За християнския дух на българската литература – континуум и разцепления


Необходимият анонс към моята тема не може да бъде друг, освен общоиз­вестният в литературната история постулат, че вероизповеданието и наци­онал­ната литература имат едно и също хронологическо начало, едни и същи родона­чални­ци и еднаквa ценностна система. Рели­ги­ята и литературата в средновековна Бъл­гария възникват и се развиват едновре­менно, духовните първо­отци са и създатели на книжовността и литера­тур­ното сло­во. Двете системи – вероизповедание и книжнина, сa взаимно­свър­зани и се разви­ват паралелно по времето на Първото и Второто бъл­гарски царства 9-14 в.

Еднородното им начало обуславя високия континиум и сцепление на култур­ноду­ховните връзки

в течение на хилядолетие. Дали изобщо е необходимо да при­помням факта, че Константин Кирил Философ е може би авторът на първото стихо­творение “Про­глас към Евангелието” (1), което е програма за просвещение и културно възди­гане на славянските племена през онази езическа епоха. Посланията в него дават философска основа за грядущата деятелност на много­бройни поколения от църковници и творци, обосновават глобалния принцип за духовното един­ст­во между битието на Книгата, екзистен­циалната Душа, колективната народ­но­стна съдба и Божественото начало. Гениалният завет на славянския първоучител кънти през хилядо­лети­я­та, препотвърден с безброй исторически примери:

Проглас към евангелието

Обаче нека своя притча да прибавя,
голяма мъдрост в малка реч да кажа:
Голи са без Книги всички народи:
понеже без оръжие не могат
с врага на нашите души да се сразят,
те са готови за плена на мъки вечни.

В ранното средновековие последователите на великите славянски просве­тители

са мнозина. Имената им са бляскава редица в ана­лите на евро­пей­ската циви­лизация. Епископ Константин Преслав­ски, основополож­ник на старобъл­гар­ската химнична поезия. Най-значимото му произведение “Учителното евангелие”, напи­сано през 893-894 г. е сред връхните пости­жения от Златния век на българ­ската литература. “Азбучната молитва” и днес покорява умовете с истори­ческия си оптимизъм и вяра в преобра­зяващата сила на християнст­вото за славянските народи. Лирическото вдъхновение и пласти­ческо­то изящество в този текст из­ви­рат от автен­тична религиозност, от дух, устремен към молитвено единение с Бога, като посредникът между тях е естетичното слово:

Лети сега и славянското племе.
Към кръщение се обърнаха всички,
които желаят да се нарекат твои хора;
милостта твоя, Боже, молят горещо.
Но сега дай ми изобилно слово,
мене, молещия помощ от Тебе.

Не мога да отмина основателите на прочутите книжовни школи

през среднове­ковието – Преславска и Охридска, духовни средища не само за българите, но и за руси, сърби, румъни. Това са Св. Йоан Екзарх, авторът на знаменития сборник Шестоднев, на Похвално слово за Йоан Богослов, Слово за Рождество Христово, Слово за Богоявление, Слово за Сретение Господне, Слово за Възнесение Господ­не, Слово за Преображение, Слово за Пасха и др.

Св. Климент Охридски, “пръв епископ на българския език” (893 г.), опростил глаголицата

и съставил буквите на тъй наречената славянска азбука кирилица. Като свещеник и Велички епископ той 30 години неуморно работил (886-916 г.) за утвърждаване на християнската вяра сред своя народ. Само в западната половина на тогавашна България св. Климент обучава 3500 ученици, които приемат свещенически сан и постепенно изместват от България гръцкото духовенство. Денем обучавал деца и юноши, а нощем пишел и превеждал книги от гръцки на български език; съставял проповеди за празници, похвални слова и пространни жития за светии, вкл. За своя Учител Методий; наставлявал духовно новопокръ­стения български народ. Построил многобройни църкви и манастири в Югозападните български територии.

Първоучителите и техните последователи превръщат в своя мисия утвържда­ването на вярата, религията и знанието сред славянските народи.

