постоянно негодуваме срещу другите. Следователно, формата на егоизъм тук се изразява като чувство за малоценност. Това звучи странно „Добре, нима имам егоизъм в момента, в който се чувствам малоценен?”.

Чувството за малоценност означава нараняване на егоизма. Кой се чувства малоценен? Този, който казва „А, нищо не струвам!”, но зад тези думи се крие огромен егоизъм – всъщност, бих искал да струвам, бих искал да струвам сам по себе си и понеже не съм успял, излиза другата крайност – „Ах, аз съм един пропаднал човек, не струвам!”. Това хленчене, това чувство, че нищо не струваме, където някой може да ни каже: “Ах, колко е смирен!” е огромен егоизъм. Защо негодувам? Защото исках да бъде това, което исках, но не успях и негодувам заради това. Това не е смирение, а форма на егоизъм. Следователно, когато човек действа с гняв и агресивност, зад това се крие несигурност, страх от отхвърляне, малоценност.

Вижте колко е чудно – единият казва, че се чувства малоценен и казваме, че има егоизъм, а другият чувства ценността си и е смирен. Смирен е този, който знае истинската си ценност, смирен е този, който се радва на ценността, която Бог му е подарил и знае, че неговата ценност е именно в това. Истински смиреният е истински достоен и благороден. Едно са психологическите нелепости, където човек иска да хленчи, и друго – реалното събитие. Истински смиреният човек е истински почтен, той истински обича и цени себе си, намерил е своята истинска ценност в благодатта и лицето на Бога. Затова има два начина, по които човек изразява своя егоизъм.

Нараненият егоизъм, малоценността, личната несигурност, страхът от хората, огорчението от хората, изолацията – всичко това са форми на егоизъм, които човек може да прояви чрез агресивност, чрез гняв, или да ги изрази като гняв срещу себе си. Това може да се изрази като депресивна религиозност – той може да казва: “Добър човек съм, никога не нападам другите хора. Отец Варнава каза да станем добри хора и идваме тук и се опитваме да потиснем себе си, за да станем изрядни, да нямаме злопаметност”, и т.н. Всичко това обаче е агресивност, която, сигурно поради характер или плахост не искаме да проявяваме навън спрямо другите хора, а проявяваме спрямо себе си, искайки да я украсим. Обличаме агресията си с едно религиозно измерение, което поражда религиозна депресивност.

Следователно, човек какво трябва да прави? Това, което казахме – то е много съществено – да има съзнание, което означава, че например желанието да стана добър човек, добър християнин, да бъда незлопаметен, да се упражнявам в добродетелите, предполага нещо много важно: знанието на собствената ми ценност и любовта към себе си. Начинът, по който вкусваме нещо подобно, е покаянието, смирението и нашето откриване за Бога. Много пъти религиозността представлява затваряне за Бога. Когато се упражняваме и пазим добродетелите, за да сме добри и да се оправдаваме в своята доброта, това означава отхвърляне на благодатта, отричане на Бога, отказ от Христовия Кръст. Следователно, истинското покаяние, което води до съзнание и поражда в нас чувството за нашата лична ценност и радост, че струваме, е именно това откриване за Бога. Какво означава откриване за Бога? Откриване на нашите неуспехи, скръб за това, което сме и радост, че нашата надежда, достойнство, гордост, нашето Аз е Христовото тяло, Божията благодат.

Както човекът, който се влюбва, има празненство в себе си – и много пъти отците сравняват чувството за рая, райското преживяване с преживяването на влюбения човек. Ти се влюбваш в някого, който е ценен за тебе, и в теб се влюбват. Коя е радостта от любовта? Това, че сме ценни, след като ни обичат, занимават се и се интересуват от нас. И тъй, какво става? Покаянието поражда това усещане за духовна и екзистенциална ценност, въпреки че сме окаяни, въпреки че сме отрепки – психологически, нравствено и онтологически. Психологически – защото не се чувствам добре със себе си. Нравствено – защото живея в греха. Онтологически – защото смъртта е пред мене и се чувствам безсилен да я преодолея. Въпреки че сме на този хал, ние приемаме това, не искаме да го оправдаем, не искаме да го преодолеем с нашите собствени сили, а то става причина за покаяние. Моето Аз става: „дойдете да се поклоним и припаднем пред Христос” – без угризения, без условия, без граници, тоест, разкриваме себе си.

Знаете ли, един голям проблем, който неволно може да се постави, са църковните и духовни правила, които ти казват: за да се причастиш, трябва да направиш първо, второ, трето – и ние си мислим, че биваме оправдани чрез правилото и слагаме предпоставки на един непредпоставен Бог. И този Бог, Който е едно откриване, който е тих повей, Го изкарваме свидлив; това е спирачка в нашето покаяние. Трябва да се уверим, да бъдем сигурни, да убедим себе си, че Бог е безпредпоставен в нашето доближаване към Него. Той е безкрайна любов и затова трябва да се страхуваме не от греха, а от нашата неразкаяност, да се страхуваме не от греха, а от факта, че нямаме опит от Божията любов. Някой ще каже:

Това не е опит от Божията любов, а дребнава богословска теория, която не ни докосва по-дълбоко и затова Божията любов, която е просто думи, не преобръща вътрешната ми система и не води до поемането на лична отговорност, за да се борим с греха, който ни пречи, за да вкусим Бога. Ако човек иска лично да стане участник и причастник на Божията любов сам, без някой да му налага, и поиска да се отдалечи от греха, който го лишава от това празненство от вкусването на храната и питието на Божията любов – е много важно той да се освободи, да не стане пленник на своя страх – страх от своя ад, от своя грях, а да се простре и открие за Бога и по много естествен начин да се движи по пътя на покаянието. Така човек ще вкуси, че Бог го обича.

