Църквата и трансплантациите



infocentre.bnt.bg

Вселенската Патриаршия на Константинопол, която проявява жив интерес към всички въпроси, занимаващи хората в днешно време и църквата на Гърция гледат на изследването на трансплантацията като на задача с най-висок приоритет.


 

Вселенската Патриаршия помоли професора по канонично право от Богословския факултет на Атинския университет П. Дж. Бумис да подготви изследване по въпроса за трансплантацията от мъртви на живи човешки същества. Професор Бумис представи студията си през м. юни 1998 година и я издаде през 1999 година в книга, озаглавена „Трансплантацията: отражение на богословския подход”, Хепталофос, Атина, 1999.

Специалната синодална Комисия по биоетика на Църквата на Гърция, създадена през м.декември 1998 година, работи по въпроса и през м. декември 1999 година представи изследването си на Светия синод. На базата на това изследване Светият синод изготви официален текст, съдържащ 55 тезиса относно етиката на трансплантацията. По думите на Председателя на Комисията по биоетика, Николаос Хаджиниколау, с този текст Църквата не само очертава рамката на етичния си подход и мислене, но освен това изказва позицията и отправя критиките си по отношение на трансплантациите и законите, които ги регулират. Изследването на Комисията по биоетика беше публикувано от Отдела за информация и обучение на Църквата на Гърция в сборника „Свещеническа библиотека”, № 4, под заглавие "Църквата и трансплантацията", Атина, 2001. Тя съдържа текста на 55-те тези. Книгата излезе от печат на 8 март 2001 година – деня на откриването на Центъра по биомедицина и етика в Атина (Виронас).

Текстът включва десет глави/параграфи, в които се излагат основните и специалните принципи, разглежда се ролята на медицината и възможността да се даряват органи и се изследва въпроса за мозъчната смърт, съзнанието и презумпцията за съгласие и съгласието на близките. Той отразява ясно опасенията на Църквата и излага мнението й относно новото законодателство за трансплантациите. Разгледан е въпросът как Църквата трябва да действа на ниво свещеници и какви трябва да бъдат нейните практики.

Текстът отразява основните положения, които, макар и да изхождат от местна църква на страна-членка на Европейския съюз, отразяват вселенския дух на Православната църква.

Основни положения на 55-те тези

Църквата гледа на трансплантациите, както и на всичко, отнасящо се до здравето на човешките същества и борбата им със смъртта, с много съчувствие и разбиране. Тя иска да помогне на реципиента, но също да се зачита и донора.

Етичните критерии, които църквата прилага по отношение на трансплантациите, както и критериите, прилагани по отношение на всички други въпроси, трябва да бъдат поставени на духовна основа.

Църквата подкрепя и насърчава всичко, което се издига над индивидуализма и себелюбието, и което свързва човешките същества с връзки, основаващи се на реципрочност и взаимност.

Дареният орган превръща трагедията на реципиента в надежда за живот. Църквата им дава благословията си, ако в процеса на трансплантацията се защитава съзнанието на донора и не се нарушават духовните ценности.

При никакви обстоятелства и по никакъв начин не може да се жертва уважението, дължимо на донора, заради нуждата на реципиента да живее. Понятието "даряване на орган" трябва задължително да включва понятието "съзнателно съгласие" на донора, т.е. донорът трябва свободно и без ограничение да се съгласи да му бъдат взети органи. Актът на даряване трябва да бъде искрен и истински.

Богословието не препятства усилията на медицината да подобрява и възстановява здравето на човешките същества, като по този начин удължава живота им. И все пак, тя отчита относителния характер на живота, поставяйки като необходими условия зачитането на лицето и на благополучието на неговия ближен и държейки всичко да се извършва в рамките на правилата и принципите на медицинската и биомедицинската етика, които защитават личността на всеки индивид.

Животът е дар от Бога. Животът, който ни се дава, е собствено наш до степен, че ние можем да го дадем с любов.

Духовната основа на християнската етика относно трансплантацията е психологическата готовност да "дадеш себе си". Да дадеш живота си, а следователно – да дадеш тялото си, не е акт на самоубийство или евтаназия. Даването на живота е велик и голям акт. Даването на органи е благословен малък акт (виж 1 Йоан, 3:16 и Йоан, 15:13).

Следователно, всеки, който желае да дари органите си, дарява не само органите си, но и самия си живот. Това не е само акт на даване, но и на саможертва.

Църквата подкрепя и насърчава даряването от живи донори на органи, от които имаме по два (бъбреци), и на тъкани (кръв, кожа, костен мозък).

