Градината


снимка: Лъчезар ТошевНещо като импресия

(статията е публикувана в Литературен форум, бр. 2, март 2006 г.)

Корабът се плъзгаше по морската повърхност край стръмния бряг, между отвесните скали на който се виждаха изправени като свещи кипариси, сребристо зелени маслини и миртови храсти.

Тук там се подаваха покритите с каменни плочи покриви на малки параклиси. Ленивите вълни искряха от слънчевите лъчи, които позлатяваха морската повърхност. На кораба сноват монаси с делови вид. В салона са насядали покрай стените. Пият гръцко кафе. На стената стои икона на Богородица в сребърна ризница. На масите работници разговарят помежду си – изглеждат като живи картини. Корабът приближаваше брега.

По пътеката отгоре един монах слиза със съсредоточен вид. Той носи кошница в едната си ръка.

В този момент от морето започнаха да се стрелват като сребърни стрели дълги заргани и да се хвърлят на брега покрит с малки камъчета.

Лаврак! – казва някой на кораба. – Ето го там!

Всички вперват очи в синьо-зелените води, през които се вижда чак дъното.

– Нямам очи да го видя – казва отец Михаил. Въпреки това той се усмихва щастливо.

Виждаме блестящия гръб на лаврака с цвят електрик, който гони ятото заргани.

Монахът от брега събира сребристите риби в кошницата и все така съсредоточено се заизкачва обратно нагоре по пътеката.

– Слизайте, слизайте бързо – казва някой. Корабът спира на малко пристанище и след минута-две тръгва отново по пътя си. Бързаме, колкото можем и попадаме на отец Сергий, който ни посреща с детската си усмивка и ни помага да настаним чантите си в един раздрънкан пикап.

– Добре дошли в Света Гора – Градината на Света Богородица! – казва той.

Поглеждам наоколо. Брегът е осеян със заоблени от вълните камъни с различни цветове, декорирани обилно със зелени жилки, кристални друзи или пък чисто бели.

– Във всеки камък тук има по една молитва! – казва отец Сергий, забелязал моето възхищение.

Една крепостна кула, малка сграда с параклис и няколко развалини оформят пристанището – или арсаната – както го наричат тук. По-нататък се виждат развалини от друга по-голяма кула. В маранята над морето прозират силуетите на два манастира разположени на самия морски бряг.

Над тях, пробил облаците, се вижда замисленият връх Атон – като че вперил поглед във вечността.

Отец Сергий се прекръства и потегляме с колата му нагоре по стръмния черен път. След няколко завоя виждаме морето вече отгоре. Синият му цвят е още по-подчертан. Пътят се вие по един скален ръб. От едната страна е скалната стена, а от другата – пропасти, урви и стърчащи скали, пробиващи зеления покров, покрил разхвърляните върхове и стръмнини.

Някъде долу се вие поток, в чието корито през прозрачните води прозират ослепително бели мрамори. Скалите, край които минаваме, са прошарени с минерални жили с най-разнообразни цветове. Едно ято удивително малки жълти птичета прелита над пътя и се шмугва в зеленината. Приличат на диви канарчета. Навсякъде се виждат туфи диви циклами покрити с малки нежни цветове във виолетови оттенъци, кипариси, декоративни храсти, растящи тук посадени от ръката на Бог, маслинови дървета и мирти. С всеки метър ни се откриват нови и нови картини. В гърдите ни се надига възторг от това, което виждаме.

– Градината на Света Богородица! – повтаря отец Сергий щастлив, че отново преоткрива красотата на това място с нас.

Тук-там по пътя има издигнати кръстове, които напомнят на пътника за Бога. Срещат се и указателни табели, сочещи пътеки към различни манастири. Когато ги види, отец Сергий пуска кормилото и се прекръства с широк жест. След което продължаваме. Всеки път, когато това става, нашият дъх спира, защото сме на ръба на пропастта. После свикваме да се осланяме – като него – на Божия промисъл.

След малко – през дърветата, забелязваме огромните стени на манастира, застинал в мълчание. Наистина много импозантна гледка. Още един-два завоя и пристигаме пред входа. Няколко монаси ни очакват с евангелие и кръст. Когато слизаме забива камбана и те запяват. Целуваме кръста и евангелието и влизаме. Първо ни водят в църквата, за да благодарим на Бога , че ни е довел в светата обител и се покланяме на чудотворните икони. Сърцата ни са отворени и изпълнени с възторг и благодарност.

След това монасите ни канят в салона за гости – архондарика – на кафе, локум и ракия, по светогорската традиция. Украсен е с икони, стари литографии,снимки и портрети.

След това ни настаняват по килиите. Обстановката е съвсем скромна – две или три легла, маса, стол, печка и кофа с дърва, газена лампа и кибрит и икона. Мирише леко на газ и на онази миризма, която имат старите къщи. Всъщност нямаме нужда от повече.

Електричество няма. Няма топла вода. Няма обхват за мобилните телефони. Има само един телефон в кабинета на игумена, който постоянно е заключен и нямаме достъп до него.

В една от кулите са направени мивки с ледена течаща вода. Понякога вечер се включва генератор за един-два часа, за да има осветление в коридорите, с удивително малки лампички.

Не само календарът е по стар стил. И часовете са по византийско време – при залеза на слънцето е първият час на следващия ден.