Зад тях стои и ги подкрепя мъдра държавническа политика в лицето на просветени български вла­детели. Хиляди ученици, свещеници, мона­си прево­да­чи и книжов­ници, иконописци, безброй църкви, школи и манастири наси­щат живо­та на българската държава с непозната в тогавашния свят гъстота от кул­тур­ност и религиозно рвение. За кратко време се превеждат или съчиняват стотици евангелия, жития, поучителни и богослу­жеб­ни книги, химнични произведения. С проповед и книж­нина под­готвят могъще­ство­то и вли­янието на средновековна България над териториите между трите топли море­та. Изящни образци на старобъл­гарската словесност – хроники, четвероевангелия, богослужебни книги – тръгват по света и днес са гордост за най-престижните европейски музеи във Ватикана, Атонската Света гора, Лондон , Санкт Петербург, Москва, Прага и другаде. Не силата на оръжието, а силата на духа и високата културна визия изтла­­с­к­ват младата държава в нейния единствен “златен век”, заради който рус­кият акаде­мик Д. Лихачов и след хиляда години държеше да я нарича “дър­жава на духа” (2). Тази плеяда от патриарси създава мощна христи­ян­ска традиция, успява да утвърди християнския нравствен кодекс като пове­ден­чески модел и като ментална харак­теристика на народно­стта. Рели­гиоз­ното светоусещане на нацията, зало­жено в първите векове на христия­нст­вото, е тол­кова устойчиво и трайно, че преодолява жестоки исто­рически и вер­ски изпи­тания в течение на столетия без особени сътресения – църквата преживява разру­шителния напор на богомилските ереси, оцелява и след чуждо­верските асими­ла­торски инвазии.

Върхова фигура в тази внушителна духовна традиция се оказва Патриарх Евти­мий Търновски -свещенослужител, мислител, писател, църковен и обще­ствен водач,

той е еманация на дарби, ум и воля, впрегнати в гигант­ско уси­лие – да спаси от разложение и гибел разпокъсаната българска държава. Създа­тел на Тър­новската книжовна школа, реформатор на езика и правописа, автор на жи­тия, по­слания, похвални слова, този бележит отец влияе духовно на Бълга­рия­, Ру­сия, Сърбия, Вла­хия и Молдова, но е безсилен пред съперничеството между недалновидни­ владетели и пред вълните на османските пълчища. Неговата велич­ествена и трагична фигура стои на синура на две епохи като знак на слава и обре­ченост, между светлината и мрака, между робството и свободата.

След блясък и поражения, възход и пропадане настъпва онзи мъчи­телен период

в на­шата история, който ни променя завинаги не само в културно, но и в пси­хологическо отношение. След петвеков­ното робство българи­нът завинаги си ос­тана роб – вече поробен от собстве­ните си страхове, комплекси, предразсъдъци, безпаметство и малоду­шие. В продължение на пет столетия жаждите на духа уга­с­ват за сметка на физическото оцеля­ва­не. Не свободата, а оцеляването е вечно актуализираната аксиома на прегазения от историята народ. Църквите потъват в земята, мана­стир­четата се скриват в горите, за да тлеят там като едва мъждеещи светилници на хри­столюбие и вяра. Божиите убежища са единствените убежища на духов­ност, про­света и надежда за българ­щи­ната. На тях дължим българското възраждане, колкото и Караве­лов да тръби, че “свободата не ще Екзарх, иска Караджата”. От тесните килийки и тъмните църквици излизат новите будители на заспалото и затиснато от игото племе. Пак със слово и книж­нина те се заемат да се преборят с робската апатия и да го превърнат отново в до­стоен народ. Два века мъки, труд и многобройни жертви, драматични борби с гръц­ката църковна доминация, пробуждане и отстояване на българската иден­тич­ност съставят епохата на национал­ния Ренесанс. Творци и сея­тели в нея са обвеяните с почит имена, излезли пак от недрата на църквата – Софроний Вра­чански, Паисий Хилендарски, Неофит Бозвели, йеро­монах Спи­ри­дон, Йосиф Бра­дати, Неофит Рилски, Иларион Макари­ополски и мн. др. Освен с духовни и кни­жовни приноси, тези светли фигури разбиват мрака на робст­во­то и с високия си морален пример, с невероятен стоицизъм и горещо ро­долю­бие. Почти седем десе­тилетия на посветеност, заточения и тъмници, само­жерт­веност и стра­дание в името на християнския дълг и в името на много­стра­дал­ното отечество – това е моралната гаранция за успеха на великата кауза. Но­сейки служенето на Бога и пламъка на родолю­бието, те не отстъпват от своя висок мора­лен ангажимент и само поради наличието на такъв успяват да извою­ват неза­ви­симост на църквата и да инициират етническото само­пре­де­ление през 1872 г. Следва ги и им по­мага плеядата книжовници и просве­ти­тели, създа­телите на въз­рожденската ли­тература – братята Миладинови, Г. С. Раков­ски, Григор Пър­ли­чев, Райко Жин­зифов, Доб­ри Войников, Петко Сла­­вей­ков, Сава Доброплодни, Любен Кара­велов, Васил Априлов и мн. др.

