Деян Енев: Всеки иска да погледне през оградата на невидимото

Деян Енев е роден през 1960 г. в София. Завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Женен, с две деца. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар, пресовчик във военен завод, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист.

Издал е шест сборника с разкази: „Четиво за нощен влак” (1987), „Конско евангелие” (1992), „Ловец на хора” (1994) – Годишна награда за белетристика на ИК „Христо Ботев”, преведена в Норвегия (1997), „Клането на петела” (1997), „Ези-тура” (2000) – Национална награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов” и Годишна литературна награда на СБП и „Господи, помилуй” (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон”.

Ежедневно се сблъсваме с много лоши новини – може да се каже, че днешните медии танцуват между ужаса и клюката. Откривате ли утеха и надежда – къде?

В топлотата на нормалните човешки отношения. В семейството. В добрите книги – те са мой стар и сигурен пристан. 

Между другото, наскоро прочетох за някакво изследване, което е установило, че четенето е най-сигурният и бърз анти-стрес метод. В полумрака на църквите, когато след работа, когато мога, минавам да запаля свещички. Клисарките, жените с черни манти са се разбързали, вече ще заключват църквата. Но ти се радваш, че си сварил отключено, че и днес си успял да се поклониш на иконите. Трохата нафора е силна колкото голямото късче хляб. И трошичка вяра да опазиш днес, тя ще те преведе до утрешния ден. А вярата дава надеждата, че ще дочакаш любовта.

Намира ли време за вяра нашият съвременник? А време да опознае вярата си?

Бог промислително води всеки по неговия път. Този, който търси, намира – и време, и четиво, и събеседник, и изповедник.

Прави впечатление, че зад привидно обикновените Ви истории за „малки” хора са стаени невидимите и вечни тайни на битието. Може ли да се живее само с очевидното?

Никой не живее само с очевидното. Всеки иска да се надигне на пръсти и да погледне през оградата на невидимия свят. Въпросът е да избере тясната врата, единственият позволен вход, молитвата, християнството, православието.

Един от Вашите сборници се казва „Господи, помилуй”. Какво може да ни убеди в силата на молитвата?

За силата на молитвата има едно невероятно доказателство – колко много нашият груб материален свят се съпротивлява срещу молитвата, срещу твоето лично молитвено правило, ако щеш, как не ти оставя време за него, как ден след ден задълженията ти, пресата на всекидневието го отлагат – за довечера, за утре сутринта. Щом така се бори светът срещу молитвата, значи тя наистина е много силна и действена. А ти опитай, помоли се – днес, утре; постоянствай, бъди търпелив. Ако не можеш друго, поне правилото на св. Серафим Саровски – три пъти „Отче наш…”, три пъти „Богородице Дево…” и Символът на вярата.

Отделяте особено внимание на децата и детския поглед към света. Възможно ли е да опазим детството далеч от греховете и пороците на възрастните? Вярвате ли, че децата са носители на святост и за невярващите родители?

Детето е мека глина, пластилин. В него се отпечатва всичко от света на възрастните – и в детето виждаме колко може този свьт да бъде грозен. Детството и младостта са велик дар, съкровища. Чак като остареем, проумяваме, че сме натъпкали дисагите наместо с жълтици, с фъшкии. Наскоро ми разказаха за един татко, ревностен християнин, който учел двегодишната си дъщеричка на детската площадка, като я ударят, да отиде и да погали този, който я е ударил. Тя сторила тъкмо това – и другото дете, а и неговата майка останали напълно изумени. Факт е, че в грижата за детето си човек може много по-бързо да стигне до Бога. Тъй че както родителите носят тежкия товар от грижи за децата си, така и дечицата невидимо ги водят към Бога – и така наистина се явяват като наши ангели-закрилници.

Истината и Любовта са белязали живота на света завинаги с раждането и възкресението на Богочовека Христос. Къде изгубихме християнската си радост и оптимизъм, как мислите?

Църквата, чрез която е възможен животът в Христа е голяма, сложна и строга организация, която иска грижите на цялото общество. Комунизмът разруши градежа на поколения. Храмовете ги има, но всичко онова, което е животът на храма тръгна почти от нулата преди има-няма двайсет години. А и от тези двайсет години разколът отне десет. Тук смисълът е всеки доколкото може, да оре своята бразда. Бай Добри, осемдесетгодишният старец със селската носия, събира пари за църкви. Това е неговата бразда. Когато ти е трудно на твоята бразда, сещай се за бай Добри.

Много често съзнателно се отдалечаваме от откровенията на вечността в битката за насъщния. Вярвате ли, че на българина все му хрумва да прощава и да се кае?

Българинът изминава даден път или за двойно по-голямо време, или с двойно по-голямо усилие – това е неговата тъжна орисия, с която трябва да скъса веднъж завинаги. Едно не трябва да забравяме – че в пределите на България е просияло апостолското слово. Дано да не сме похарчили напълно дара на това благословение.

Може ли словото да ни заведе при Бога сега и днес?

Първата християнска книга, която прочетох, бяха „Откровенията на един странник пред неговия духовен отец”. Докато я четях, се сетих, че тъкмо за тази книга разказва Селинджър, един от любимите ми писатели, в разказа си „Франи и Зоуи”. От перспективата на изминалите години виждаш, че наистина пътят към Бога е осеян с малки чудеса. Нека да сме благодарни за това, но да помним, че най-важното е да орем своята бразда. Защото истински голямото чудо, смисълът на един живот е в това – да не изтървеш своята бразда.


Сп. Свет, 1/2009 [поръчай]