Канят ни на вечерна служба и след това на трапезата. Сядаме на дългите маси. На всеки е подготвено отделна порция и по юс с четвъртинка червено вино от избата на манастира. Месо не се яде. В празнични дни – деликатесът е риба, парче сирене, маслини и плодове.

Всички чакат молитвата на игумена, за да започнат. Когато той идва, стават прави и благодарят на Бога за предоставената храна. След известно време игуменът позвънява. Това е знак да се пие вино. През време на храненето четец чете житията на светиите, чествани на този ден.Още едно позвъняване и всички стават. Отново молитва и всички се отправят в църквата за кратка служба.След това отиват по килиите си.

Прибираме се и ние, но не можем да заспим от впечатления. Отсреща – през пропастта – на върха на хълма се белее параклис, заобиколен от кипариси. Необичайно за нас спокойствие. Времето е спряло. Намираме се извън света.

Наблюдаваме как нощта „разперва крилата си над нас”.

Към 3 часа сутринта се събуждаме от звъна на камбаните. Всички камбани бият. Тук няма кого да смущават. Слез това един монах с клепало обикаля по коридорите. Клепалото бие и съобщава за началото на утринната служба.

Излизаме на двора. Още е нощ. Над нас е звездно небе с ей такива големи звезди, несмутено от градските светлини.

Влизаме в храма. Там е тъмно и само няколко свещи и кандила горят при олтара. Мирише на тамян и на пчелен восък. Свещите не са от парафин. Изглежда че няма никой, но очите ни свикват с мрака и на оскъдната светлина забелязваме бледите лица на монасите, замръзнали неподвижно като картина на фламандски майстор. „Глави пред Господа да преклоним!” И ние заставаме неподвижно. По края са наредени седалки, които имат две степени – само да се опреш на тях или да седнеш. Предлагат ни да заемем места и ние го правим. Монасите се молят за света.

По това време ние спим и не подозираме, че на Атон се молят за нас и нашето спасение и измолват от Бога прошка за нашите грехове .

Службата върви. Запалват се големи еднометрови свещи от восък, които са по полилеите. Пет от тях са разположени кръстообразно и приличат на гроздове. А около централния има голям обръч, на който освен свещи има и икони. Той виси на 4 вериги спускащи се от централното кубе. После полилеите се залюляват от двама монаси. Въртят се в различни посоки и продължават поради инерцията да се въртят бавно и безкрайно.

“Господи помилуй!” – пее хорът отляво. „Кирие елейсон” – отговаря този отдясно. Песнопенията на двата хора се редуват, преплитат, гонят се, настигат се и се разделят отново. Единият хор подава мелодията, а другият отговаря и така безкрайно – нагоре, нагоре…

Това е т.нар. антифонно пеене, въведено от Св. Игнатий Богоносец. Вече е изчезнало и се среща само тук. В полумрака на храма, под движещите се в различни посоки светлинки на свещите по полилеите, антифоннията създава усещане за нереалност. Сякаш небесата се отварят.

Започва литургията – това пресъздаване на тайната вечеря. Тя е била през нощта – както е и тук.

Над царските двери стои икона с главата на Христос. Надолу са червените завеси на входа, които изглеждат като мантия. Отвътре се вижда олтарът осветен от кандилото. Там се приготвя причастието. Църквата, олтарът, свещенослужителите, молещите се – всички сме в тялото Христово. Това е олицетворение на църквата, създадено по този символичен начин.

Прозорците постепенно започват да просветляват. Настъпва зората. Към 8 часа службата приключва. Всички отиват на трапезата. Яде се два пъти на ден – сутрин и вечер.

Показват ни съкровищата на манастира – части от Светия Кръст, мощи на светии, реликви, книги – някои на по 1000 години, хрисовули на царе и императори. Миналото и настоящето се сливат. Сякаш няма време. Приемаме го някак си естествено, като в реда на нещата – така като го приемат монасите. Легендите оживяват. Митичните фигури придобиват конкретни очертания. Тук са техни вещи, предмети, книги.

След това потегляме по една пътека към друг манастир. Отдясно виждаме пещерата, в която се е подвизавал един свят отшелник. Пътеката се изкачва по ръба на един рид – все нагоре и нагоре. Цялата е направена с калдъръм. На всеки два метра има праг. Така се улеснява движението при заледяване. Един монах е посветил целия си живот на павирането на тази пътека.

Когато стигаме върха на билото, спираме да починем при корените на едно вековно дърво, образуващи причудливи форми.

Тишината е пълна. Само вятърът прошумява в клоните на дърветата от време на време и свири в по-ниски тонове в острите скали на отсрещния рид. Сякаш звуците напомнят хора на монасите или на ангелите, пребиваващи по тези места.

После пътят започва да се спуска. Отново се удивяваме на дивите урви атонски, изпъстрени с петна от всички нюанси на зеленото, не съм и предполагал, че те могат да са толкова разнообразни. Взети са от палитрата на Бог – най-великият художник.

В подножието на едни скали отсреща се е сгушил малък параклис. Изглежда необитаем. Покривът му и килията до него са покрити с каменни плочи. Някога там някой отшелник се е отдавал на пустиннически подвиг – извън грешния свят. По-нататък – около хълма се вижда сгушен манастир. А по-нататък е Бялото море. Наоколо цъфтят цветя, дървета, храсти, прелитат пеперуди, жужат пчели, и… тишина.

Градината на Света Богородица!

Please follow and like us:

Коментари

коментара

БЛИЗКИ ТЕМИ:

Споделете в социалните мрежи