Това е най-важният елемент – чувството, че Бог ни обича, т.е. убедеността, че сме ценни. Когато Бог, Който е всемогъщ, всезнаещ, сърцеведец, те обича и се занимава лично с тебе, какъв проблем, свързан с греха, ще те накара да се чувстваш малоценен или лишен от ценност? Оттук тази увереност, че сме ценни, която е и опит от смирението, поражда възможността да се борим срещу своите страсти, да стигнем до дълбоко съзнание, да разберем какво означава любов, какво означава омраза, гняв, незлопаметност, смирение, гордост. Следователно, ако войната със страстите се води в рамките на религиозната принуда, това не помага на човека. По този начин може да се намери друг изход от това насочване на гнева срещу самите нас и срещу другия и това да се превърне във възможност за творчество в живота, което означава още нещо – когато човек види личната си ценност, вътрешно се освободи, очисти се, тогава придобива възможността за различаване и знание и започва да разбира случващото се в живота, всекидневните събития с неговите ближни в едно друго измерение – истинско измерение. Така този човек е par excellence гениален и чрез тази гениалност, която се поражда от духовния живот, може да отнесе положително и да предпази себе си от тези, които го онеправдават, без да избира гнева като средство и начин, по който се проявява религиозната депресивност и агресивност спрямо другия човек.

По начало, когато служим св. Литургия и свещеникът излезе със св. Потир, той казва: “Със страх Божий, вяра и любов пристъпете!” – следователно, предпоставка да пристъпим към св. Причастие е любовта. Как ще пристъпим със злопаметност? И как св. Причастие може да стане изцелително средство за моята злопаметност, при положение, че за да пристъпя, Църквата поставя като предпоставка любовта? Това не са ли взаимно отричащи се неща? Как може да се обясни?

От друга страна, естествено казваме, че никой не е достоен. Когато свещеникът казва „Светинята е за светите”, певецът, народът отговарят: “Един е свят, един е Господ, Иисус Христос”. Един е Свят, никой не е свят, и поради този Свят и ние се освещаваме. Тоест, ако искате, нашата ценност е дадена назаем; тя е от Бога – и това е смиреният човек; ако приемаш, че личната ти ценност ти е дадена, а не си я завоювал.

Знаете ли, имаме впечатлението, че ще отидем в ада по най-простата причина – че раят ще ни бъде дарен и няма да го понесем. Трябва и ние да направим нещо! Това е егоизмът; това е проблемът – раят ще ни бъде подарен и това ще ни ужаси, защото смирението реално означава Другият да ти каже: даром те спасявам! На много хора правиш подарък, но не го приемат, не защото са любезни, а защото са егоисти и ти казват: че какъв съм аз, просяк ли съм? Аз не мога ли сам да завоювам нещо? Да не се окаже така, че Бог ще ни Се даде, ще ни Се подари, раят ще ни бъде даруван, но нашата следгреховна логика, която крие егоизъм в себе си, няма да може да понесе това? И нима смирението и покаянието не са начинът на спасението? И дали ще приемем дара уютно и с благодарение? Дарът на нашето спасение?

“Един Свят, един Господ”. И защо – казва някой – след като един е Свят, един Господ, трябва да имам вяра и страх Божий и любов, за да се причастя?

Църквата казва тези думи, защото по този начин мога да придобия съзнание за Тайнството, действително да вкуся Христос и да разбера, че това не е хляб и вино, а Христос, Който обитава в сърцето ми. Когато Църквата казва да дойдеш с любов, а не със злопаметност, тя не ти казва самичък да намериш любовта и да дойдеш, а ти казва: искаш ли любов, искаш ли да победиш твоята злопаметност, ела! И ще я победиш, ако се храниш с Христос. Когато Църквата ни казва да дойдем с любов, с вяра, това означава да искаме да имаме вяра и любов – и понеже искаме да имаме вяра и любов, понеже искаме да имаме и живот, идваме, за да кажем: сами не можем да го постигнем.

Ела, Христе, в нашето сърце! Не зная как Христос може да дойде; не знам дали молитвата ми е Христова (тя може да бъде измамна), не знам дали добродетелта ми е по Бога и дали е Христова; също не знам дали моята идея, знание, богословска аналитичност може да ме нахрани и да бъде Христова – може да съм в прелест. Но ние имаме нещо сигурно, което е извън прелестта – и това са Тялото и Кръвта Христови. Там не съществува съмнение дали е Христос или не, съществува увереност, че това е Христовият дар и това е предпоставката да кажем, че искаме да възлюбим; да искаме да победим злопаметността и да се покайваме за това, че нямаме любов. Покайваме се, че в нас властва злопаметността, но как ще се извърши изцелението – не е наш проблем. Молитвата помага, четенето помага, бдителността помага, но това, което прави всичко и препокрива всички тези усилия, ако искате – всички тези усилия се съсредоточават и намират своето оправдание в св. Причастие – в Тялото и Кръвта Христови.