По времето на битките за църковна автономия

българският народ достига висша степен на духовно единение, на творческа гра­див­ност и крепко национал­но самосъзнание. Специфична характе­ри­стика на българското Възраждане е, че рели­гиозните въжделения се успо­редяват с насъщна историкополитическа зада­ча – еманципиране от гърците и отвоюване на държавността от тур­ския поро­бител. По силата на историческите обстоя­телства православната църква е при­ну­дена да се ангажира с проблемите на политиката, за да отговори на нуждите на епоха­та. То­ва е път, достоен за патриотичния дълг на духовенството, но рисков за свръх­иде­ал­ното предначертание на религозната доктрина. Обвързаност с политката на деня, прекалена зависимост от властови прийоми и структури постепенно стават трайна характеристика на БПЦ. Тя никога не ще може се доближи до месианизма и мистиката, до метафизичния универсализъм, присъщи на другите Христови църкви – протестантска и католическа.

Между двете крила в националносвободителното движение през 19 в. – рево­люцион­но-четническия кръг в Букурещ и църковно-просвети­телския в Цариград – тлеят напрежения и съперничества, но за щастие те са на тактическа основа, докато целите им са единосъщни. Незабра­вимият ерудит и мислител проф. Тончо Же­чев об­стойно пресъздаде стра­сти­те, драмите и победите на българския Велик­ден във великолеп­на­та си книга (3). Политико-културната дихотомията на 19 в. се исто­ри­зира и конкретизира пак чрез публичното словото – и в двете й страни има хора на перото, писатели, поети и публицисти. Но в революционния Буку­рещки топос пребивава, макар и временно, геният на българ­ската поезия и публици­стика – Христо Ботев. Неговата кипяща младост, страстната му натура, силна нена­вист към робството и жажда за свободата, самата гордост на таланта често се отливат в рязка нетърпимост и хулни думи към свещени­ческия клир и към църков­ната ин­ституция. Но не става въпрос за атеизъм, а за разочаро­вания на поета от персоналии и явления в бъл­гар­ското битие, отекващи болезнено в чувстви­телната му душа. Напротив, в поетиката му функ­ци­онират естетически най-важните христи­янски митологеми – Бог, разпятие, тръненият венец, вяра, надежда , любов – доказа­телство за религиозната просветеност на поета. В образ­но- емоцио­налния му свят идеите за робст­вото и свободата, бунтът срещу светов­ната неправда аб­сор­бират национален колорит и харак­те­рология, но са осветени и от безкомпро­ми­сна хри­стиянска етика. Гнев­ните фили­пики и сарказми в без­смър­т­ните стихо­тво­рения визират робското тър­пе­ние, егоцентризма и вода­ческата мания на българина. В публи­цистика и поезия Ботев изва­жда наяве зародиша на де­фор­мации и разцепления, застра­шава­щи нрав­ст­вените устои на църквата, очер­тава пукна­тината, която ще роди гор­чиви пло­дове половин век по-късно. Са­мо­жерт­ве­ният поход към подвига и бунтовната лирика превръщат гениалния пе­вец в на­ционален мит, в свръх­це­нен сю­жет на бъл­гарския космос. А това ще рече – в кул­турна и в пове­ден­че­ска нор­ма, опре­де­ляща обществените и психич­ните нагласи и в следос­во­бож­денската епоха.

Но ако Ботев е разгневената мълния в литературното ни поднебие, то тър­пели­вият зидар е Иван Вазов –

певец на земните радости, на при­родната хармония и романтично-патриотичните възрожденски идеали. В неговия уравно­ве­сен твор­чески свят героическите и националистичните екзалтации се балан­си­рат с чуд­ни природни картини и пантеистично преклонение пред вели­че­ст­вения порядък на вселената. Ду­хът на поета навсякъде открива Божествена воля и промисъл:

И Бога сещах, виждах ясно
в небето, в слънцето заристо,
във мирозданьето прекрасно,
във всеки дъх, шум, шар и листо.