По отношение на определението за мозъчна смърт, Църквата уважава и се доверява на медицинските изследвания и на клиничната практика и следователно, приема универсално приетото определение за мозъчна смърт като отговарящо на необратимия биологически край на човешкото същество. При диагностициране на мозъчната смърт трябва да се прилагат строго международно утвърдените. критерии.

Едва след категоричното диагностициране на мозъчната смърт може да се разглежда въпроса дали лицето е донор или не (т.е. дали имa дадено съгласие), за да може диагнозата да бъде напълно обективна и да не бъде повлияна по никакъв начин.

Даряването на органи от донори в състояние на мозъчна смърт и информираното съзнателно съгласие на здрав човек да дари органите си на болен човек са актове на алтруизъм и любов и са в съгласие с учението и вярванията на Православната църква.

Даряването предполага съзнателно съгласие на донора. Всяко предположение по отношение на намеренията на донора представлява намеса в свободната му воля и следователно е неприемливо.

Чрез дарението си донорът носи полза на другите, но и сам получава полза, съгласявайки се с дарението. Той спасява биологичния живот на реципиента, но спасява и собствения си духовен живот.

Съгласието не е нещо вторично и не трябва да бъде прикривано от никакъв друг акт (например, допитване до населението или използване на донорски карти и т.н.). Заявлението на донора трябва да бъде направено свободно и съзнателно в резултат от внимателно обмисляне.

При определени обстоятелства в контекста на семейните връзки съгласие могат да дадат и близките, при условие, че то не противоречи на желанието на донора. Законът трябва във всички случаи да се погрижи да няма никакво съмнение, че близките търгуват с дарените органи.

Православната църква има задължението да защитава акта и участващите лица от евентуалио малтретиране, експлоатация и дори жертване (убийство) с цел трансплантация, които обслужват големи икономически интереси.

Православната църква не се противопоставя по етични съображения на даряването на органи на реципиент, определен предварително от и който е роднина или приятел на донора, въпреки че гръцкото и международното законодателство предвиждат анонимност както на донора, така и на реципиента (с изключение на случаите на даряване на бъбреци от живи донори).

По отношение на използването на изкуствени органи или органи от други генетично модифицирани видове или продукти на клониране, църквата, имайки предвид липсата на убедителни доказателства от научни изследвания и несигурността на бъдещите разработки, за момента се въздържа да изкаже своето мнение и съображения.

Светият синод се отнася критично към новото гръцко законодателство за защита на трансплантациите, преобладаващият тон в което е този на утилитарно изследване и строг рационализъм.

Между другото, той не може да приеме предвиденото в това законодателство положение, че липсата на отказ за трансплантация от страна на родителите ще се тълкува като съгласие на донора (раздел 12, параграф 4 от закон № 2737). Обcтоятелството, че роднините не могат да бъдат открити или че няма роднини не може да се тълкува като липса на отказ за трансплантация от страна на близките. Клаузата за "липсата на отказ" е шантаж на личната съвест.

Съгласието и липсата на отказ са две съвсем различни поиятия. Волята на държавата и на обществото не може да замести личната свобода на изразяване.

Държавата няма никакво право да се намесва в личното пространство от живота на хората.

Но освен правото на критика, Църквата има задължение да се бори за поддържане на принципите и ползата от политиката на трансплантации. Нейната основна цел трябва да бъде създаването на духовна традиция за даряване на органи като реакция на духовната потребност на донора от дарителство. Toгaвa намирането на донорски органи ще бъде лесно и популяризирането на трансплантациите вече няма да бъде цел, а ще се превърне в естествен резултат.

Помощта на свещениците също помага на донора да превъзмогне страха от смъртта, а на реципиента – да се съсредоточи върху духовното измерение на удължаването на живота. Църквата благославя желаещите да станат донори, но разбира и онези, които се колебаят. Помощта, която тя оказва, трябва да бъде включена в определени ритуали.

Трансплантацията е може би един от малкото въпроси, по които държавата се нуждае пряко от помощта на Църквата; действително, Църквата може да играе съществена роля за бъдещето на трансплантациите. А това предполага както сериозни права, така и важни задължения. Църквата трябва да бъде много предпазлива. В сътрудничеството с държавата тя трябва да постави твърди условия, за да не бъде затрупана с решения и закони на държавата и на други (светски) институции, които могат да бъдат взети или осъществени в напълно различен дух и с напълно различни цели.

Освен това, църквата трябва да се погрижи за правилното прилагане на съответното законодателство и, чрез участието на свои представители в Националния съвет по трансплантации и в Националния управителен орган по трансплантации, да насърчава центровете за трансплантации да работят съгласно принципите на зачитане, свобода и любов към човешките същества.

Коментари

коментара

БЛИЗКИ ТЕМИ: