Православие БГ

Идеята за въвеждане на предмет "Религия" в училищата отново породи спорове в обществото за това нужен ли е този предмет, как да бъде въведен, има ли ресурс за въвеждането му. Министър Даниел Вълчев дори постави въпроса дали с това няма да се натоварят допълнително учениците. Нека да започнем с това: каква е целта на образованието?

Първоначално това е било познанието – събиране на знания. Океанът от информация, който се е появил по-късно, е направил невъзможно събирането на цялата информация чрез образованието и тогава неговата цел се е преформулирала – създаване на навици и умения за боравене с информацията при необходимост. Днес, когато обществото стана мултикултурно, най-важно е умението да живеем заедно в такова общество и да се обединяваме около общи цели, за да успяваме.

Моралните ценности на обществото са нещо невидимо, но те са всичко, върху което се крепи то. Без тях обществото би се разпаднало. Тези ценности дава религиозната етика. Ето защо такъв предмет е от най-голямо значение – особено днес, когато обществото губи своите морални устои.

Религиозната етика извежда своята легитимност от Бога, за разлика от антропоцентричните философии, които, бидейки атеистични, имат проблем със своята легитимност. Защо доброто е добро, а злото е зло е фундаментът, на който се гради общественият морал и се определят правилата в обществото. (Логиката на Петкан от "Робинзон Крузо", когато той определя, че: "лошо е, когато някой изяде Петкан, а добро – когато Петкан изяде някого" – е един добър пример за егоцентричния модел, към който неудържимо се плъзга и нашето общество и който може да бъде променен само чрез религиозно възпитание!) Вярата, че Бог е създал всички ни, води до разбирането, че всички хора са братя. Те са създадени от Бога и са братя помежду си, следователно имат равни права (естествени права) и са свободни личности. Уважението към свободния избор е в сърцевината на Православието. Ето как теоцентричният модел се оказва много по-хуманен от атеистичния.

Православният писател и светец Авва Доротей, живял през VІ век, пише в своето шесто слово, че ако си представим хората в окръжност с център Бог, ще видим, че колкото повече се приближават един към друг, толкова по-близо са до Бога, и колкото по-близо са до Бога, толкова повече стават близки един на друг.

Личната отговорност (като морална категория) също е заложена отдавна. Когато Моисей слязъл от планината Хорив със скрижалите, на които Бог бил написал 10-те заповеди, той видял, че неговите сънародници са издигнали златен телец-идол, под чието лидерство да продължат. Те искали друг да решава вместо тях, когото те само да следват. Те не искали да поемат своята отговорност в рамките на закона. Увлечения по служение на "златния телец" е имало често в човешкото история. Лидерските модели всъщност са точно такова служение на “Златния телец”. И винаги завършват зле. Логично, тъжно, но не незаслужено! Истинска общност не може да се създаде без активно лично участие и поемане на отговорност от всеки.

Нужно ли е религиозно възпитание и образование на нашето общество?

Отговорът е положителен, но трябва да се подчертае, че не може да се очаква от училищата да свършат всичко. Необходима е активна роля на вероизповеданията – на първо място на Православната църква, на медиите, на неправителствените организации, чрез чиято дейност ще бъде направена една значима инвестиция в нашето бъдеще и в това на следващите поколения.

Образованието в България е светско, което не означава, че е атеистично – т.е. антирелигиозно. Обучението в училищата по религиозна етика, религиозна история би дало познание за вярата, а не вяра.

Ето защо предметът "Религия", който се определя като общообразователен предмет, включващ история и философия на основните религии, трябва да бъде въведен в учебните програми като редовен предмет, задължителен, а не задължително или свободно избираем. Такъв като математиката, химията, биологията. Това познание е необходимо на учениците. То засяга основите на обществото. Вярно е, че този предмет трябва да се изучава не от малки деца, а например в 8-9 клас. Не е вярно че Европейският Съюз се противопоставя на такова обучение! Европейският съюз оставя решението за това на всяка държава-членка – това е т. нар. субсидиарност. И всяка държава, в това число и България, има право и трябва да реши сама – нужно ли и е такова образование или не. Дискусията за това как да се въведе този предмет, кой и как да напише учебниците, кои да са преподавателите и кой ще ги обучи не трябва да се смесват с въпроса дали трябва да има такъв предмет.

В момента предметът е задължително избираем, но поради липса на учители се практикува и като свободно избираем. Парадоксално е, че стотици квалифицирани богослови, завършили Богословския факултет на Софийския университет, са безработни и мизерстват, но не могат да поемат преподаването на този предмет като учители, защото не могат за наберат необходимия минимум часове. Какъв абсурд!

Освен предмет "Религия" може да се въведе допълнително като избираем предмет (по-скоро задължително избираем, отколкото свободно-избираем – в зависимост от това, не дали, а кога ще бъдат осигурени учители по този предмет) предметът "Богословие" в съответни разновидности – по желание на родителите. (Умишлено избягвам термина "Вероучение", тъй като се приема, че вярата се практикува в религиозните институции и училището не трябва да въвежда конфесионален елемент в своите програми). Така учениците ще могат много по-задълбочено да възприемат ценностната система на избраното вероизповедание. Ще раздели ли това по религиозен признак нашето общество – чрез въвеждане на този допълнителен час в седмичната училищна програма? Не смятам така!

Ето примерът на някогашния Пловдивски митрополит Кирил. Той прескочил оградата на училището, в което били събрани за депортация евреите, чиято вяра е различна, и заявил, че ако те бъдат депортирани, той ще замине с тях. Така депортацията е била спряна. Или акцията против депортацията на евреите на 24 май на Екзарх Стефан. Уникален факт за времето на Холокоста, без прецедент в Европа! Такава позиция тогава съвсем не е била безопасна и тази защита на друговерците е била не теоретична – от някой кабинет, а с риск за собствения живот. И депутатите от мнозинството през 1943 г. подписали подписката на Димитър Пешев за отмяна депортацията на евреите.Те всички са били православни християни, които са спасили иноверци! Ето един достоен пример за православна етика. Или осъждането, но непреследването на еретиците през Средновековието – също без прецедент, по време когато кладите в други страни са пламтели и на тях са били изгаряни живи хора. Също такъв пример за солидарност и милосърдие, независимо от вярата на другите, е приемането на друговерците – арменци, бежанци от Турция. Това е станало именно поради уважението към свободния избор, залегнал в сърцевината на православната доктрина. Поради православието и другите вероизповедания в България са станали по-толерантни. Това даже е много повече от толерантност. Това е приемане на нормалността на различието. Затова православието е против всяка човеконенавистна теория (като антисемитизма и ксенофобията, проповядващи омраза към хора за това, че са се родили такива каквито са), тъй като това е обида към Бога, Който е създал всички нас.

Дали тези светски предмети Религия и Богословие ще са достатъчни? Разбира се, че не! Църквата трябва да играе ролята, отредена й от Бога! В новия Закон за вероизповеданията са създадени възможности за учебни заведения на вероизповеданията. Освен това са възможни неделни училища, организирани от Църквата, където обучението ще е строго конфесионално и където получените знания за вярата в училище ще могат да се развият в практикуване на вярата. Разбира се, доброволно! И Църквата ще бъде улеснена в своята дейност, а държавните и общински учебни заведения ще запазят светския си характер. Но тези два светски предмета са една стъпка към целта – постигане на сплотено и успяващо общество, стъпило върху солидни етични принципи. Нашето общество вече е закъсняло с предприемането на тази стъпка! Време е за действие!

* Авторът е бивш председател на Парламентарната Комисия по правата на човека и вероизповеданията 2001-2005 г.