Навред той беше – вред изправен:
в душа ми тъмна и в ефира,
премъдър, вездесъщ и славен,
разлян в живота на всемира.

Moлитва в планината, из “Скитнишки песни”

Освен обич към отечеството, Вазов залага в духа на своя народ и основни християнски добродетели –

чисти помисли и благо­родни чувст­ва, мило­сърдие, любов към ближния, упование и вяра в Христа, човещина, прош­ка към вра­га. Постига целите си не само с човеколюбие и родолюбиви внушения, но и със средствата на критическото изобличение на неправдата и порока. В многобройните му томове е събрана светлината и силата на хри­стиян­ския хуманизъм, пречу­пени в скромния бит и в душевната благост на простия бълга­рин. Един грях има само Вазов към българската църковност – неспра­ведли­вата анатема върху името и честта на един невинен свещеник, на­беден за най-омразния предател в историята ни – поп Кръстю Никифоров от Ловеч. Но това е друга тема.

В началото на новия век европейската модерност, нахлуваща в страната по всякакви пътища,

моделира нови социалнополитически отношения, про­меня из основи обществения климат и настроения. Руши се мо­но­литът на патриархалното миро­зда­ние, културният стереотип и ми­словност минават в друга модал­ност, сбли­же­ни с европейската фило­софия и научното знание на епохата. Едва излязла от пет­ве­ковното робство, на­ци­­ята се изправя пред огромните предизвикателства на све­товните кризисни явления. Влиза в четири войни, двете от тях са нацио­нал­ни ката­стро­фи с ужа­сяващи по­следствия. Имаме и две въстания, по- опасни от вой­ните. Осо­бе­но братоубийственият ме­теж от септември 1923 г. , провокиран от вън­шни деструктивни си­ли. Ра­ни­те от не­го не заздравяват никога. Пукнатините, провидяни от Ботев, се запълват с кръв, омраза и насилия, сатанинството с все сила се сто­вар­ва и вър­ху църквата и в буквален, и в символичен смисъл. Атентатът над един цър­ковен храм в самото сърце на българската столица не означава само човешки жер­тви и материални пораже­ния – то е знак за разпад на държавността, за зейнала пропаст между граж­даните и държавата, за непримирими социални противоре­чия. Но защо църк­вата е избрана за място на разрухата, защо все пак се целят точно в нея – дали не е била заразена с елитарност , или капсу­лирана и поли­­тизирана, занемарила ли е основните си предназна­чения? Въ­просът е в компетенцията на църковните исто­рици, а според мен тя е предадена отвътре (взривена е от собствения си клисар), а 2 г. по-рано един поп стреля със сна­ряди по своя храм, “където бе пял литургии, ектении”. Предва­ри­телно е изпуснала юздите, изгу­била е духовни връзки и влияние над част от па­ст­вото си. От нехайство, самодоволство или консерватизъм, Църквата е като пиян пастир, из­губил стадото си в мъглата на всеобщия морален упадък след войните.

Без да познавам църковната история, аз разчитам тези знаци в огле­далото на литературата.

Тя е спътникът на вярата, който в 20-те г. от началото на 20 век изпада в декадентски настроения и болезнена резиг­нация, дава израз на духовни­те лутания на обществото, а най-силно е изявено усещането за бого­изоста­веност. Имам предвид тук поезията на българския символизъм, поведена от бездомното скиталчество из “чудовищния сън на вековете” на Яворов и ницшеанството на Пенчо Славейков, имам предвид Димчо Дебелянов, “на Бога най-свет­­лия син”, който достига до идеята за метафи­зичното сирот­ство на чо­ве­ка, до съзнание за неслучващото сечудо на Божието откро­вение в “Миг”, “Легенда за разблуд­ната царкиня” и цикъла “Под сурдинка”. Безпределна самота и съмнение се стеле в душите и в творбите на българ­ски­те писатели от 20-30 г. на миналия век, някои от тях достигат до кощунствено погазване на светите предания на вярата – Николай Райнов с книгата си “Между пустинята и живота”.

Духът на отрицание и богоборство достига кулминация в пое­мата на Гео Милев “Септември”. Експресиониз­мът е модернистична поетика на натруп­ващи се фрагменти и ритъм, акумулиращи висок градус на напрежение, изригващи в неудържими екзалтации. След отрицанието на Отечеството като ценност, ярост­ният Гео Милев се разправя и със сакралната субстанция:

ДОЛУ БОГ!

– хвърляме бомба в сърцето ти,

превземаме с щурм небето:

ДОЛУ БОГ!

и от твоя престол

те запращаме мъртъв надолу

вдън вселенските бездни

беззвездни,

железни.

Бедата не е в това, че е написана такава творба, а във факта,

че нейният автор и неговата поема от 1944 г. и досега са поставени на пиедистал в нацио­нал­ната литературна класация. Поколения бяха заставени в училище да скан­дират богоборческите строфи – учеха се да умъртвяват Бога в сърцата си и на негово място да въздигат в култ човешкото его. Колкото по-сил­но, безскру­пул­но, алчно и жестоко е егото, толкова повече се налага и преуспява в соци­алната йе­рар­хи­я. Защо се чудим прочее, че ни управляват, за да ни крадат, тор­мо­зят и убиват мафиоти и престъпници? След като сме умъртвили и запратили Бог ивън душите си и далеч от окаяната ни територия, откъде да дойдат почте­ните, мъдрите, божи­ите си­нове ? Нужни са ни други шест десетилетия, за да се вър­нем може би в благо­склон­­ното и омиротворено лоно, в осветената йерофа­ния.

Но освен Гео Милев в литературата между двете световни войни работят благо­словени радетели

на перото, които пазят чистата християнска традиция и я пре­насят във времето с неумиращите си произведения – Стоян Михайловски, Йордан Йовков, К. Петканов, Николай Ракитин, Асен Разцветников, Атанас Далчев, Николай Лилиев и мн. др. Първият от тях, сърце­ве­дът Йор­­дан Йовков е бил люби­мец на всяка българска къща. Днес не мога да твърдя дали е така – книгите му ги няма на книжния пазар, не се търсят и издават изо­б­що. Неговата проза има целебна сила – лекува травмите в изстра­далата душа на българина със силата на своето човеколюбие, с неизменната доброта , с красо­тата и любовта на персонажите.

Очаро­ванието на Йов­кови­те ге­рои има общо с Исусовата доброта и всеопро­щение,

с безкрай­ната любов и мило­сърдие към изпадналия в беда и слабия. Серафим, Люцкан, Вълкадин, Сали Яшар, Другосе­леца, землякът Стоян, Анка, Тиха, Малтица са Йовковите ангели, бродещи по земята. Хума­низмът на писателя най-силно се оглежда в грешниците – пове­чето от тях са даре­ни с покаяние и изкупление на греха и само тогава спечелват него­вата сим­патия. Християнският нравствен кодекс е задължител­ната мярка за човека в Йовковата естетика. Където има грях, покаянието е задължително, ако си при­помним Албена, Иван Белин, Индже, Гроздан от повестта “Жетва­рят”. Не­по­ка­яният греш­ник винаги получава възмездие – Женда, Куцар. В човеш­ките съдби големият творец разчита присъствието на могъща, справедлива сила , бдяща за световната хармония. В упоителната му проза, редом с балкански ко­рии и добруд­жански ханове, се вписват религиозни интериори, символи и ат­ри­бути – храмове, камбани, олтари и икони в много случаи са генеративни стожери или лайтмотивни кон­струк­­ти в сюжета. В повестта “Жетварят” такъв фабулен и ети­чен цен­тър е иконата на “Христос сред житата”. Божественият лик е дви­га­тел на действия и катарзиси – преобра­зя­ва пропад­на­лия в пиянство иконописец Недко, пре­обръща душата на бунтаря Гроз­­дан­ от отмъ­стителност и зло към смирение и добро. Ликът на благосла­вящия Христос с благ поглед и капки кръв на челото, на фона на зре­лите ниви, зове за благо­да­тен труд и добро­твор­ство, за братство и опроще­ние. Под любя­щия поглед на Спасителя в живота на селцето се възца­ряват берекет, солидарност и разбирателство. Българинът да живее по Божия закон – е посланието на пове­стта, поднесено не дидактически, а инти­мизирано и деликатно от кроткото перо на майстора. Иконични емблеми на вярата се включ­ват и в други драматични истории, като символ на споделена мъка и утеха. Влюбените от разказа “През чумавото” са изоставени и от най-близ­ките – дори майката бяга от чумавия си син – но тъжният лик на Христос бди от олтара над тяхната черна съдба. Бог не изоставя страдащия човек и в най-страшния час, никой не е сам със своята мъка. Това усеща и Другоселецът, който вижда в окото на умиращото конче голямото, светло, изпълнено с мъка, око на Бога. След казаното дотук мога да кажа, че Йордан Йовков е ми­сионер на класическата християн­ска вяра, светецът на българската литература. Негова­та неповто­рима проза е огледало за днеш­ната деградация на нравите в църквата и общност­та. Не напразно комунистите го изхвърлят от читанки и христо­ма­тии след злокобния си преврат на 9 септември 1944 г. – кни­гите му безкомпро­мисното отхвърлят долните инстинкти, омра­зата и разгула, а точно те заграбват властта в нещастната ни родина.

Ще спомена тук името на още един популярен българ­ски писа­тел между двете световни войни, изхвърлен от литера­тур­ния живот след комуни­стическия преврат. Той е репресиран, забра­нен, осъден от народен съд, хвърлен в затвора, съсипан физически, заради две обвине­ния – бил е страстен патриот, обичал е безпаметно България и освен това бил дълбоко религиозен християнин. Змей Горя­нин – автор на над 50 книги, посветени на славни съби­тия и лич­но­сти от историята на България, на прекрасна лирика и дръзки полити­чески епиграми. И освен това – естет с енциклопеди­чески дарби и инте­реси – ху­дожник, дърво­резбар, музикант, мине­ра­лог, лечител. Лириката и прозата му са като огнище, в което писателят раздухва благо­родни чувства на родолюбие християнско благочестие и смирение. Той е единственият български творец, написал Кон­дика на Бачков­ския манастир по времето на тоталитаризма. Бил е вътре в сърцеви­ната на църк­вата, обичал ти­шината и покоя на малките “монастир­чета”. Там и угасва самот­но, погребан е зад църквицата в “Седемте престола”. За да не бъда голословна, трябва да цитирам по­не едно за­главие от тези дивни стихове:

Ще стана раничко в зори,
ще се прекръстя и помоля,
и моят дух ще се смири:
– да бъде Божията воля!

На къра ще изляза, там
ще найда Божията нива
и житните зърна ще ям
и от росата ще отпивам.

И може би ще ме съзре
Христос, край него като мина.
И всичко той ще разбере!

И ще ме викне, като Рут
глава на неговия скут
да сложа и да си почина.

На нивата, из “Майчина вяра” (4)

Религиозните стихотворения на Змей Горянин са написани през 1947- 1953 г. , но христолюбивите заглавия бяха събрани и издадени едва през 2003 г. бла­года­рение на усилията на един само човек, Васил Балевски от Института за литература на БАН. Каква кристална лира е била строшена, какво безценно имане на бъл­гарската духовност е затрито от злата воля на атеистичното войн­ство. За­ради това е днеш­ната ни беднота и мизерия – заради липсата на ангел­ски гла­сове, а не заради лип­сата на хляб и лекарства.

Преломната дата 9 септември 1944 г. променя рязко хода на история­та,

кому­низмът най-напред унищожава елита, след което безпрепят­ствено пречупва икономическия и политически гръбнак на държава­та. Най-страшни и унищо­жи­телни обаче са пораженията в духовната сфера – религия, култура, традиции, литература са преследвани, ин­кри­минирани, хвърлени на боклука. Безбожниците рушат и затриват всичко, придобито от народа ни през вековете, уж за да строят на гола пустош нов свят – само за себе си, разбира се. Днес берем отровните плодове на техните уси­лия – деца убиват други деца, бащи насил­ват дъщерите си, те пък ги разчле­няват, горят влакове с хора, а отстрани други ги снимат, болните деца са изоставени да измират за ужас на цяла Европа. Такива ужаси, порочност и дяволски пре­стъп­­ле­ния едва ли са съще­ству­вали и в библейските греховни обиталища Содом и Гомор. Безду­ховно­стта и безбожието доведоха до тотален срив на обществото, връщаме се постепенно в пещерното си овълчено състояние. Така че горко ни като нация, щом и досега нямаме ку­ража да се изправим сре­щу злото, което вече се е пре­върнало в институция. Какво става в цър­квата през този период е известно, докумен­тирано е в поредица от покъртителни издания, а какво става в литера­турата след 9 септември 1944 г., бег­ло макар, съм показала и аз в докумен­тал­ната книга “Писатели и до­си­ета” – убий­ст­ва, съдилища, лагери, издевателства и смърт връх­ле­тя­ват носителите на българската култура. Ако Йовков бе доживял то­ва вре­ме, чака­ше го страшна участ. Заглъхва християнският хума­ни­зъм в хилядо­летната ни лите­ратура.

Но целта ми тук е да разкажа и за един от послед­ните мохикани, който се опитва да удържа светлика на вя­ра­та в народната душа и плаща за това най-висока цена. Тема­­­та е огромна, само я набелязвам с името и творчеството на Яна Язова – елегантна и изящна светска дама, с несломим дух и непредставима героична воля. Яна Язова оцелява от погрома, защото е много млада тогава и още не е написала най-важните книги на живота си. Създава ги през 30-те години на принудително отшелничество, в страшната си пси­хи­ческа и социална самота от 1944 г. до гибелта си през 1974 г. . Това е нейният чове­шки и граждански избор – избира вътрешната емиграция, за да ос­тане вярна на своите ценности и морал, да съхрани достойнство и достолепие и най-важното – не предаде осветената от Бог и от жертвите на предците си традиция. Решава да противостои на Злото с труд и посветеност, с крехките си сили да подкрепи Доброто с надежда за по-добри времена. Тя е човекът, стоически опазващ нормалността и вярата пред лицето на озве­ряла­та от алчност маргиналия. В атмосферата на жестоки насилия и тота­лен контрол над духовността проявява епическо търпе­ние, поста­вяй­ки си цел да опише българската съдба, да доку­ментира страда­ни­ята на своето по­ко­ление и отрази рухването на цял един свят. Прави го с трилогията “Балкани” и романа “Война”. Няма тук възможност да се спирам на романа “Левски”, където главни герои и сподвиж­ници на Апостола на свободата са игуменката на Калоферския манастир Евпраксия, свещеникът Хрисант и монахинята Серафима – образи, изгра­дени с уникална пластичност и психологизъм, и извисени до символи на българ­ската участ в истори­ята. Романът й “Война” обаче е равнозначен на подвиг, без ана­лог в съвременната литература. Писан е по горе­щите следи на текущите сьбития – през 1945 – 1946 г. и документира червения терор , надвиснал като чума над България. Смелостта да се заеме с тази тема е риск за живота на писа­тел­ката още тогава­.

Сцени на безподобни насилия и погроми, народни съди­ли­ща, лагери и разстрели изпълват

романовата сюжетика. В контекста на темата показателен е фактът, че актуалната политическа драматургия е провидяна през приз­мата на христи­янската чувст­ви­телност, съотнесена е с християнската мирогледна систе­ма. Яна Язова наблюда­ва и свидетелства, но не съди – тя разкрива мотивите и корените и на злото, и на доброто в човека, анализира екстремните изблици на общността. Главният герой на романа е от типа “божи човек” и точно заради неговия ум, доброта и милосърдие попада във въртопа на изстъпленията. Из­вървява страдалния Исусов път, изтър­пява невъобразими мъки, но не загубва милостта си към човеците. Сре­щу хаоса на омраза, жестокост и гибел, писателката противопоставя моралните дилеми – любов, приятел­ство­, благодарност и соли­дар­ност между хората. Прео­бразяващата сила на любовта, според нея, е шанс дори за фанати­зираните комуни­стически функционери да се въз­върнат в нор­алността. Три такива противоречиви истории и образи са вп летени в сюжета. В трагическите страници липсва ожесточение към слугите и палачите на властта – писателката ги разпознава като неща­ст­ни, мани­пулирани, духовно осакатени жертви на изкористената идео­логическа доктрина. Човеколюбието на твореца не се поддава на пред­извикателствата на политическата агресия, литературата на прехода в лицето на Яна Язова отстоява докрай ценностите на европейския хума­низъм.

Суров свидетел за ексцесиите на една жестока епоха, романът “Война” е важен за националната духовност поради това, че в сложната му естетическа мрежа е вградена една фина конструкция от сферата на християнския етос – идеята за свръхлюбовта и за Бога като единствена надежда за спасение на човечност­та. Ето само един епизод от нея:

“Изведнъж той се намери изправен сам сред небето, ограден отвсякъде с топли, бели облаци. Нозете му още трепереха от умората на преживения ден, а от посинелите му бузи се свличаха храчките на публиката от заседателната зала.

– Ах, какво направих аз на белите облаци! – сконфузено извика Фердинанд. – Как ги изцапах с тези храчки!… Къде да ида, Боже, с моята мръсотия!?…

Тогава Фердинанд видя сред белите облаци златния стол, върху който Господ излъчваше сиянието на своето Всемогъщество. Бяла дреха покриваше разтворените скути на Бога. Но какво беше това дребно, черно нещо, което влачеше но­зете си към Господа?

Ах, но възможно ли е това, което вижда Фердинанд, да е едно старо, черно куче, отровено зад един плет от трима не­милостиви гамени? Черното старо куче влачи с прегъване окаляните си нозе към лъчезарните нозе на Господа, а бедна­та му омокрена глава се люшка на две страни, като сее по пътя си дълги, черни лиги. Отровеният пес обаче не обръщаше вни­мание на това. Той се довлече до нозете на Дядо Господа и като повдигна с последни сили гурелясалите си очи към Лице­то, което го погледна с безкрайната сила на милосърдието, сложи олигавената си глава на белите Му скути.

– Ах, Господи Боже мой! – извика Фердинанд като падна на колене. – Прости ми, защото Те познах, а не посмях да Те доближа! Този отровен пес те е познавал по-добре от мен!…

Господ се усмихна на Фердинанд. Тогава Фердинанд се приближи и кротко сложи окаяната си глава до главата на отровения пес.” (5)

Цитирам тази забележителна визуална композиция, понеже откривам в нея значе­нието на една асинхронно актуализирана, мощна метафора. Шест десетилетия след раждането й , не само пребитото куче и Фердинанд, но и всички ние, днешните обитатели на сьщия топос, имаме нужда да си отдъхнем в благодат­ните и чисти скути на Господа.

В заключение ще кажа, че този роман е последен, мъчителен порив на изворното християнско целомъдрие в българската литература, преди традицията да пресъхне за половин век напред. Но и той бе публикуван и видя бял свят 55 години след създаването и 26 години след гибелта на авторката, и то след шест години ходене по мъките на редактора, едва в 2000 г. Половин век вярата и благочестието бяха забра­нени или обругавани теми и следова­тел­но не можем да говорим , че е имало коренна литература през това време – имало е комунистическа, интернацио­нали­стическа, просъветска или безбожна, но тя няма нищо общо с класическата старина, с възвишената духовност и христолюбие, които са фунда­менти на българската култура и европейската цивилизация.

Библиография

(1) Въпросът с авторство на “Проглас…” остава отворен за медиевистиката и до днес. Според видни старобългаристи, другият възможен автор е Константин Преславски.

(2) Лихачов, Д. Симетрия на времето. С. 1984 г.

(3) Жечев, Т. Българският Великден или страстите български. С. 1980

(4) Змей Горянин. Майчина вяра.Съставител В. Балевски. С. 2003 г.

(5) Язова, Яна. Война. Роман. Съставителство, редакция, предговор Цв. Трифонова. С. 2000 г.

Цвета Трифонова, родена на 5 август 1944 г., е изследовател в Института за литература на Българска академия на науките. Научната й работа обхваща областите литературно изворознание, литературна история и критика. Автор е на многобройни научни студии, статии, рецензии и монографии, между които “Мойра. Епистоларният роман на Яна Язова и Александър Балабанов” (1996), “Писатели и досиета” (2004), “Никола Вапцаров. Текстът и сянката.” (2004), “Данаил Крапчев и в. Зора. Незабравимото.” (2006) | Argumenti.Net

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info

Notice: Credit Card fields are disabled because your site is not running securely over HTTPS.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...